Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
Ernest Hemingway - Addio alle armi (A Farewell to Arms) - Oscar Mondadori 27 aprile 1965.jpg
Автор Ърнест Хемингуей
Първо издание 1929 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр роман
Вид антивоенна
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

World War I Italy Paramedic Hat 1917.jpg

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway. // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава XXX

Малко по-късно се озовахме на един път, който водеше към някаква река. Дългата редица камиони и коли, изоставени на пътя, стигаше чак до моста. Жива душа не се виждаше. Реката беше придошла и мостът беше взривен в средата. Каменният свод се бе срутил и кафявата вода течеше над него. Вървяхме край брега и търсехме място, където да минем. Сетих се, че по-нагоре, не много далеч, има железопътен мост и реших, че ще можем да го използуваме. Пътеката беше мокра и разкаляна. Не се виждаха никакви войскови части, само изоставени камиони и имущество. На самия бряг нямаше никой и нищо — само мокри храсталаци и кал. Ние вървяхме покрай брега и най-после забелязахме моста.

— Какъв хубав мост — каза Аймо.

Това беше дълъг железопътен мост, който минаваше над едно сухо речно корито.

— По-добре да побързаме да минем по него, преди да са го хвърлили във въздуха — казах аз.

Няма кой да го хвърли във въздуха — каза Пиани. — Всички са заминали.

— Навярно е миниран — каза Бонело. — Вие ще минете пръв, господин поручик.

— Я слушайте този анархист — каза Аймо. — Накарайте го той да мине пръв.

— Аз ще мина — казах аз. — Едва ли е така миниран, че да се взриви от стъпките само на един човек.

— Виждаш ли — каза Пиани, ето какво значи умният човек. А ти нямаш мозък, анархисте.

— Ако имах мозък, нямаше да съм тука — каза Бонело.

— Добре казано, господин поручик — каза Аймо.

— Да, добре казано — потвърдих.

Бяхме съвсем близо до моста. Небето отново се бе забулило с облаци и прокапваше лек дъжд. Мостът изглеждаше дълъг и солиден. Ние се качихме на насипа.

— Ще минем един по един — казах аз и тръгнах по моста. Оглеждах траверсите и релсите, за да видя дали няма жици или някакво, указание за мини, но не видях нищо. Под краката ми в междините на траверсите реката течеше бърза и кална. Насреща, зад мокрото поле можех да различа Удине през дъжда. Като преминах моста, аз се обърнах и се огледах. Съвсем наблизо нагоре по течението имаше друг мост. Докато стоях и гледах, по него мина една изпръскана с кал жълта лека кола. Парапетът на моста беше висок й щом колата тръгна по него, вече не я виждах. Но виждах главите на шофьора и на неговия съсед и на двамата души, седнали отзад. Всички бяха с немски каски. Колата стигна до края на моста и се изгуби зад дърветата и изоставените коли. Аз направих знак на Аймо, който в това време вървеше по моста, и на другите да побързат. Спуснах се и клекнах до железопътния насип. Аймо ме последва.

— Видяхте ли колата? — попитах аз.

— Не, вас гледахме.

— Една кола от немския щаб мина по онзи мост.

— От немския щаб?

— Да.

— Света Дево Марийо!

Дойдоха и другите и четиримата останахме клекнали в калта зад насипа, като наблюдавахме моста, редицата дървета, канавката и шосето.

— Значи, мислите, че сме обкръжени, господин поручик?

— Не зная. Зная само, че една кола от немския щаб току-що мина по този път.

— Напълно здрав ли се чувствувате, господин поручик? Не ви ли се мае главата?

— Не се шегувай, Бонело.

— Да пийнем по една глътка — предложи Пиани. — И да сме обкръжени, не вреди да сръбнем по една глътка.

Той откачи манерката си и отвинти запушалката.

— Гледайте, гледайте — каза Аймо, като посочи към пътя.

