Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Great Gatsby, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 102 гласа)
Корекция
bambo (2008)
Допълнителни корекции
beertobeer (2008)
Сканиране
?
Разпознаване
NomaD (2008)

Издание:

Ф. Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома, том II. Народна култура, 1986


ГЛАВА I

Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава все се върти в главата ми.

„Почувстваш ли желание да критикуваш някого — ми рече той, — просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.“

Не каза нищо повече, но двамата с него винаги сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз доловях, че той имаше предвид нещо повече от това. В резултат придобих склоността да пестя преценките си — навик, който ми е помагал да вниквам в личността на много странни хора и също така ме е правил жертва на немалко досадници. Анормалният ум бързо открива и оценява това качество, когато го види у нормален човек, поради което стана така, че в колежа бях несправедливо обвиняван в политиканство, защото ставах довереник на неуравновесени, непознати хора, които споделяха с мен скритите си мъки. В повечето случаи аз не търсех това доверие — често пъти се преструвах, че спя, че съм зает или че съм настроен враждебно лекомислено, когато разбирах по един или друг безпогрешен признак, че на хоризонта се задава някаква съкровена тайна: защото съкровените тайни на младите хора или поне думите, с които те ги разкриват, са обикновено заимствани и страдат от явни премълчавания. Пестенето на преценките е залог за безкрайни надежди. Все още малко се боя да не пропусна нещо, ако забравя, че — както баща ми снобски намекна и аз снобски повтарям — усетът към главните изисквания на благоприличието е неравномерно разпределен между хората още при раждането.

И след като се похвалих по този начин с търпимостта си, трябва да призная, че тя си има граници. Поведението може да се корени в твърдата скала или във влажните мочурища, но след един определен момент аз не се интересувам къде е този корен. Когато миналата есен се завърнах от Източните щати, почувствах, че искам светът да е в униформа и някак си вечно да стои мирно в морално отношение, не ми трябваше повече привилегията да се ровя в чуждите души. Като изключим Гетсби — човека, чието име тази книга носи, Гетсби, който представляваше всичко, което искрено презирам. Ако личността е непрекъсната поредица от успешни ходове, то в неговата личност имаше нещо величествено, някаква изострена чувствителност към обещанията на живота, сякаш той бе свързан с една от онези сложни машини, които отбелязват земетресения на разстояние от десет хиляди мили. Този нюх нямаше нищо общо с онзи вял усет, който се възвеличава с наименованието „творчески темперамент“ — той се състоеше в изключителната дарба да се надява с една романтична находчивост, каквато не съм намирал у никой друг човек и каквато вероятно не ще срещна никога вече. Не — накрая Гетсби се оказа човек на място; само онова, на което той беше жертва, онзи мръсен прах, който се носеше подир мечтите му, временно притъпи интереса ми към празните мъки и краткотрайните възторзи на хората.

 

Членовете на семейството ми са били видни, заможни хора в този град на Средния запад от три поколения насам. Фамилията Карауей е нещо като племе и ние по традиция поддържаме, че произхождаме от херцозите Бъклу, обаче истинският основател на моя род е братът на дядо ми, който дошъл тук в 1851 година, изпратил си заместник в Гражданската война и основал фирмата за продажба на железария на едро, която днес ръководи баща ми.

Никога не съм виждал този правуйчо, обаче се предполага, че приличам на него, като специално се има предвид един негов портрет с донейде безсърдечен израз, който виси в татковата кантора. Завърших колежа Йейл в Ню Хейвън в 1915 година, точно четвърт век след баща ми, и по-късно участвах в закъснялото тевтонско преселение, познато под наименованието Световната война. Контранастъплението ми достави такова пълно удоволствие, че се завърнах неспокоен. Вместо пулсиращ център на света Средният запад сега ми изглеждаше като дивия край на вселената — затова реших да отида на Изток и да усвоя борсовото дело. Всички, които познавах, се занимаваха с ценни книжа, поради което предположих, че тази професия ще може да изхрани още един човек. Всичките ми лели и вуйчовци обсъдиха това, сякаш ми избираха основно училище, и най-после казаха: „Хм, дда“ — с много сериозни лица, на които бе изписано колебание. Баща ми се съгласи да ме издържа една година и след известно протакане по различни причини през пролетта на 1922 г. дойдох в Източните щати, както смятах, за постоянно.

