Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)

Издание:

Ърнест Хемингуей

Сбогом на оръжията

 

Роман

 

Превод от английски: Живка Драгнева

Трето издание

 

„Народна култура“, София, 1968

 

Ernest Hemingway

A Farewell to Arms

Random House, New York, 1932

Bulgarian Translation — Jivka Dragneva

Edited by — Krassimira Todorova

Publishing House Narodna cultura

Sofia 1968

H 820–3

 

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 22.V.1968 г.

Печатни коли 171/2 Изд. коли 133

Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)

Поръчка на печатницата №1305

ЛГ IV

Цена 1.27 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968

„Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
АвторЪрнест Хемингуей
Създаване1929 г.
САЩ
Първо издание1929 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видантивоенна
НачалоIn the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains.
КрайAfter a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain.
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава XVIII

Лятото беше прекрасно. Когато ми разрешиха да излизам, започнахме да правим разходки с файтон из парка. Спомням си файтона, бавно пристъпващия кон, гърба на коларя пред нас с високия лъскав цилиндър и Кетрин Баркли, седнала до мен. Ако ръцете ни се докоснеха, ако само с крайчеца на моята ръка докоснех нейната, пламвахме целите. По-късно, когато започнах да се движа с патерици, отивахме да вечеряме при Бифи или в „Гран Италия“ и винаги предпочитахме да седнем отвън под аркадите. Келнерите сновяха навън-навътре, покрай нас минаваха хора, върху масите имаше свещници с абажури и след като решихме, че най-много ни харесва в „Гран Италия“, Жорж, метр д’отелът ни запази една маса. Той беше отличен келнер и ние представяхме на него да избира менюто ни. В това време гледахме минувачите и аркадите в здрача или се гледахме един друг. Обикновено пиехме сухо бяло вино „Капри“, изстудено в кофа с лед, но понякога опитвахме и други вина: „Фреза“, „Барбера“, а също и сладки бели Бина. Поради войната в ресторанта нямаше специален келнер за вината и Жорж се усмихваше смутено, когато му поръчвахме вина като „Фреза“.

— Какво ще кажете за една страна, която произвежда вино само заради ягодовия му вкус — каза ни той.

— И защо не — попита Кетрин, — това е чудесно.

— Щом желаете, опитайте го, госпожо — каза Жорж, — но ми позволете да донеса една малка бутилка „Марго“ за господин поручика.

— И аз искам да го опитам, Жорж — казах аз.

— Господине, не ви го препоръчвам. То дори няма вкуса на ягода.

— А може и да има — каза Кетрин. — Би било чудесно, ако има вкус на ягода.

— Ще ви донеса от него — каза Жорж — и когато госпожата се увери, пак ще го отнеса.

Виното наистина не беше нещо особено. Както бе казал Жорж, дори нямаше вкус на ягоди. Затова пак се върнахме към „Капри“. Една вечер, когато парите ми бяха малко, Жорж ми зае сто лири.

— Не се безпокойте, господин поручик — каза той. — Знам какво е. Случва се човек да остане без пари. Ако вие или госпожата имате нужда, аз всякога мога да ви заема.

След вечеря се разхождахме под аркадите, покрай другите ресторанти и магазините със спуснати железни ролетки, спирахме се на малкия площад, където продаваха сандвичи; сандвичи с шунка, сандвичи с аншоа, направени от малки кафяви кифлички, не по-дълги от показалеца. Ядяхме ги нощем когато огладнеехме. После вземахме един файтон пред аркадите срещу катедралата и се връщахме в болницата. На вратата на болницата нашият вратар идваше да ми помогне да сляза. Плащах на коларя и се качвахме в асансьора, Кетрин се спираше на първия етаж, където бяха настанени сестрите, аз продължавах и опирайки се на патериците, стигах до стаята си. Понякога се събличах и си лягах, понякога сядах на балкона, с крак, вдигнат върху един стол, гледах лястовиците как хвърчат над покривите и чаках Кетрин. Когато тя дойдеше, аз имах чувството, че пристига от някое дълго пътешествие. Тръгвах след нея по коридора, подпирайки се на патериците. Носех легените и чаках на вратата или влизах с нея при ранените, в зависимост от това дали ни бяха приятели, или не; и когато тя свършваше работата си, сядахме на балкона пред моята стая. После аз си лягах и когато всички заспяха и тя беше сигурна, че никой няма да я повика, идваше при мене. Обичах да разпускам косата й. Тя стоеше седнала на леглото, без да мърда, само от време на време се навеждаше внезапно, за да ме целуне, а аз разпилявах косата й. Вадех фуркетите един по един и ги слагах върху чаршафа; косите й постепенно се разхлабваха и аз я наблюдавах как седи неподвижно на края на леглото. После свалях двата последни фуркета и всичко се разпиляваше, тя отпущаше глава и ние оставахме заровени под косата й и имахме чувството, че сме в някаква палатка или зад водопад.