Над каменния парапет на моста се движеха германски каски. Те бяха наклонени напред и напредваха плавно по някакъв почти свръхестествен начин. Когато стигнаха на края на моста, тогава ги видяхме ясно. Бяха велосипедна рота. Видях лицата на първите двама. Бяха червендалести и бликаха от здраве. Каските им бяха нахлупени ниско над челото и закриваха част от лицето им. Карабините им бяха окачени на рамките на колелата. На коланите им висяха бомби. Каските и сивите им униформи бяха мокри. Те караха спокойно, като гледаха пред себе си и встрани. Начело имаше двама, после редица от четирима, после двама, после почти дузина, после още една дузина, а най-после един съвсем сам. Не говореха, но и шумът от реката би ни попречил да ги чуем. Скоро изчезнаха от пътя.

— Света Дево Марийо — каза Аймо.

— Това бяха немци — каза Пиани. — Не австрийци.

— Защо няма кой да ги спре? — казах аз. — Защо не са хвърлили този мост във въздуха? Защо няма картечници край насипа?

— Това вие ще ни кажете, господин поручик — каза Бонело.

Бях разярен.

— Всички са се побъркали. По-нагоре хвърлят във въздуха един малък, никакъв мост, а този тук на главното шосе го оставят. Къде са отишли? Няма ли поне да се опитат да ги спрат?

— Това вие ще ни кажете, господин поручик — повтори пак Бонело.

Млъкнах. В края на краищата, това не беше моя работа. Аз бях задължен да закарам три болнични коли в Порденоне. Не успях. Сега трябваше само да се помъча да стигна до Порденоне. Но навярно нямаше да стигна дори до Удине. По дяволите, защо пък да не стигна? Важното беше да запазя хладнокръвие и да не се оставям нито да ме убият, нито да ме хванат в плен.

— Манерката ти отпушена ли е? — политах аз Пиани.

Той ми я подаде. Отпих една голяма глътка.

— Вече можем да тръгваме — казах аз. — Макар че няма какво толкова да се бърза. Искате ли да ядете?

— Тук не е място за застояване — каза Бонело.

— Тогава да вървим!

— Да вървим, но от тази страна ли, под прикритието на насипа?

— По-добре отгоре. Може да се появят и по този мост. Иначе ще се изкачат над нас, преди да можем да ги видим.

Тръгнахме по релсите. Наляво и надясно се простираше мократа равнина. Пред нас на края на равнината се изправяше хълмът на Удине. Виждаше се камбанарията на черквата и градският часовник. В нивите имаше много черничеви дървета. Пред нас видях едно място, дето релсите бяха извадени. Траверсите също бяха изровени и захвърлени край насипа.

— Долу! Долу! — каза Аймо.

Ние се спуснахме зад насипа. Друга група колоездачи мина по моста. Погледнах иззад края на насипа и ги видях, че се отдалечават.

— Видяха ни, но продължиха — каза Аймо.

— Тук ще ни избият, господин поручик — каза Бонело.

— Ние не сме им притрябвали — казах аз. — Имат друга работа. В по-голяма опасност ще бъдем, ако внезапно връхлетят отгоре ни.

— Предпочитам да вървя тук, под прикритие — каза Бонело.

— Както искаш — казах аз. — Ние ще следваме релсите.

— Мислите ли, че ще успеем да се измъкнем? — попита Аймо.

— Разбира се. Те още не са чак толкова много. Ще минем довечера в тъмното.

— Какво правеше тук тази щабна кола?

— Дявол знае — казах аз.

Тръгнахме отново по релсите. Бонело, изморен да върви из калта, се качи при нас. Линията завиваше на юг и се отклоняваше от шосето и вече не виждахме какво става по него. Мостът през канала беше разрушен, но ние минахме по това, което бе останало от свода. Пред нас се чуха изстрели.