Практичното в случая беше да си намеря квартира в града, обаче сезонът беше топъл и аз току-що бях напуснал местност с просторни ливади и дружелюбни дървета, така че, когато един млад човек от кантората ми предложи да си наемем общо жилище в някое предградие, идеята му страшно много ми хареса. Той намери къщата, очукана и паянтова виличка, за осемдесет долара месечно, обаче в последната минута фирмата му нареди да замине за Вашингтон и аз отидох в провинцията самичък. Имах си куче — най-малкото имах го няколко дни, докато не избяга, — а също и стар додж, и една прислужница финландка, която оправяше леглото ми, приготовляваше закуската и си мърмореше финландски мъдрости над електрическата печка.

Отначало ми беше самотно, но една сутрин някакъв човек, пристигнал малко по-късно от мене, ме спря на пътя.

— Как се стига до Уест Ег? — запита безпомощно той.

Обясних му. И когато продължих пътя си, вече не се чувствах самотен. Бях предводач, кореняк, който упътва хората. Без да иска, той ме беше накарал да се почувствам местен жител.

Сега, когато слънцето грееше и пъпките на дърветата се разпукваха на цели кичури с бързината на ускорен филм, аз изпитвах добре познатото чувство, че с лятото животът започва отново.

Преди всичко имаше толкова много книги за четене и от свежия живителен въздух можеше да се изтръгне толкова здраве. Купих си десетина книги по банково и кредитно дело, и по въпросите на ценните книжа и те стояха на рафта ми в червено и златно като новоизсечени пари от монетния двор, обещаващи да разкрият блестящите тайни, известни само на Мидас, на Морган и на Мецен. А освен това имах великото намерение да прочета и много други книги. В колежа проявявах донейде литературни наклонности — една година написах поредица дълбоко мъдри и банални уводни статии в „Йейл Нюз“ — и сега възнамерявах да върна в живота си всички тези неща и отново да стана най-ограниченият от всички специалисти, „всестранно развитият“ човек. Това не е само епиграма — в края на краищата човек може да огледа живота много по-успешно през един-единствен прозорец.

По някаква случайност наех къща в едно от най-странните селища на Северна Америка. То се намираше на онзи мъничък, гъмжащ от хора остров, който се простира източно от Ню Йорк и където между другите природни чудатости има две необикновени земни образувания. На двайсет мили от града две огромни яйца, с еднакви очертания и отделени едно от друго само от мъничък залив, се вдаваха в най-посещаваната солена вода в западното полукълбо, големият влажен заден двор на континента, наречен Пролив на Лонг Айланд. Те не са идеално овални, а подобно на яйцето от историйката за Колумб и двете са малко сплескани в основата си, обаче външната им прилика сигурно е източник на непрестанно удивление за чайките, които летят над тях. За безкрилите същества по-интересно е несходството им във всеки друг белег освен във формата и величината.

Аз живеех в Уест Ег, т.е. западното яйце, което беше по-малко модерното от двете селища, макар че това разграничение е твърде повърхностно и не изразява странния и малко зловещ контраст между двете. Къщата ми беше на самия край на яйцето, само на петнайсет ярда от брега, притисната между две огромни сгради, които се даваха под наем за дванайсет или петнайсет хиляди долара на етаж. Тази надясно от мене беше нещо колосално, с каквато и мярка да я мерите — точно копие на някакъв Hotel de Ville в Нормандия, с кула от едната страна, съвсем нова, под тънка покривка от див бръшлян, с мраморен плувен басейн и повече от четирийсет акра морава и градина. Това беше резиденцията на Гетсби. Или по-скоро, тъй като не познавах господин Гетсби, това беше резиденция на един господин с такова име. Моята къща дразнеше окото, но не много, защото беше малка, така че я бяха оставили. Имах изглед към водата, частичен изглед към моравата на съседа ми и утешителната близост на милионери — всичко това за осемдесет долара месечно.

Отвъд мъничкия залив белите дворци на модния Ист Ег блестяха покрай водата и историята от онова лято всъщност започна вечерта, когато отидох там на вечеря в дома на семейство Том Бюканан. Дейзи беше дъщеря на моя втора братовчедка, а Том познавах от колежа. Непосредствено след войната прекарах с тях два дни в Чикаго.

Съпругът й между различните си спортни постижения беше един от най-силните играчи на ръгби в отбора на Йейл в Ню Хейвън — в известен смисъл национална знаменитост, един от онези хора, които на двайсет и една години се издигат толкова високо, макар и в някоя съвсем тясна област, че всичко след това лъха на упадък. Семейството му беше извънредно богато — дори в колежа го упрекваха за свободата, с която харчеше парите си, — но сега беше напуснал Чикаго и бе дошъл на Изток по начин, който просто те караше да ахнеш; така например той си беше докарал екип коне за поло от Лейк Форест. Трудно беше да се възприеме, че човек от моето собствено поколение е достатъчно богат да направи това.

