Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
Ernest Hemingway - Addio alle armi (A Farewell to Arms) - Oscar Mondadori 27 aprile 1965.jpg
Автор Ърнест Хемингуей
Първо издание 1929 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр роман
Вид антивоенна
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

World War I Italy Paramedic Hat 1917.jpg

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway. // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава XXII

През нощта захладня и на сутринта започна да вали. Като се връщах от „Оспедале Маджоре“ валеше така силно, че аз пристигнах цял измокрен. Дъждът се изливаше на порои по балкона на стаята ми и шибан от вятъра, набраздяваше стъклата на балконската врата. Преоблякох се и изпих чаша коняк, но вкусът му ми беше неприятен. Цялата нощ ми беше зле, а на сутринта след закуска ми се повръщаше.

— Няма съмнение — каза главният лекар, — погледнете бялото на очите му, мис Гейдж.

Мис Гейдж погледна. Дадоха ми огледало и аз да се видя. Бялото на очите ми беше съвсем жълто. Имах жълтеница. Лежах две седмици. По тази причина не можахме да прекараме заедно моя отпуск. Бяхме намислили да отидем в Паланца на Лаго Маджоре. Там есента е много хубава, когато листата на дърветата започват да жълтеят. Има чудесни места за разходка и може да се лови пъстърва в езерото. По-хубаво щеше да бъде, отколкото в Стреза, защото няма толкова хора. От Милано се отива така лесно в Стреза, че винаги срещаш познати. Близо до Паланца има едно хубаво селце, оттам може да се отиде с лодка до островите, където живеят рибарите, а на най-големия остров има ресторант. Но ние не можахме да отидем.

Един ден, докато лежах от жълтеницата, мис Ван Кемпън влезе в стаята ми, отвори шкафа и видя празните бутилки. Бях накарал вратаря да свали долу цял куп от тях и предполагах, че го е видяла, като ги е изнасял, и е дошла да види дали има още. Повечето бяха бутилки от вермут, от марсала, от капри, плетени бутилки от кианти и няколко шишета от коняк. Вратарят бе отнесъл големите шишета от вермут и плетените бутилки от кианти и беше оставил за най-после бутилките от коняк. Мис Ван Кемпън намери тези бутилки от коняк и една бутилка от кюмел във форма на мечка. Бутилката във форма на мечка особено я ядоса. Тя я взе в ръце. Мечката седеше на задните си лапи, а с предните служеше. В главата и имаше стъклена запушалка и няколко кристалчета се бяха полепили по дъното. Аз се засмях.

— Това е кюмел — казах аз. — Най-хубавият кюмел се продава в такива бутилки. Иде от Русия.

— А всички тези шишета са от коняк, нали? — попита мис Ван Кемпън.

— Не мога да ги видя — казах аз, — но сигурно са от коняк.

— И откога трае всичко това?

— Аз ги купувах и си ги донасях сам — отговорих аз. — Често ми идваха италиански офицери на гости и аз винаги гледах да имам нещо да им предложа.

— А вие самият не пиехте ли? — каза тя.

— И аз пиех.

— Коняк! — каза тя. — Единадесет празни бутилки от коняк и тази мечешка течност!

— Кюмел.

— Ще пратя някой да ги прибере. Това ли са всички празни шишета, които имате?

— Засега, да.

— А аз ви жалех, че имате жълтеница. Хубаво съм си губила времето да ви съжалявам!

— Благодаря!

— Разбира се, не ви осъждам, че не искате да се върнете на фронта. Но мисля, че можехте да измислите нещо по-умно, отколкото да си докарвате жълтеница, като се наливате с алкохол.

— Като какво?

— Като се наливате с алкохол! Много добре ме чухте какво казах.

Не отговорих нищо.

— Ако не измислите друго нещо, страхувам се, че ще трябва да се върнете на фронта, щом ви мине жълтеницата. Не смятам, че след една доброволно предизвикана жълтеница ви се полага възстановителен отпуск?

— Не смятате ли?

— Не, не смятам.

— Боледували ли сте някога от жълтеница, мис Ван Кемпън?

— Не, но неведнъж съм виждала болни от нея.

— Забелязали ли сте каква наслада доставя тя на болните?

— Предполагам, че тя е за предпочитане пред фронта?

— Мис Ван Кемпън — казах аз, — чували ли сте някога за човек, който, за да се избави от военна повинност, си нанася удари в слабините.

Мис Ван Кемпън се престори, че не чу въпроса ми. Трябваше да се престори, че не е чула, или да напусне стаята. Но тя не искаше да си отиде, понеже отдавна ми имаше зъб, и сега беше дошъл часът да си разчисти сметките с мене.

— Познавам много войници, които се отърваха от фронта, като умишлено си нанесоха рани.

— Не ви питах за това. И аз съм виждал умишлени самонаранявания! Питах ви дали сте виждали някога човек, който, за да се избави от военна повинност, сам се удря по слабините. Защото това усещане е най-близко до жълтеницата и съм уверен, че твърде малко жени са го изпитали. Затова ви попитах дали някога сте боледували от жълтеница, мис Ван Кемпън, защото…

Мис Ван Кемпън излезе от стаята. Малко след това дойте мис Гейдж.

— Какво казахте на Ван Кемпън? Беше разярена.

— Сравнявахме разни усещания. Тъкмо се канех да намекна, че тя никога не е изпитвала болките на раждането…

— Вие сте луд — каза Гейдж. — Тя ще ви напакости.

— Тя вече го стори — отвърнах аз. — Провали ми отпуска, а може дори да ме закара и пред военен съд. И на това е способна.

— Още от самото начало не ви обича — каза Гейдж. — За какво е всичко това?

— Твърди, че нарочно съм пил и съм си докарал жълтеницата, за да не се върна на фронта.

— Пфу! — каза мис Гейдж. — Готова съм да се закълна, че никога капка не сте слагали в устата си. Всички ще се закълнат в това.

— Тя намери шишетата.

Сто пъти ви казах да ги махнете. Къде са?

— В шкафа.

— Имате ли куфар?

— Не. Сложете ги в раницата ми.

Мис Гейдж сложи бутилките в раницата.

— Ще ги дам на вратаря — каза тя и тръгна към вратата.

— Една минута — каза мис Ван Кемпън. — Тези бутилки ще взема аз.

Водеше със себе си и вратаря.

— Отнесете всичко това, моля — каза тя. — Искам да ги покажа на доктора, когато му докладвам.

Тя се отдалечи по коридора. Вратарят взе раницата. Той знаеше какво има вътре.

Свърши се с това, че изгубих отпуска си.