Намерихме пак релсите от другата страна на канала. Те водеха направо към града, през нивите. Срещу нас забелязахме другата железопътна линия. На север беше шосето, по което бяхме видели колоездачите. На юг се отклоняваше един тесен път и пресичаше нивите между две редици гъсти дървета. Реших, че ще е по-добре да свърнем на юг, да заобиколим града и да се упътим през полето към Кампоформио и шосето за Талиаменто. Можехме да избегнем главната колона на отстъплението, като се движим по междуселските пътища около Удине. Знаех, че през равнината минават много такива пътища. Почнах да слизам от насипа.

— Елате — казах аз. Смятах да тръгнем по междуселския път и да заобиколим града откъм юг. Четиримата се заспускахме по наклона на насипа. От пътя долетя пушечен изстрел. Куршумът се заби в калта на насипа.

— Назад — извиках аз.

Втурнах се обратно нагоре към насипа, като се хлъзгах по калта. Тримата шофьори вървяха пред мен. Изкачих се горе колкото можех по-бързо. Два нови изстрела долетяха от гъсталака и Аймо, както пресичаше релсите, се олюля и падна по очи. Ние го извлякохме от другата страна и го обърнахме на гръб.

— Главата, му трябва да е на по-високо — казах аз.

Пиани го помести. Той лежеше в калта, на края на насипа, и краката му висяха надолу, а заедно с дъха му от време на време от носа му потичаше и кръв. Ние бяхме коленичили край него. Валеше. Куршумът го беше ударил в тила, беше се изкачил нагоре и беше излязъл под дясното око. Умря, докато се опитвах да запуша с тампони двете отверстия. Пиани отпусна главата му на земята, изтри лицето му с едно парче марля от превързочния пакет и го остави.

— Гадове — каза той.

— Не бяха немците — казах аз. — Тук не може да има немци.

— Италианци — каза Пиани с такъв тон, че думата прозвуча като ругателство.

Бонело не казваше нищо. Седеше до Аймо, без да го гледа. Пиани вдигна кепето на Аймо, което се бе търколило долу, и го сложи върху лицето му; после извади манерката си.

— Искаш ли да пиеш? — Той подаде манерката на Бонело.

— Не — каза Бонело.

Той се обърна към мене.

— И на нас можеше да се случи същото, докато вървяхме по релсите.

— Не — казах аз. — Случи се, защото тръгнахме през полето.

Бонело поклати глава.

— Аймо умря — каза той. — На кого е сега ред, господин поручик? Накъде ще вървим сега?

— Италианците стреляха — казах аз. — Не немците.

— Да, ако бяха немци, щяха да ни избият всичките — каза Бонело.

— Сега италианците са по-опасни за нас от немците — казах аз. — Ариергардът се бои от всичко. Немците знаят какво искат.

— Правилно разсъждавате, господин поручик.

— Накъде ще вървим сега? — попита Пиани.

— По-добре да се скрием някъде, докато се мръкне. Ако можем да минем на юг, ще бъде чудесно.

— Би трябвало да ни избият и тримата, за да се докаже, че са били прави първия път — каза Бонело. — Не искам да рискувам.

— Ще намерим място, където да се скрием, колкото е възможно по-близо до Удине и когато се стъмни, ще преминем.

— Да вървим тогава — каза Бонело.

Ние тръгнахме откъм северния откос на насипа. Погледнах назад. Аймо лежеше в калта. Изглеждаше съвсем дребен, ръцете му бяха изпънати от двете страни на тялото, обвитите в навои крака, с калните обувки бяха един до друг, а кепето закриваше лицето му. Наистина имаше вид на мъртвец. Валеше. Него го обичах най-много от всички. Книжата му бяха в джоба ми. Щях да пиша на семейството му. Пред нас, на другия край на полето, се виждаше селска къща, заобиколена от дървета; към къщата имаше допълнителни пристройки. На втория етаж имаше балкон, опрян на подпори.

— По-добре да се държим на разстояние един от друг — казах аз. — Ще вървя пръв.

Запътих се към къщата. Една пътечка водеше през полето.