Не знам защо бяха дошли на Изток. Бяха прекарали една година във Франция без някаква особена причина, а после се местеха безцелно и неспокойно тук и там, навред, където хората играеха поло и се проявяваха като богаташи. Последното им преместване било окончателно, ми каза Дейзи по телефона, обаче аз не повярвах — нямах представа какво става в сърцето на Дейзи, обаче имах чувството, че Том би скитал вечно от място на място, търсейки, с известна носталгия, безвъзвратно загубените бурни преживявания на някогашните ръгби-мачове.

Стана така, че в една топла, ветровита вечер аз отидох с кола в Уест Ег да се видя с двамата си стари приятели, които всъщност едва познавах. Къщата им беше дори по-разкошна, отколкото си представях — весела червено-бяла резиденция в джорджийски колониален стил, с изглед към залива. Моравата започваше от плажа и вървеше към главния вход в продължение на четвърт миля; тя прескачаше слънчеви часовници, алеи, покрити с тухли, и разцъфнали градини и най-после стигаше до къщата, като се извисяваше нагоре в светлозелени виещи се растения сякаш от самата инерция на своя бяг. Лицето на сградата бе насечено от редица френски прозорци, блеснали сега от отразеното злато на слънчевата светлина, широко разтворени за топлия следобеден ветрец, а Том Бюканан, в костюм за езда, стоеше разкрачен на предната веранда.

Той се бе променил от годините в Йейл. Сега беше як трийсетгодишен мъж със сламеноруса коса, с доста упорита уста и високомерен изглед. Две святкащи самонадеяни очи господстваха над лицето му и му придаваха вид на човек, който винаги се наклонява войнствено напред. Дори женствената гиздавост на костюма му за езда не можеше да скрие огромната сила на това тяло — той така изпълваше лъскавите ботуши, че горният ред на връзките им се изпъваше до спукване, а едрите му мускули се очертаваха, когато рамото му се движеше под тънкия жакет. Това беше извънредно силно тяло — жестоко тяло.

Гласът му, който при говор звучеше грубо и дрезгаво, засилваше впечатлението за раздразнителност, което той създаваше. В него имаше нотка на покровителствено презрение дори спрямо хора, които му се нравеха — а в Йейл бе имало хора, които истински го ненавиждаха.

„Е, няма защо да мислите, че по тези въпроси трябва да се приеме като окончателно моето мнение само защото съм по-силен и по-мъжествен от вас“ — сякаш искаше да каже той. Членувахме в едно и също колежанско дружество и макар никога да не се сближихме, винаги имах впечатлението, че той ме одобрява и иска да го харесвам, проявявайки някаква груба, предизвикателна, типично негова нежност.

Разговаряхме няколко минути на слънчевата веранда.

— Хубаво имение си имаме тук — рече той, а очите му проблясваха неспокойно.

Като ме завъртя с едната си ръка, той описа кръг с широката си длан към изгледа отпред, обгръщайки в размаха й една терасовидна италианска градина, половин акър ярки рози със силен аромат и моторна лодка с тъп нос, блъскана от вълните на брега.

— То принадлежеше на Димейн, петролопроизводителя. — Завъртя ме още веднъж рязко, но учтиво. — Да влезем.

Минахме през висок коридор и влязохме в светло, боядисано в розово помещение, изящно свързано с къщата посредством френски прозорци в двата края. Прозорците бяха полуотворени и блестяха, бели на фона на свежата трева отвън, която сякаш беше припълзяла малко навътре в къщата. В стаята полъхваше ветрец, издуваше навътре завесите в единия край и навън в другия, подобно на бледи знамена, като ги свиваше и мяташе нагоре към наподобяващия глазура на сватбена торта таван, а по винения килим играеха сенки, каквито прави вятърът на морската повърхност.

Единственият напълно неподвижен предмет в стаята беше един огромен диван, на който се намираха две млади жени, сякаш легнали в гондолата на закотвен балон. И двете бяха в бяло и роклите им трепкаха и шумоляха, сякаш вятърът току-що ги беше довял в стаята, след като ги бе носил около къщата. Трябва да съм стоял няколко мига, заслушан в плющенето на завесите и в скърцането на картината на стената. След това се чу трясък, когато Том Бюканан затвори крайните прозорци и уловения вятър замря в стаята, а завесите, килимите и двете млади жени останаха неподвижни като балон, който плавно се е приземил.

