Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (12)

Глава XII

Залата беше дълга, с прозорци отдясно. Най-накрая имаше врата, която водеше към превързочната. Редицата легла, сред които беше и моето, гледаше към прозорците, а другата, под прозорците, гледаше към стената. Като лежех на лявата страна, виждах вратата на превързочната. В дъното имаше още една врата, от която понякога въвеждаха посетителите. Когато някой умираше, ограждаха леглото с параван, за да не го виждат другите как умира. Само обувките и навоите на лекарите и санитарите се показваха отдолу под паравана и понякога накрая се чуваше шепот. Тогава свещеникът излизаше иззад паравана, санитарите влизаха отново и излизаха оттам, носейки трупа, покрит с одеяло, после някой сгъваше паравана и го отнасяше.

Тази сутрин лекарят на моята стая ме попита дали смятам, че бих могъл да пътувам на другия ден. Отговорих, че мога. Тогава той ми каза, че ще ме изпратят рано сутринта. Каза, че ще е по-добре да пътувам, преди да настъпят горещините.

Когато те вдигат от леглото, за да те пренесат в превързочната, можеш да гледаш през прозореца. Тогава забелязваш пресните гробове в градината. При вратата на тази градина седеше войник, който правеше кръстове и надписваше името, чина и полка на войниците, които погребваха в градината. През свободното си време той изпълняваше и някои поръчки на ранените и ми направи една запалка от гилзата на австрийски патрон. Лекарите бяха внимателни и изглеждаха много способни. Бързаха да ме изпратят в Милано, където имаха по-добра рентгенова апаратура и където след операцията можело да ми се правят масажи. Аз самият имах голямо желание да отида в Милано. Те искаха да ни изпишат и да ни разпратят колкото е възможно по-бързо, тъй като, щом почнеше офанзивата, щяха да имат нужда от всички легла.

Вечерта, преди да напусна полевата болница, Риналди дойде да ме види с майора от нашия стол. Казаха ми, че ще бъда настанен в Милано в една току-що организирана американска болница. Очакваха се да пристигнат няколко американски санитарни отряда и тази болница щеше да ги обслужва, както и всички американци, служещи в италианската армия. Имаше много такива в Червения кръст. Съединените щати бяха обявили война на Германия, но не и на Австрия.