Като вървях, се питах дали иззад дърветата, които ограждаха къщата, или от самата нея, няма да стрелят върху нас. Приближих се и вече я виждах съвсем ясно. Балконът от втория етаж се съединяваше с плевнята и снопи сено се подаваха между подпорите. Дворът беше постлан с плочи и дъждът се стичаше от дърветата. Имаше една голяма празна двуколка, тегличите й стърчаха във въздуха под дъжда. Влязох в двора, прекосих го и се подслоних под балкона. Вратата на къщата беше отворена. Влязох. Бонело и Пиани ме следваха. Вътре беше тъмно. Отидох в кухнята. На голямото открито огнище имаше пепел. Котлите висяха над пепелта, но бяха празни. Потърсих навсякъде, но не намерих нищо за ядене.

— Да се качим да си легнем в плевнята — казах аз. — Ако можеш, намери нещо за ядене, Пиани, и го донеси горе.

— Ще потърся — каза Пиани.

— И аз ще потърся — каза Бонело.

— Много добре — казах аз. — Ще отида да прегледам плевнята.

Открих една каменна стълба, която почваше долу от обора. От обора се носеше сух мирис, особено приятен под дъжда. Добитък нямаше. Навярно го бяха отвели, когато бяха побягнали. Плевнята беше до половина пълна със сено. Имаше две прозорчета на покрива. Едното беше заковано с дъски, другото, на север, беше само малко кръгло отверстие. Имаше един улей, по който спускаха сено на добитъка. Капакът, под който спираха колите и през който вдигаха сеното горе с вили, беше затворен с две кръстосани греди. Чувах дъжда по покрива и когато слязох долу, усетих здравия мирис на сухи говежди изпражнения в обора. Можехме да разковем една дъска и да гледаме през южното прозорче в двора. Другото гледаше към нивите на север. В случай, че пътят по стълбата ни бъдеше отрязан, можехме да излезем на покрива през прозорчетата или пък да се спуснем по улея. Плевнята беше голяма и можехме да се скрием в сеното, чуехме ли нещо. Мястото очевидно беше удобно. Бях сигурен, че щяхме да успеем да минем на юг, ако не бяха стреляли по нас. Невъзможно беше от тази страна да има немци, те пристигнаха от север и слизаха по пътя за Чивидале. Не можеха да дойдат на юг. Италианците бяха дори по-опасни. Те бяха уплашени и стреляха по всичко, което видеха. Предната нощ, по време на отстъплението, чухме да казват, че имало много немци в италианска униформа, които се били присъединили към бежанците. Аз не вярвах. Много такива работи се приказват във време на война. А и неприятелят винаги опитва тия неща. Но никога не чухме да разправят, че някой от нашите е отишъл преоблечен в немска униформа да всява смут сред немците. Може и да го правеха, но ми се струваше трудно. Не вярвах и немците да го правят. Не виждах защо ще го правят. За какво им беше да създадат суматоха в отстъпващата армия. Числеността на войската и недостигът на пътища я създаваха достатъчно. И без немци всичко се беше объркало. И все пак, взеха ни за преоблечени немци. Убиха Аймо. Сеното миришеше приятно и само това, че си легнал в сеното на един плевник, ти стига да забравиш всички изминали години. Колко пъти бяхме лежали в сеното, бяхме разговаряли и стреляли по врабците с нашите въздушни пушки, когато те кацаха в триъгълното отверстие на стената на плевника. После плевникът изчезна, а една година изсякоха и елите и от гората останаха само дънери и сухи съчки. Назад не можеш да се върнеш. А ако не вървиш напред — тогава какво? Никога няма да се върнеш в Милано. А ако се върнеш в Милано, какво ще стане? На север, откъм Удине, се чуваше стрелба. Различавах само картечен огън. Оръдеен не се чуваше. Това все пак означаваше нещо. Навярно бяха спипали някакви войски по пътя. Напрегнах очи в полумрака на плевника и видях Пиани, застанал под капака. Носеше под мишница един дълъг суджук, една кана и две шишета вино.