По-младата ми беше непозната. Тя се бе излегнала в цял ръст на своя край на дивана, напълно неподвижна, с малко вдигната нагоре брадичка, сякаш крепеше на нея нещо, което имаше вероятност да падне. Дори и да ме беше видяла с крайчеца на окото си, тя не се издаде. В изненадата си едва не промърморих извинение за това, че съм я обезпокоил с влизането си.

Другата млада жена, Дейзи, направи опит да стане — наклони се леко напред, с израз на човек, който излиза от безразличието си, — сетне се засмя с безпричинен, очарователен тих смях и аз също се засмях и пристъпих напред в стаята.

— Парализирана съм от щастие.

Тя се засмя отново, като че ли беше казала нещо много духовито, и задържа за миг ръката ми, гледайки ме в лицето, сякаш в света нямаше друг човек, когото тя така много искаше да види. Това си беше неин маниер. Намекна с шепот, че презимето на девойката, която крепеше нещо на брадичката си, е Бейкър. (Чувал съм да казват, че Дейзи шепне само за да кара хората да се навеждат към нея — неуместна критика, която не правеше шепота й по-малко очарователен.)

Както и да е, устните на мис Бейкър трепнаха, тя ми кимна почти недоловимо, а сетне бързо отметна глава назад — предметът, който крепеше, очевидно се беше разклатил за голям неин ужас. Отново устните ми щяха да промълвят извинение. Почти всяка проява на пълно самодоволство изтръгва от мене дълбока почит.

Отново погледнах моята братовчедка, която започна да ми задава въпроси с ниския си трепетен глас. Той беше от онези гласове, които карат ухото да следва извивките му, сякаш всяко слово е съзвучие, което никога вече няма да се повтори. Лицето й беше тъжно и прелестно, усмихваха се само очите и чувствената й уста, но в гласа й имаше възбуда, която мъжете, които я бяха обичали, трудно забравяха: пееща пленителност, едно прошепнато „чуй“, с което внушаваше, че само малко преди това, е правила весели, вълнуващи неща и че в следващия миг отново ще станат весели, вълнуващи неща.

Разказах й как бях спрял в Чикаго за един ден на път към Източните вдати и как десетина души са й пратили много здраве по мен.

— Липсвам ли им? — извика възторжено тя.

— Целият град е безутешен. Задното ляво колело на всички коли е почернено като траурен венец и по северния бряг цяла нощ непрекъснато вият сирени.

— Колко прекрасно! Нека се върнем, Том. Утре! — После тя прибави без всякаква връзка: — Трябва да видиш малката.

— Бих желал.

— Заспала е. Сега е на три години. Никога ли не си я виждал?

— Никога.

— Е, трябва да я видиш… Тя е…

Том Бюканан, който крачеше неспокойно из стаята, се спря и сложи ръка на рамото ми.

— С какво се занимаваш, Ник?

— С ценни книжа.

— Къде работиш?

Казах му.

— Никога не съм чувал тази фирма — забеляза той решително.

Това ме подразни.

— Ще я чуеш — отговорих сопнато. — Ще и чуеш, ако останеш на Изток.

— О, ще остана, не се тревожи — рече той, като погледна към Дейзи, а сетне отново към мене, готов да посрещне нови забележки. — Трябва да съм истински глупак, за да живея другаде.

В този момент мис Бейкър каза: „Абсолютно вярно!“ — така внезапно, че аз се сепнах — това бяха първите думи, които тя бе произнесла, след като бях влязъл в стаята. Очевидно това изненада нея толкова, колкото и мене, защото тя се прозина и с няколко бързи, ловки движения се изправи насред стаята.

— Схванах се — оплака се тя, — не помня вече откога лежа на този диван.

— Не поглеждай към мен — отвърна Дейзи. — Цял следобед се мъча да те накарам да отидем в Ню Йорк.

— Не, благодаря — каза мис Бейкър към четирите коктейла, току-що донесени от помещението за сервиране. — Сега усилено тренирам.

— Тренираш! — погледна я домакинът недоверчиво. Той глътна коктейла си, сякаш беше капка на дъното на чашата. — Просто не мога да разбера как изобщо успяваш да постигнеш нещо.

