Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (10)

Глава X

В отделението на полевата болница ми съобщиха, че следобед ще дойде да ме види един посетител. Санитарят беше нарязал ивици хартия и ги беше закачил за една пръчка, за да гони с нея мухите; Аз ги гледах как кацат по тавана. Когато той престана да ги гони и задряма, те побързаха да се върнат. Аз духах, за да ги пропъдя, но накрая покрих лицето си с ръце и също задрямах. Беше много горещо и когато се събудих, краката ме сърбяха. Събудих санитаря и той поля превръзките с минерална вода. От това леглото стана влажно и свежо. Онези, които не спяха се разговаряха през залата. Следобедът беше най-спокойното време в болницата. Сутрин трима санитари и един доктор обикаляха поред леглата, вдигаха ни и ни носеха в превързочната, за да могат да оправят леглата, докато превързваха раните ни. Отиването до превързочната зала беше неприятно и аз после узнах, че могат да се оправят леглата, без да се вдигат болните. Санитарят изля всичката вода и леглото стана прохладно и приятно. Аз тъкмо го карах да ми почеше стъпалата на краката, които ме сърбяха, когато един от лекарите; доведе Риналди. Той се затече към мене, наведе се над леглото ми и ме целуна. Забелязах, че е с ръкавици.

— Как си, бебе? Как се чувствуваш? Гледай какво ти нося.

Беше бутилка коняк. Санитарят му подаде стол и той седна.

— Нося ти също и добри новини. Ще получиш орден. Искаха да ти дадат сребърния орден, но може би ще получиш само бронзовия.

— За какво?

— Като тежко ранен. Казват, че ако можеш да докажеш, че си извършил нещо героично, ще можеш да получиш сребърния. Иначе ще бъде само бронзов. Кажи ми точно какво стана. Извърши ли някакво геройство?

— Съвсем не — казах аз. — Когато ме раниха, ядях сирене.

— Не се шегувай. Сигурно си извършил нещо героично, било преди, било след това. Спомни си добре.

— Не, не!

— Не си ли носил някого на гърба си? Гардини каза, че си носил няколко души на гърба си, но майорът от превързочния пункт твърди, че това е невъзможно. Той трябва да подпише предложението за награждаването.

— Не съм носил никого. Не можех да мърдам.

— Това няма значение — каза Риналди.

Той си свали ръкавиците.

— Мисля, че ще успеем да ти издействуваме сребърния орден. Не си ли отказал да ти дадат помощ преди другите?

— Не много настойчиво.

— Няма значение. Ами раните ти? Ами смелостта и желанието ти да бъдеш все на първа линия? Освен това нападението излезе много сполучливо.

— О, значи, преминаха реката?

— И още как. Взели са почти хиляда пленници. Има го в бюлетина. Не си ли го чел?

— Не.

— Ще ти го донеса. Излезе много сполучлива операция.

— Как вървят работите?

— Блестящо. Всички сме добре и се гордеем много с тебе. Кажи ми точно как стана. Сигурен съм, че ще получиш сребърен орден. Хайде разказвай. Кажи ми всичко. — Той се спря и помисли. — Може би ще получиш и английско отличие. Там е бил и един англичанин. Ще отида да го потърся и ще го помоля да те препоръча. Той сигурно може да направи нещо. Боли ли те много? Не е лошо да пийнеш нещо. Санитар, донеси ми един тирбушон! Да беше ме видял как оперирам три метра тънки черва. Този път по-добре от всякога. Би трябвало да се напише нещо в „Ланцет“. Ти ще ми го преведеш и аз ще го изпратя в „Ланцет“. Напредвам с всеки изминал ден. Горкото ми бебе. Как се чувствуваш? Къде е този проклет тирбушон? Ти лежиш тъй кротко и спокойно, че аз забравям за раните ти.

Той плесна с ръкавиците си върху ръба на леглото.

— Ето тирбушона, господин поручик — каза санитарят.

— Отпуши тази бутилка. Донеси чаша. Пийни това, бебе. Как е горката ти глава? Прегледах книжата ти. Нямаш счупване. Лекарят от помощния пост е цял касапин. Ако бях аз, нямаше да ти причиня никаква болка. Никому не причинявам болка. Напредвам. Всеки ден работя все по-леко и по-хубаво. Извини ме, че приказвам толкова, бебе, но съм смутен, че те виждам тъй тежко ранен. Хайде, изпий това. Хубаво е. Струва петнадесет лири. Няма как да не е хубаво! Пет звезди. Като изляза оттук, ще отида да намеря англичанина. Той ще помогне да ти дадат английско отличие.

— Не ги раздават току-тъй.

— Ти си много скромен. Ще пратя нашия офицер за свръзка. Той знае как да постъпва с англичаните.