— Качи се — казах аз. — Ето стълбата.

После се сетих, че трябва да му помогна и слязох. Главата ми беше малко замаяна от това, че бях лежал в сеното в полудрямка.

— Къде е Бонело? — попитах аз.

— Ще ви кажа — отговори Пиани.

Качихме се по стълбата. Седнахме в сеното и разположихме храната. Пиани извади ножчето си с тирбушона и отпуши едното от шишетата.

— Запечатани са с восък — каза той и се усмихна. — Трябва да е нещо хубаво.

— Къде е Бонело? — попитах отново аз.

Пиани ме погледна.

— Замина, господин поручик — каза той. — Отиде да се предаде в плен.

Не отговорих нищо.

— Страх го беше, че ще го убият.

Взех бутилката и не казах нищо.

Нали; разбирате, господин поручик, ние не вярваме във войната.

— Защо не отиде и ти? — попитах аз. Не исках да ви оставя.

— А той къде отиде?

— Не зная, господин поручик. Просто тръгна.

— Добре — казах аз. — Ще разрежеш ли суджука?

Пиани ме погледна в полумрака.

— Разрязах го, докато говорехме.

Седяхме в сеното, ядяхме суджука и пиехме вино. Навярно пазеха това вино за някоя сватба. Беше толкова старо, че беше изгубило цвета си.

— Ти ще наблюдаваш през този прозорец, Луиджи — казах аз, — а аз ще наблюдавам от онзи.

Всеки от нас пиеше от отделна бутилка. Аз взех моята със себе си, легнах по корем в сеното и през кръглото прозорче гледах мокрото поле. Не зная какво очаквах да видя, но не виждах нищо друго освен нивите и голите черници и дъжда, който валеше. Изпих виното, но не почувствувах въздействието му. Бяха го държали много дълго. Беше изветряло и беше изгубило и вкус, и цвят. Гледах как навън пада мрак. Тъмнината настъпваше бързо. Нощта щеше да бъде много тъмна от този дъжд. Когато стана съвсем тъмно и нямаше смисъл да се наблюдава отидох да извикам Пиани. Той спеше. Седнах до него, без да го будя. Той беше едър мъжага и спеше дълбоко. След малко го събудих и тръгнахме.

Това беше една много странна нощ. Не зная какво точно очаквах — може би смърт, може би изстрели през нощта, бягане в тъмнината, но нищо не се случи. Легнали по корем в канавката край шосето, изчакахме един немски батальон да мине и след като те изчезнаха, прекосихме пътя и тръгнахме на север. На два пъти се намерихме съвсем близо до немците, но под дъжда те не ни забелязаха. Отминахме града, без да видим никакви италианци, и малко след това се присъединихме към една от главните колони на отстъплението. Вървяхме цялата нощ към Талиаменто. Не си бях дал сметка за гигантските размери на отстъплението. Не само армията, но цялата страна бягаше. Вървяхме цяла нощ, като се надпреварвахме с транспорта. Кракът ме болеше и бях уморен, но не изоставахме. Струваше ми се глупаво от страна на Бонело да отиде да се предаде на неприятеля. Нямаше никаква опасност. Преминахме през две армии без никакви произшествия. Ако Аимо не беше убит, никога нямаше да се сетим, че съществува някаква опасност. Никой не ни беше безпокоил, когато вървяхме по релсите на открито, смъртта бе дошла ненадейно и безсмислено. Питах се къде ли е Бонело.

— Как се чувствувате, господин поручик? — попита ме Пиани.

Вървяхме по края на един път, задръстен от войскови части и превозни средства.

— Прекрасно.

— Изморих се от ходене.

— Няма от какво да се тревожим, остава ни само да вървим.

— Бонело излезе глупак.

— Истински глупак.

— Какво ще предприемете във връзка с него, господин поручик?

— Не зная.

— Не можете ли да го доложите просто като изчезнал?