Погледнах към мис Бейкър, като се чудех какво може „да постига“. Правеше ми удоволствие да я гледам. Тя беше слаба девойка с малък бюст, с изправена стойка, която подчертаваше, като отхвърляше назад раменете си подобно на млад кадет. Сивите й, зачервени от слънцето очи ме гледаха с учтиво любопитство, отговарящо на моето, от едно бледо, очарователно, недоволно лице. Сега ми се стори, че съм я виждал някъде по-рано — нея или нейна снимка.

— Вие живеете в Уест Ег — каза презрително тя. — Познавам един човек там.

— Не познавам нито един…

— Сигурно познавате Гетсби.

— Гетсби? — запита Дейзи. — Кой Гетсби?

Преди да успея да кажа, че ми е съсед, съобщиха, че вечерята е сложена; като мушна властно твърдата си ръка под моята, Том Бюканан ме изведе стремително от стаята, сякаш преместваше шахматна фигурка от едно квадратче в друго.

Изящно отпуснали ръце върху бедрата си, двете млади жени излязоха пред нас на розово оцветената веранда, открита към залеза, където четири свещи блещукаха на масата в стихналия вятър.

— Защо свещи? — възрази Дейзи, като се намръщи. Тя ги изгаси с пръсти. — След две седмици настъпва най-дългият ден в годината. — Дейзи изгледа всички ни с грейнал поглед. — И вие ли винаги чакате най-дългия ден на годината, а след това го пропускате? Аз винаги следя за най-дългия ден в годината, а след това го пропускам.

— Трябва да измислим нещо — прозина се мис Бейкър, сядайки на масата така, като че ли си лягаше в леглото.

— Добре — съгласи се Дейзи. — Какво да измислим? — Тя се обърна безпомощно към мене: — Какво измислят хората?

Преди да мога да й отговоря, очите й се приковаха с почуда върху малкия й пръст.

— Погледни! — оплака се тя. — Ударила съм го.

Всички погледнахме — кокалчето на ставата беше посиняло.

— Ти си направил това, Том — упрекна го тя. — Знам, че не си искал, но все пак си го направил. Това ми е наградата, задето съм се омъжила за такава мечка, за такъв едър и тромав екземпляр като…

— Мразя тази дума „тромав“ — възрази сърдито Том — дори и на шега.

— Тромав — настоя Дейзи.

На моменти тя и мис Бейкър говореха едновременно, без това да дразни, и с шеговита непоследователност, която не беше съвсем бърборене — хладна като белите им рокли и безстрастните им очи, с липса на каквото и да било желание. Те бяха тука и приемаха Том и мен, като полагаха само от учтивост приятно усилие да забавляват или да бъдат забавлявани. Знаеха, че скоро вечерята щеше да свърши и малко по-късно вечерта също щеше да свърши и чисто и просто ще остане зад гърба им. Всичко това беше съвсем различно от нещата на Запад, където вечерта преминава припряно от една фаза в друга към завършека си във вечно неудовлетворено очакване или просто в нервен страх от самия момент.

— Караш ме да се чувствам нецивилизован, Дейзи — признах аз при втората чаша не много отлежало, но все пак хубаво бордо. — Не можеш ли да говориш за реколтата или нещо такова?

С тази забележка не исках да кажа нищо особено, но тя бе възприета по неочакван начин.

— Цивилизацията се руши — избухна Том. — Не мога да не бъда страшен песимист. Чел ли си „Възходът на империята на цветнокожите“ от Годар?

— Не — отвърнах аз, доста изненадан от тона му.

— Книгата е чудесна и всеки трябва да я прочете. Главната мисъл е, че ако не внимаваме, бялата раса ще бъде… ще бъде напълно погълната. Всичко това е научно доказано.

— Том е започнал да става много интелектуален — каза Дейзи с неволно тъжно изражение. — Чете интелектуални книги с дълги думи в тях. Коя беше думата, която ние…

— Е, да, всички тези книги са научни — настоя Том, поглеждайки я раздразнено. — Този човек е проучил добре въпроса. Необходимо е ние, господстващата раса, да внимаваме добре, иначе другите раси ще вземат нещата в свои ръце.

— Трябва да ги смачкаме — прошепна Дейзи, намигайки ожесточено към жаркото слънце.

— Трябва да живеете в Калифорния — започна мис Бейкър, но Том я прекъсна, като се размърда тежко в стола си.

— Мисълта е, че ние сме северна раса. Аз и ти, и ти, и… — След мигновено колебание той включи Дейзи с леко кимване и тя отново ми намигна. — И ние сме създали всички неща, които съставляват цивилизацията — науката, изкуството и изобщо всичко това. Разбирате ли?