— Виждал ли си мис Баркли?

— Ще ти я доведа. Веднага ще отида да я потърся.

— Не си отивай — казах аз. — Разкажи ми за Гориция. Как са момичетата?

— Няма момичета. Цели две седмици откак не са ги подновявали. Не ходя вече. Отвратително е. Това вече не са момичета, а другарки по оръжие.

— И ти никак ли не ходиш?

— Отбивам се да видя само дали има нещо ново. Ей тъй, пътем. Всички питат за тебе. Отвратително е, че стоят толкова дълго, та ставаме приятели.

— Може би не искат да ходят вече на фронта.

— Не, не е така, има толкова много момичета. Чисто и просто лоша организация. Пазят ги за удоволствие на господа тиловаците.

— Бедничкият Риналди — казах аз, — сам-самичък на война, и то без нови момичета.

Риналди си наля още една чаша коняк.

— Хайде, пийни си, бебе, не мисли, че ще ти навреди.

Аз изпих коняка и почувствувах как по цялото ми тяло се разлива топлина. Риналди си наля още една чашка. Сега беше по-спокоен. Вдигна чашата.

— За твоите славни рани. За сребърния орден. Кажи ми, бебе, не те ли хващат дяволите да лежиш така през всичкото време в тази горещина.

— Понякога.

— Не мога да си представя да трябва да лежа така. Бих полудял.

— Ти си вече полудял.

— Искам по-скоро да си дойдеш. Няма с кого да се връщам вечер след гуляи. Няма кого да закачам. Няма от кого да искам пари назаем. Нямам вече побратим и другар по стая. Защо, по дяволите, се остави да те ранят?

— Сега можеш да закачаш свещеника.

— Свещеника? Та аз никога не съм го закачал. Капитанът го закача. На мен ми е симпатичен. Щом трябва да имаме свещеник, защо да не е този. Той ще дойде да те види. Прави големи приготовления.

— Аз го обичам.

— Да, зная. Понякога се питам дали ти и той не сте малко… Разбираш, нали?

— Не, ти не мислиш така.

— Напротив, понякога го мисля. Малко… като номера на първи полк на бригадата Анкона.

— Върви по дяволите!

Той стана и си сложи ръкавиците.

— Обичам да те дразня, бебе. Въпреки твоя свещеник и твоята малка англичанка, всъщност ти си като мене.

— Нищо подобно.

— Не, приличаме си. Ти си италианец. Целият огън и пламък, а отвътре нищо. Само се преструваш, че си американец. Ние сме братя и се обичаме.

— Бъди благоразумен, докато ме няма — казах аз.

— Ще ти изпратя мис Баркли. Ти се държиш с нея много по-добре, когато ме няма. По-искрено, по-мило.

— Я ме остави на мира.

— Ще ти я изпратя. Твоята очарователна и студена богиня. Господи, какво друго може да стори един мъж с такава жена, освен да я обожава. Една англичанка бива ли я за друго нещо?

— Мръсен, неграмотен жабар^[1].

— Какво?

— Мръсен, неграмотен макаронаджия^[2].

— Макаронаджия! Ти си… макаронаджия с ледена мутра.

— Ти си прост. Глупав. — Видях, че думата го засегна и продължих. — Некултурен. Неграмотен. Неграмотен глупак.

— А, така ли? Е добре, слушай, ще ти кажа нещо за твоите добродетелни жени, твоите богини. Единствената разлика между едно добродетелно момиче и една никаквица е тази, че за младото момиче винаги е болезнено. Това е всичко, което знам.

Той пак плесна с ръкавиците си по леглото.

— А на това отгоре човек никога не знае дали на младото момиче ще му хареса.

— Не се сърди.

— Не се сърдя. Казвам ти го, бебе, за твое добро. За да ти спестя неприятностите.

— Това ли е наистина единствената разлика?

— Да, но милиони глупаци като тебе не го знаят.

— Ти беше тъй любезен да ме уведомиш.

— Да не се караме, бебе. Аз много те обичам. Само че не се прави на глупак.

— Не, ще бъда мъдър и сериозен като тебе.

— Не се сърди, бебе. Хайде, засмей се. Изпий една глътка. Аз трябва да вървя.

— И все пак ти си добро момче.

— Разбра го най-после, нали? Всъщност ние двамата си приличаме. Братя по оръжие. Целуни ме, преди да си тръгна.

— Не ставай лигав.

— Съвсем не, нежен съм, това е всичко.

Почувствувах дъха му близо до себе си.

— Сбогом, ще дойда скоро пак.

Дъхът му се отдалечи.

— Няма да те целуна, щом ти е неприятно. Ще ти изпратя твоята малка англичанка. Сбогом, бебе. Коркът е под кревата. Бързай да оздравееш!

И той изчезна.