— Не зная.

— Защото, ако войната продължи, това ще причини неприятности на семейството му.

— Войната няма да продължи — каза един войник. — Връщаме се у дома си. Войната се свърши.

— Всички се връщат у дома си.

— Ние всички се връщаме у дома си.

— Елате, господин поручик — каза Пиани. Той искаше да ги отминем.

— Поручик? Кой е поручик? А basso gli ufficli! Долу офицерите!

Пиани ме хвана за ръката.

— По-добре ще е да ви викам на име — каза той. — Могат да ви причинят беля. Има случаи, когато убиват офицерите си.

Отминахме ги.

— Няма да дам доклад, който да причини неприятности на семейството му — пак подхванах аз нашия разговор.

— Ако войната е свършила, тогава няма значение — каза Пиани. — Но не смятам, че е свършила. Би било много хубаво, ако беше така.

— Скоро ще узнаем дали е свършила — казах аз.

— Не вярвам. Те всички мислят, че е свършила, но аз не вярвам.

— Да живее мирът — извика един войник. — Връщаме се у дома.

— Би било чудесна, ако всички се връщаме у дома — каза Пиани. — Вие не искате ли да се върнете у дома си?

— Искам.

— Но това никога няма да стане. Не вярвам, че войната е свършила.

— Отиваме си у дома — извика един войник.

— Те си хвърлят пушките — каза Пиани. — Свалят ги от рамото си и ги хвърлят на земята както вървят, а после викат.

— Не трябва да ги хвърлят.

— Мислят, че като ги хвърлят, няма да могат повече да ги принудят да се бият.

Като вървяхме по края на пътя в тъмнината и дъжда, видях, че много войници все още пазеха пушките си. Те стърчаха над наметките им.

— От коя бригада сте? — извика един офицер.

— Brigada di Pace — извика някой. — Бригадата на мира!

Офицерът не отговори.

— Какво каза той? Какво каза офицерът?

— Долу офицерът!

— Да вървим — каза Пиани.

Отминахме две английски болнични коли, изоставени сред колоната от превозни средства.

— От Гориция са — каза Пиани. — Познах ги.

— Стигнали са малко по-далеч от нашите.

— По-рано са тръгнали.

Чудно къде ли са шофьорите?

— Някъде напред.

— Немците са спрели пред Удине — казах аз. — Всички тия хора ще успеят да минат през реката.

— Да — каза Пиани. — Затова мисля, че войната ще продължи.

— Немците биха могли да напреднат — казах аз. — Странно защо не напредват.

— Не зная. Не разбирам нищо от тази война.

— Навярно чакат обозите си — казах аз.

— Не зная — каза Пиани.

Когато беше сам той беше много по-кротък. Когато беше с другите, говореше много грубо.

— Женен ли си, Луиджи?

— Нали знаете, че съм женен.

— Затова ли не искаш да те вземат пленник?

— Това е една от причините. А вие женен ли сте, господин поручик?

— Не.

— И Бонело също.

— Нещата не се обясняват с това дали си женен, или не, но ми се струва, че един женен човек трябва да има желание да се върне при жена си — казах аз.

Приятно ми беше да говоря за тия неща.

— Да, така е.

— Как са краката ти?

— Болят ме.

Преди да съмне, стигнахме брега на Талиаменто. Вървяхме покрай придошлата река до моста, дето движението беше най-голямо.

— Трябваше да се задържат зад тази река — каза Пиани.

В тъмнината водата изглеждаше много висока. Тя клокочеше и се разливаше настрани. Дървеният мост беше дълъг приблизително три четвърти миля и реката, която обикновено течеше на тесни протоци в широкото каменисто корито, сега почти достигаше дъсченото скеле на моста. Вървяхме все по брега, после се мушнахме в навалицата, която минаваше по моста. Напредвайки бавно под дъжда, само на няколко стъпки до водата, притиснат от тълпата, почти долепен до една артилерийска ракла пред мене, аз гледах през парапета към реката. Сега, когато трябваше да равнявам стъпката си с другите, се почувствувах много уморен. Нямаше голямо оживление при преминаването на моста. Мъчех се да си представя какво ли би станало, ако някой самолет пуснеше бомби тук сред бял ден.