Имаше нещо трогателно в съсредоточеността му, сякаш неговото самодоволство, по-изострено, отколкото в миналото, вече не му беше достатъчно. Когато почти веднага след това телефонът вътре иззвъня и икономът напусна верандата, Дейзи се възползува от краткото прекъсване и се наклони към мен.

— Ще ти кажа една семейна тайна — прошепна тя възторжено. — Отнася се до носа на иконома. Искаш ли да чуеш за носа на иконома?

— Затова съм дошъл тази вечер.

— Е добре, той невинаги е бил иконом; лъскал е приборите на някакви хора в Ню Йорк, които имали сребърен сервиз за двеста души. Трябвало да ги лъска от сутрин до вечер, докато най-после това започнало да се отразява на носа му.

— Нещата тръгнали от лошо към по-лошо — подсказа мис Бейкър.

— Да, нещата тръгнали от лошо към по-лошо, докато най-после той трябвало да напусне мястото си…

За момент последният слънчев отблясък падна с романтична нежност върху светналото й лице; гласът й ме застави да се наведа задъхано напред, докато слушах — сетне отблясъкът се стопи, всички светлинни я оставяха, помайвайки се със съжаление, подобно на деца, които напускат някоя приятна улица привечер.

Икономът се върна и прошепна нещо на ухото на Том, на което той се намръщи, бутна назад стола си и без да продума, влезе вътре. Като че ли отсъствието му събуди нещо у Дейзи и тя се наклони отново напред, а гласът й трептеше и пееше.

— Голямо удоволствие е за мен да те виждам на масата си, Ник. Напомняш ми за… за роза, същинска роза. Не е ли така? — обърна се тя за потвърждение към мис Бейкър. — Не е ли същинска роза?

Това не беше вярно. Аз ни най-малко не приличам на роза. Тя просто фантазираше, но от нея се излъчваше някаква вълнуваща топлота, сякаш сърцето й се мъчеше да дойде при теб, скрито в някоя от тези задъхани, трепетни думи. Сетне изведнъж тя хвърли кърпата си на масата, извини се и влезе вътре.

Мис Бейкър и аз си разменихме кратки погледи, съзнателно лишени от значение. Тъкмо щях да заговоря, когато тя се изправи живо на стола си и каза предупредително:

— Шт!

Понижен възбуден шепот се чуваше от стаята и мис Бейкър се наведе напред, без да се срамува, мъчейки се да чуе думите. Шепотът стана почти доловим, стихна, извиси се развълнувано и след това напълно спря.

— Този Гетсби, за когото споменахте, е мой съсед — започнах аз.

— Не говорете. Искам да чуя какво става.

— Става ли нещо? — запитах невинно аз.

— Искате да кажете, че не знаете? — удиви се мис Бейкър, искрено изненадана. — Мислех, че всички знаят.

— Аз не.

— Вижте… — рече колебливо тя. — Том си има някаква жена в Ню Йорк.

— Има си някаква жена! — повторих в недоумение аз. Мис Бейкър кимна.

— Би могла да бъде по-деликатна и да не го търси по телефона по време на вечеря. Не мислите ли?

Почти преди да осъзная значението на думите й, се чу шумоленето на рокля и скърцането на кожени ботуши и Том и Дейзи се върнаха на масата.

— Неизбежно беше! — извика Дейзи с напрегната веселост.

Тя седна, погледна изпитателно мис Бейкър, сетне мен и продължи:

— Хвърлих поглед за малко навън. Много е романтично. На моравата има една птичка — мисля, че е славей, пристигнал с някой от корабите на „Кунард“ или „Уайт Стар Лайн“. Така се е разпял… — Гласът й зачурулика: — Романтично, нали, Том?

— Много романтично — рече той, а сетне се обърна с жалък вид към мен: — Ако е достатъчно светло след вечеря, ще те заведа в конюшните.

Телефонът вътре иззвъня рязко и когато Дейзи поклати решително глава към Том, въпросът за конюшните и изобщо всички въпроси се стопиха. След счупените късчета на последните пет минути от вечерята си спомням как свещите, без да има защо, бяха запалени отново и ме обзе чувство, че искам да погледна всички право в очите и същевременно да избягна техните погледи. Не можех да отгадая какво мислеха Том и Дейзи, но се съмнявам дали дори мис Бейкър, която очевидно притежаваше закалката на скептицизма, беше успяла да премахне от съзнанието си тази писклива металическа настоятелност на петия гостенин. На някои хора това положение би могло да изглежда интригуващо — обаче аз изпитах инстинктивно желание незабавно да позвъня в полицията.