Италианците бяха сигурни, че Америка ще обяви война и на Австрия и се интересуваха живо от всички американци, които пристигаха, дори тези от Червения кръст. Те ме питаха дали президентът Уилсън ще обяви война на Австрия и аз отговарях, че това е въпрос само на дни. Не знаех какво точно имахме против Австрия, но ми се струваше логично и на нея да обявим война, щом сме обявили на Германия. Те ме питаха дали ще обявим война и на Турция. Отговорих, че това е съмнително. Търки^[1], казах аз, е нашата национална птица, но каламбурът, преведен на италиански, не излезе хубав; те очевидно не го разбраха и ме изгледаха тъй недоверчиво, че тогава аз казах, да, навярно ще обявим война и на Турция. А на България? Бяхме пили по няколко чашки ракия и аз отговорих, да, дявол да го вземе, и на България, а също и на Япония. Но, казаха те, Япония е съюзница на Англия. Човек никога не може да вярва на тези проклети англичани. Японците искат Хавайските острови, казах аз. Къде са Хавайските острови? В Тихия океан. Защо ги искат японците? Те всъщност съвсем не ги искат, казах аз. Всичко това са само приказки. Японците са чудесни дребни хорица, обичат танца и леките вина. Като французите, каза майорът. Ще си вземем Ница и Савоя от французите. Ще вземем Корсика и целия адриатически бряг, каза Риналди. Италия пак ще си върне римското величие, каза майорът. Не обичам Рим, казах аз. Горещо е и има много бълхи. Не обичаш Рим ли? Не, аз обичам Рим. Рим е майката на народите. Никога няма да забравя как Ромул бозае от Тибър. Какво? Нищо. Хайде всички да тръгнем за Рим. Да тръгнем тази вечер за Рим и да не се върнем. Рим е хубав град, каза майорът. Бащата и майката на народите, казах аз. Roma е от женски род, каза Риналди, и не може да бъде бащата! Тогава кой е бащата, свети дух ли? Не богохулствувай. Не богохулствувам, искам само да си изясня. Ти си пиян, бебе. Кой ме напи? Аз те напих, каза майорът. Напих те, защото те обичам и защото Америка влезе във войната. Повече няма накъде, казах аз. Ти заминаваш утре, бебе, каза Риналди. За Рим, казах аз. Не, за Милано. За Милано, каза майорът, за „Кристал палас“, за „Кова“, при Кампари, при Бифи, в Галерията. Проклет щастливец! В „Гран Италия“, казах аз, дето ще заема пари от Джордж. В „Ла Скала“, каза Риналди. Ще отидеш в „Ла Скала“. Всяка вечер, казах аз. Няма да можеш да си плащаш този лукс всяка вечер, каза майорът. Местата са много скъпи. Ще изтегля един чек за сметка на дядо си, казах аз. Един какво? Един чек. Той ще трябва да плати, ако не иска да ме затворят. Мистър Кънингам ще уреди това в банката. Та нали от това живея досега. Може ли един дядо да остави да затворят патриотичния му внук, който умира, за да живее Италия? Да живее американският Гарибалди, каза Риналди. Да живеят чековете, казах аз. Трябва да пазим тишина, каза майорът. Вече няколко пъти ни казаха да пазим тишина. Наистина ли тръгваш утре, Федерико? Нали ви казвам, че отива в американската болница, обясни Риналди. При хубавите сестри. Не при брадатите санитари от лазаретите на фронта. Да, да, каза майорът. Знам, отива в американската болница. Нямам нищо против брадите им, казах аз. Всеки е свободен да си пусне брада. Защо не си пуснете брада, синьор маджоре? Няма да може да се побере в газовата ми маска. Ще се побере, всичко може да се побере, в една газова маска. Един път аз дори повръщах в моята. Не вдигай толкова шум, бебе, каза Риналди. Всички знаят, че си бил на фронта. О, хубавото ми бебе, какво ще правя, като заминеш? Време е да си ходим, каза майорът. Атмосферата започва да става сантиментална. Слушай, имам една изненада за тебе. Твоята англичанка, нали се сещаш, онази, при която ходеше всяка вечер в болницата? И тя отива в Милано. Отива с една друга в американската болница. Още не са пристигнали сестрите от Америка. Приказвах днес с началника на техния отряд. Има много жени на нашия фронт. Връщат някои в тила. Какво ще кажеш за това, бебе? Не е лошо, нали? Ще живееш в големия град и ще се прегръщате с твоята англичанка. Защо не ме ранят и мене? Може би ще те ранят, казах аз. Време е да тръгваме, каза майорът. Само пием, вдигахме шум и уморяваме Федерико. Не си отивайте. Не, трябва. Сбогом. На добър час. Всичко най-хубаво. Чао. Чао. Чао. Върни се скоро, бебе. Риналди ме целуна. Миришеш на лизол. Сбогом, бебе. Сбогом. Всичко най-хубаво. Майорът ме потупа по рамото. Те излязоха на пръсти. Едва тогава забелязах, че съм страшно пиян и заспах.

На сутринта тръгнахме за Милано и пристигнахме там след четиридесет и осем часа. Пътуването беше мъчително. Задържаха ни дълго пред Местре; надойдоха деца да ни гледат през прозорците. Изпратих едно малко момче да ми купи шише коняк, но то се върна и каза, че има само ракия. Казах му да ми купи и когато ми я донесе, дадох му останалите пари. Съседът ми и аз се напихме и аз спах до Виченца. Събудих се и повърнах на пода. Това нямаше никакво значение, понеже съседът ми вече бе повръщал няколко пъти преди мене. После си въобразих, че ще умра от жажда и когато влакът спря на Верона, повиках един войник, който караулеше край влака, и той ми донесе вода. Събудих Джорджети, съседа ми, който беше пиян, и му предложих вода. Той ми каза да я излея на рамото му и пак заспа. Войникът отказа да вземе парите, които му давах, й ми донесе един месест портокал. Аз го засмуках, като плюех люспите и гледах войника, който ходеше напред-назад край един товарен вагон; след малко влакът се разклати и тръгна.