— Пиани — казах аз.

— Тук съм, господин поручик.

Той беше малко по-напред в тълпата. Никой не говореше. Всеки гледаше колкото се може по-бързо да мине и мислеше само за това. Почти бяхме стигнали другия бряг. На края на моста, от двете му страни, стояха офицери и карабинери, снабдени с електрически фенерчета. Виждах силуетите им да се отброяват на небето. Като се приближихме, видях, че един от офицерите сочи с пръст някакъв човек в колоната. Един карабинер го настигна, хвана го за ръката и го доведе обратно. После го отстраниха на пътя. Бяхме почти срещу тях. Офицерите разглеждаха всеки човек от колоната. Понякога си казваха нещо помежду си и се приближаваха до някого, за да осветят лицето му с фенерчетата си. Тъкмо преди ние да минем край тях, извадиха един. Видях го. Беше подполковник. Забелязах звездите върху ръкава му, когато го осветиха. Косата му беше сива. Беше нисък и пълен. Карабинерът го тикна зад редицата офицери. Когато стигнахме до тях, видях един-двама, че ме гледат. После единият ме посочи с пръст и каза нещо на един карабинер. Той си проби път до мене и аз усетих, че ме хваща за яката.

— Какво искаш? — попитах аз и го ударих по лицето.

Видях лицето му под фуражката, засуканите мустаци и кръвта, която потече по бузата му. Друг един се впусна към нас.

— Какво искате? — попитах аз.

Той не отговори. Търсеше момента да ме хване. Аз посегнах, зад гърба си, за да откача пистолета.

— Не знаете ли, че нямате право да докосвате един офицер?

Другият карабинер ме сграбчи отзад и така ми изви ръката нагоре, че едва не ми я изкълчи. Сборих се с него, а другият ме хвана за шията. Аз го ритнах в краката и с лявото си коляно го ударих в слабините.

— Застреляйте го, ако се съпротивлява — каза някой.

— Какво значи всичко това? — Мъчех се да викам, но гласът ми звучеше съвсем слабо. Бяха ме завлекли на края на пътя.

— Застреляйте го, ако се съпротивлява — каза един от офицерите. — Отведете го отзад.

— Кой сте вие?

— Скоро ще узнаете.

— Кой сте вие?

— Военна полиция — каза друг един офицер.

— Защо не ме помолихте да дойда, вместо да изпращате отгоре ми тези „самолети“?

Те не отговориха. Нямаше защо да ми отговарят. Бяха от военната полиция.

— Отведете го отзад при другите — каза първият офицер. — Виждате ли, говори италиански с чужд акцент.

— Със същия, с който и ти, мръснико — казах аз.

— Отведете го отзад при другите — повтори първият офицер.

Поведоха ме зад редицата офицери към някаква група хора, които чакаха в една нива до реката. Докато вървяхме към тях, се раздадоха изстрели. Видях святкането на пушки и чух гърмежа. Стигнахме до групата. Четирима офицери стояха един до друг, пред тях стоеше един човек, заграден от двама карабинери; малко по-встрани имаше една група хора, пазени от карабинери. Четирима други карабинери стояха край военните съдии, като се опираха на пушките си. Тези карабинери бяха с широкополи шапки. Двамата, които ме бяха арестували, ме блъснаха в групата, която чакаше да бъде разпитана. Погледнах човека, когото офицерите разпитваха в момента. Това беше дребният, дебел подполковник с посивялата коса, когото бяха извели от колоната. Офицерите задаваха въпросите с цялата деловитост, равнодушие и хладнокръвие на италианци, които убиват, без да се опасяват, че ще бъдат убити.

— Вашата бригада?