Излишно е да казвам, че за конете повече не се спомена. Том и мис Бейкър, два силуета в здрача, се отправиха отново към библиотеката, сякаш да бдят над някакъв въображаем мъртвец, а аз, като се мъчех да се покажа приятно заинтригуван и малко глух за онова, което ставаше около мен, последвах Дейзи през няколко свързани помежду си веранди към терасата отпред. В нейния дълбок мрак ние седнахме един до друг на тръстикова скамейка.

Дейзи сложи ръце на лицето си, сякаш опипваше прелестната му форма, а очите й постепенно се насочиха към кадифения сумрак. Видях, че е обхваната от бурни чувства, затова зададох няколко според мен успокоителни въпроса за момиченцето й.

— Ние не се познаваме много добре, Ник — каза внезапно тя, — макар че сме братовчеди. Ти не дойде на сватбата ми.

— Не се бях върнал от войната.

— Вярно е — рече колебливо тя. — Както и да е, много лоши неща са минали през главата ми, Ник, и аз гледам доста цинично на всичко.

Очевидно тя имаше причина за това. Зачаках, но тя не каза нищо повече и след известно време аз се върнах малко безпомощно към въпроса за дъщеря й:

— Предполагам, тя говори и… яде, и всичко.

— О, да. — Тя ме погледна разсеяно. — Слушай, Ник, нека ти кажа какви бяха първите ми думи, когато тя се роди. Би ли искал да чуеш?

— Много.

— Ще ти покажа как съм започнала да гледам на… нещата. Е, добре, тя беше на по-малко от един час и Том беше бог знае къде. Събудих се от упойката с чувство на пълна изоставеност и веднага запитах сестрата дали бебето е момче или момиче. Тя ми каза, че е момиче, и тогава аз обърнах глава и заплаках. „Добре — рекох аз, — доволна съм, че е момиче. И се надявам, че ще е глупачка — това е най-доброто нещо, което едно момиче може да бъде на този свят, красива малка глупачка.“ Виждаш ли, аз смятам, че изобщо всичко е ужасно — продължи тя убедено. — Всички мислят така — най-напредналите хора. А аз знам. Много нещо съм видяла и преживяла. — Очите й забляскаха наоколо предизвикателно, малко като очите на Том, и тя се засмя с пронизващо презрение. — Нямам никакви илюзии — божичко, нямам никакви илюзии!

В момента, когато гласът й пресекна и престана да се налага на вниманието и на съзнанието ми, аз долових основната неискреност на думите й. Това ме накара да изпитам чувство на неловкост, сякаш цялата вечер беше някакъв трик, нагласен да ме разчувства. Зачаках и наистина в миг тя ме погледна с чудесна престорена усмивка, сякаш бе утвърдила членството си в някакво високопоставено тайно общество, към което тя и Том принадлежаха.

 

Вътре алената стая беше грейнала в светлина. Том и мис Бейкър седяха в двата края на дългия диван и тя му четеше на висок глас от списание „Сатърди Ивнинг Поуст“ — думите, изречени шепнешком и равно, се сливаха в успокояваща мелодия. Светлината на лампата, бляскава върху обувките му и матова върху косата й с цвят на есенен лист, пробягна по хартията, когато тя обърна една страница и деликатните мускули на ръцете й потрепнаха.

Когато влязохме, тя ни направи знак да мълчим, като вдигна за миг ръка.

— Разказът ще продължи — каза та, като подхвърли списанието на масата — в следващия брой.

Тя постоя напрегнато, полюлявайки нервно коляното си, след което се изправи.

— Десет часът — забеляза тя, като че ли видя това на тавана. — Време е това добро момиче да си ляга.

— Джордън ще участва в утрешното състезание в Уестчестър — обясни Дейзи.

— О, вие сте Джордън Бейкър!

Сега разбрах защо лицето й ми беше познато — този приятен и същевременно надменен поглед се бе насочвал към мене от много снимки из спортния живот в Ашвил, Хот Спрингс и Палм Бийч. Също така бях чувал за нея някаква история, унизителна, неприятна история, но отдавна бях забравил точно каква.

— Лека нощ — каза тя меко. — Ще ме събудите в осем, нали?

— Ако станеш.

— Ще стана. Лека нощ, мистър Карауей. Пак ще се видим.