Тя имаше чудно хубави коси; аз често лежах и я гледах как ги свива при светлината на отворената врата. Те блестяха дори и нощем, както блести понякога водата, преди да се развидели. Тя имаше хубаво лице и тяло й гладка, хубава кожа. Когато лежехме един до друг, аз галех с края на пръстите си бузите й, челото й, очите, брадата, шията й и казвах: „Гладко като клавиши на пиано.“ Тогава тя прокарваше пръст по брадата ми и казваше. „Гладко като гласпапир и много твърдо за клавишите.“

— Толкова ли драска?

— Не, мили, това беше само шега.

Нощите бяха дивни, стигаше ни само да се докоснем един друг и вече бяхме щастливи. Извън миговете на голяма наслада имахме и безброй дребни начини да изразяваме обичта си и когато не бяхме заедно, се мъчехме да си предаваме мислите. Понякога това като че ни се удаваше, но то беше само защото навярно и двама мислехме едновременно за едно и също нещо.

Обичахме да си представяме, че сме женени още от деня на нейното пристигане в болницата и брояхме месеците на нашия съвместен живот. Аз наистина желаех да се оженим, но Кетрин казваше, че ако сме женени, ще я отпратят; дори само ако почнехме да уреждаме формалностите, тя вече щеше да бъде под наблюдение и щяха да ни разделят. Трябваше да се оженим по италианските закони, а формалностите бяха ужасни. Аз наистина исках да се оженим, защото се боях, че може да имаме дете; когато бяхме двамата, въобразявахме си, че сме женени и си давахме вид, че не се безпокоим. Всъщност аз бях щастлив, че не съм женен. Спомням си как една нощ говорихме за това и Кетрин каза:

Но, скъпи, те ще ме отпратят.

— Не е сигурно.

— О, сигурно е. Ще ме изпратят в Шотландия и няма да се видим до края на войната.

— Аз ще взема отпуск.

— Няма да имаш време да дойдеш до Шотландия и да се върнеш, докато трае отпускът ти. Освен това аз не искам да се деля от тебе. За какво ни е да се женим сега? Ние всъщност сме женени. Не ми трябва повече от това, което имам сега.

— Аз го желая заради самата тебе.

— За мене! Аз — това си ти. Аз не мога да съществувам отделно от тебе.

— Мислех, че всички млади момичета мечтаят да се омъжат.

— Да, мили, но аз съм омъжена. Омъжена съм за тебе. Нима не съм добра малка женица?

— Ти си възхитителна малка женица.

— Разбери ме, мили, един път вече ми се случи да отлагам омъжването си.

— Не искам да ми говориш за това.

— Знаеш, че обичам само тебе. Не трябва да те измъчва това, че някой ме е обичал преди тебе.

— Измъчва ме.

— Не бива да ревнуваш от един умрял, когато сега ти имаш всичко.

— Така е, но не искам да говориш за това.

— Бедното мило момче! А аз зная, че си имал всякакви жени, но ми е все едно.

— Не бихме ли могли да се оженим някак тайно? Представи си, че се случи нещо с мене или имаш дете.

— Бракът може да бъде само църковен или граждански. А тайно ние сме вече така или иначе оженени. Нали разбираш, скъпи, това би имало значение за мене ако бях религиозна, но аз не съм.

— А защо ми даде този свети Антоний?

— Ей тъй, да ти носи щастие. Някой ми го беше дал.

— И ти не се тревожиш от нищо, така ли?

— Само от възможността да бъда разделена от тебе. Ти си моята религия. Само теб имам на света.

— Добре. Но ще се оженя за тебе в деня, когато поискаш.

— Говориш така, сякаш искаш да направиш от мене една почтена жена, мили. Аз съм почтена. Но не се срамувам от това, което ме прави щастлива и горда. Нима ти не си щастлив?

— Няма да ме напуснеш заради някой друг, нали?

— Не, скъпи, никога няма да те напусна заради някой друг. Предполагам, че ще ни се случат най-ужасни неща, но ти няма за какво да се безпокоиш.

— Не се безпокоя. Но аз толкова те обичам, а ти си обичала друг преди мен.

— И какво е станало с него?

— Умрял.

— Точно така. И ако не беше умрял, никога нямаше да се срещнем. Не съм невярна, мили. Имам много недостатъци, но не съм невярна. Ще ти дойде до гуша от моята вярност.

— Скоро ще трябва да се върна на фронта.

— Няма да мислим за това отсега. Нали виждаш, мили, колко съм щастлива, толкова ни е добре и на двама ни. Бях забравила какво е щастието и когато те срещнах, струва ми се, бях почти побъркана. Може би съвсем побъркана. Но сега сме щастливи и се обичаме. Нека се радваме на щастието си. Ти също си щастлив, нали? Има ли нещо, което не ти харесва в мене? Какво мога още да сторя, за да ти доставя удоволствие? Искаш ли да разпусна косите си? Искаш ли да се позабавляваме малко?

— Да, ела си легни.

— Ще дойда. Но първо трябва да отида да обиколя болните си.