Той отговори.

— Полк?

Той отговори.

— Защо не сте с полка си?

Той отговори.

— Не знаете ли, че един офицер трябва да бъде с войниците си?

Знаел.

Това беше всичко. Заговори друг офицер.

— Вие и подобни на вас позволихте на варварите да стъпят върху свещената земя на родината.

— Но, моля ви — каза подполковникът.

— Такива предателства като вашето ни отнеха плодовете на победата.

— Били ли сте някога в отстъпление? — попита подполковникът.

— Италия не бива да отстъпва.

Ние стояхме под дъжда и слушахме всичко това. Ние стояхме срещу офицерите, а обвиняемият стоеше пред нас, леко обърнат настрани.

— Ако искате да ме застреляте — каза той, — моля, застреляйте ме веднага, без по-нататъшен разпит. Този разпит е идиотски.

Той се прекръсти. Офицерите се съвещаваха. Единият от тях написа нещо на един бележник.

— Изоставил частта си. Подложен на разстрел — каза той.

Двама карабинери отведоха подполковника към брега на реката. Той се отдалечи под дъжда, гологлав стар човек, придружен от двама карабинери. Не гледах как го разстрелват, но чух гърмежите. Разпитваха друг. И този офицер се беше отделил от частта си. Не му позволиха дори да обясни. Той почна да плаче, като взеха да четат присъдата, написана в бележника. Когато го застрелваха, вече разпитваха друг. Преструваха се, че са много вдълбочени в разпита, докато се разстрелваше онзи, когото току-що бяха осъдили. Това правеше невъзможна всяка намеса от тяхна страна. Чудех се дали да си чакам реда да ме разпитват, или веднага да предприема опит за бягство. Смятаха ме очевидно за германец в италианска униформа. Представях си как течеше мисълта им, ако изобщо можеха да мислят. Всичките бяха млади хора и работеха за спасението на отечеството си. Оттатък Талиаменто втората армия се формираше наново. Екзекутираха всички висши офицери, които се бяха отделили от частите си. По същата кратка процедура постъпваха и с немските агитатори в италианска униформа. Те носеха стоманени каски. От нас само двама имаха такива каски. Някои от карабинерите също носеха стоманени каски. Други носеха големи шапки. Наричахме ги „самолети“. Чакахме под дъжда и един по един ни вземаха, за да ни разследват и застрелят. Досега бяха разстреляли всички разпитани. Съдиите раздаваха правосъдие с безпристрастието и педантичността на хора, които раздават смърт, без те самите да са изложени на нея. Тъкмо разпитваха един полковник от пехотата. Нашата група се увеличи с още трима офицери.

Къде бил полкът му?

Погледнах карабинерите. Те гледаха новодошлите. Другите гледаха полковника. Аз се наведох, блъснах двама души и се впуснах с наведена глава към реката. При самия бряг се спънах и със силен плясък се стоварих във водата. Тя беше много студена. Останах колкото можех по-дълго под водата. Усещах, че течението ме носи и останах под водата до минутата, когато помислих, че никога не ще мога да изляза на повърхността. Изплувах нагоре, поех си дълбоко дъх и пак се гмурнах. Не ми беше трудно да стоя под водата с всичките си дрехи и с ботушите. Когато за втори път се подадох, видях пред себе си една греда. Вкопчих се за нея с едната си ръка. Скрих главата си зад гредата и дори не се опитвах да погледна. Нямах никакво желание да видя брега. Стреляха, когато се гмурнах и когато първия път се подадох на повърхността. Чух гърмежите в момента, когато главата ми беше почти вън от водата. Сега вече не стреляха. Гредата се носеше по течението и аз се държах за нея с една ръка. Погледнах брега. Той като че ли бягаше много бързо. По реката плуваха много цепеници. Водата беше много студена. Минах покрай едно островче от тръстика. Вкопчих се с двете си ръце за гредата и се оставих течението да ме носи. Брегът вече не се виждаше.