— Разбира се, че пак ще се видите — потвърди Дейзи. — Дори смятам да ви оженя. Идвай често, Ник, и аз, така да се каже, ще… о, ще ви тласна един към друг. Знаете, ще ви затварям случайно заедно в килера за бельо, ще ви пускам с лодка в морето, този вид неща…

— Лека нощ — извика мис Бейкър от стълбата. — Не съм чула ни думичка.

— Тя е добро момиче — рече след малко Том. — Не бива да я оставят да скита така из страната.

— Кой не бива? — запита хладно Дейзи.

— Близките й.

— Близките й са една леля, горе-долу на хиляда години. Освен това Ник ще се погрижи за нея, нали, Ник? Това лято тя много пъти ще прекарва тук края на седмицата. Смятам, че домашната среда ще й окаже много добро влияние.

Дейзи и Том се спогледаха мълчаливо.

— От Ню Йорк ли е? — запитах аз бързо.

— От Луивил, Невинните си девически години прекарахме заедно там. Прекрасните ни невинни…

— Поговори ли си сърдечно с Ник на верандата? — попита внезапно Том.

— Поговорих ли? — Тя ме погледна. — Не си спомням, но мисля, че разговаряхме за северната раса. Да, сигурна съм. Това просто ни увлече и първото нещо…

— Не вярвай на всичко, което чуеш, Ник — посъветва ме той.

Отвърнах нехайно, че не съм чул абсолютно нищо, и малко след това станах да си вървя. Те дойдоха до вратата с мен и застанаха един до друг във весел квадрат светлина. Като запалих мотора си, Дейзи извика заповеднически:

— Чакай! Забравих да те попитам нещо, а то е важно. Чухме, че си се сгодил за някаква девойка, от Западните щати.

— Вярно — потвърди любезно Том. — Чухме, че си се сгодил.

— Клевета е. Твърде беден съм.

— Но ние чухме — настоя Дейзи, като ме изненада с начина, по който отново се разтвори като цвете. — Чухме го от трима души, така че трябва да е вярно.

Разбира се, знаех за какво намекваха, но не можеше и дума да става, че съм сгоден. Това, че клюката бе оповестила предварително годежа, беше една от причините да замина на Изток. Човек не може да престане да се среща с една стара приятелка заради мълвата, а от друга страна, нямах намерение да се оставя да бъда оженен поради хорските приказки.

Техният интерес донейде ме трогна и ги направи по-малко чужди и богати, но въпреки това аз се чувствах объркан и малко отвратен, докато се отдалечавах. Струваше ми се, че онова, което Дейзи трябваше да направи, беше да хукне от къщата, с детете в ръце, но очевидно в главата й нямаше такива намерения. Що се отнася до Том, фактът, че си „имаше някаква жена в Ню Йорк“, всъщност беше по-малко изненадващ от това, че някаква книга го бе потиснала. Нещо го караше да предъвква остарели идеи, сякаш здравият му физически егоизъм вече не подхранваше властното му сърце.

Лятото беше в разгара си по покривите на крайпътните кръчми и пред гаражите на шосето, където нови червени петролни помпи се издигаха във вирове светлина, и когато стигнах до жилището си в Уест Ег, аз закарах колата под навеса и поседях малко на една изоставена косачка за трева в двора. Вятърът бе стихнал, оставяйки подире си светла, изпълнена със звуци нощ; в дърветата пърхаха крила, а жабешкият хор настойчиво се извисяваше, жизнен и многогласен като орган, подхранван от надутите мехове на земните недра. Силуетът на котка гъвкаво се прокрадваше на лунната светлина и като обърнах глава, за да я проследя, забелязах, че не съм сам — на петдесет фута от мен от сянката на резиденцията на съседа ми се беше появила една фигура, застанала с ръце в джобовете и загледана в сребристия прашец на звездите. Нещо в спокойните движения и в сигурната стойка на краката върху моравата ми подсказа, че това е самият Гетсби, дошъл да определи коя част от местното небе е негова.

Реших да му се обадя. Мис Бейкър бе споменала за него на вечеря и това би могло да послужи като повод за запознаване. Обаче аз не му се обадих, тъй като той внезапно даде да се разбере, че иска да бъде сам — простря ръце към тъмната вода по странен начин и макар да бях далеч от него, можех да се закълна, че той трепереше. Несъзнателно погледнах към морето и не можах да различа нищо освен една-единствена зелена светлинна, малка и далечна, която беше може би краят на док. Когато погледнах отново към Гетсби, той беше изчезнал и аз бях пак сам в неспокойния мрак.