Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)

Издание:

Ърнест Хемингуей

Сбогом на оръжията

 

Роман

 

Превод от английски: Живка Драгнева

Трето издание

 

„Народна култура“, София, 1968

 

Ernest Hemingway

A Farewell to Arms

Random House, New York, 1932

Bulgarian Translation — Jivka Dragneva

Edited by — Krassimira Todorova

Publishing House Narodna cultura

Sofia 1968

H 820–3

 

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 22.V.1968 г.

Печатни коли 171/2 Изд. коли 133

Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)

Поръчка на печатницата №1305

ЛГ IV

Цена 1.27 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968

„Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
АвторЪрнест Хемингуей
Създаване1929 г.
САЩ
Първо издание1929 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видантивоенна
НачалоIn the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains.
КрайAfter a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain.
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Книга трета

Глава XXV

Беше есен и дърветата бяха голи, а пътищата кални. От Удине до Гориция отидох с камион. По пътя срещнахме други камиони. Гледах пейзажа. Черничевите дървета бяха оголели, а полята бяха кафяви. Пътят беше застлан с мокри мъртви листа, окапали от редиците голи дървета; войници запълваха коловозите с натрошен чакъл, струпан на купчинки в края на пътя между дърветата. Градът се показа, целият обвит в мъгла. Тя забулваше и планините. Прекосихме реката и аз видях, че е много придошла. Беше валяло в планината. Влязохме в града, като минахме най-напред край фабриките, после край къщите и вилите. Забелязах, че още много нови къщи бяха разрушени. В една тясна улица срещнахме болнична кола от английския Червен кръст. Шофьорът носеше кепе. Лицето му беше слабо и загоряло. Не го познавах. Слязох от камиона на големия площад пред кметството. Шофьорът на камиона ми подаде раницата. Поставих я на гърба си, прехвърлих двете торби отпред и се упътих към вилата. Нямах чувството, че се връщам у дома.

Вървях по алеята с мокрия чакъл и все гледах вилата през дърветата. Всички прозорци бяха затворени, но вратата беше отворена. Влязох и намерих майора седнал пред една маса в голата стая, чиито стени бяха покрити с карти и с изписани на машина листове.

— Здравей — каза той, — как си? — Видя ми се остарял и някак съсухрен.

— Добре съм — отговорих аз. — Как вървят работите?

— Вече всичко свърши — каза той. — Свали си раницата и седни.

Сложих раницата и двете торби на земята, а кепето си върху раницата. Отидох да взема другия стол, който беше до стената, и седнах до масата.

— Лятото беше лошо — каза майорът. — Оправи ли се напълно?

— Да.

Получи ли най-после ордена?

— Да. Благодаря много.

— Дай да го видя.

Аз поразтворих наметката си, за да може да види двете ленти.

— Получи ли и кутийките с ордените?

— Не, само книжата.

— Кутийките ще дойдат по-късно. Затова трябва повече време.

— Какво ще наредите да върша сега?

— Всички коли заминаха. Има шест на север, в Капорето. Ходил ли си в Капорето?

— Да — казах аз.

Доколкото си спомнях, това беше малко, бяло градче с камбанария, разположено в една долина. Малко, много чисто градче, с хубава чешма на площада.

— Сега работим там. Има много болни. Сраженията свършиха.

— Къде са другите?

— Има две в планината и още четири на Байнсица. Другите две санитарни поделения са с третата армия, на Каре.

— Какво ще ми възложите да върша?

— Можеш да вземеш четирите коли на Байнсица, ако искаш. Джино е там отдавна. Не си бил горе, нали?

— Не.

— Там беше ужасно. Изгубихме три коли.

— Чух за това.

— Да, Риналди ти писа.

— Къде е Риналди?

— Тук е, в болницата. Ще има да помни, това лято и тази есен.

— Сигурно.

— Ужасно беше — каза майорът. Нямаш представа какво беше. Често си мислех, че има голям късмет да те ранят още в самото начало.

— Знам.

— Идната година ще бъде по-лошо — каза майорът. — Възможно е още сега да атакуват. Казват, че щели да атакуват, но аз не вярвам. Вече е много късно. Видя ли реката?

— Да, много е придошла.

— Не вярвам да атакуват сега, след като започнаха дъждовете. Скоро ще падне сняг. Кажи ми нещо за твоите съотечественици. Ще видим ли и други американци тук освен теб?

— Готвят една армия от десет милиона.

— Добре би било една част от тях да попаднат и тук. Но французите всичко ще грабнат. Ние няма да видим нито един. Както и да е! Тази вечер остани тук, а утре ще вземеш малката кола и ще отидеш да смениш Джино. Ще ти дам някой, който познава пътя, да те придружи. Джино ще ти обясни всичко. Австрийците все още стрелят по малко, но в действителност всичко е свършено. Ще ти бъде интересно да видиш Байнсица.

— Радвам се, че ще я видя. Радвам се също, че съм пак под вашите заповеди, синьор маджоре.

Той се усмихна.

— Много любезно от твоя страна, че го казваш. До гуша ми дойде тази война. Ако аз можех да замина, струва ми се, че не бих се върнал.

— Толкова ли е лошо?

— Да, от лошо по-лошо. Върви да се умиеш и да кажеш добър ден на твоя приятел Риналди.

Излязох и се качих горе с торбите си. Риналди не беше в стаята, но всички негови вещи бяха там. Седнах на леглото, развих навоите си и свалих дясната си обувка. После се изтегнах на леглото. Бях много изморен и дясното стъпало ме болеше. Стори ми се глупаво да лежа така на леглото си само с един събут крак. Изправих се, развързах и другата обувка и я пуснах на земята. После легнах пак на гръб. В стаята беше душно, понеже прозорецът беше затворен, но бях много уморен, за да стана да го отворя. Видях, че всички мои вещи бяха в един ъгъл на стаята. Вън почваше да се стъмва. Лежах на леглото, мислех за Кетрин и чаках Риналди. Бях решил да мисля за Кетрин само вечер, преди да заспя. Но сега бях уморен и нямах какво друго да правя, затова лежах и мислех за нея. За нея мислех, когато Риналди влезе. Изглеждаше същият, беше само малко поотслабнал.

— О, ти ли си, бебе — каза той. Надигнах се от леглото. Той се приближи, седна и ме прегърна.

— Доброто ми, старо бебе! — Той ме потупа по гърба, а аз улових двете му ръце.

— Моето бебе — каза той. — Дай да видя коляното ти.

— Трябва да се събуя.

— Е добре, събуй се, бебе. Ние тук сме си наши. Искам да видя какво са го направили.

Аз станах и смъкнах панталона си, после свалих наколенника. Риналди седна на пода и почна полекичка да ми прегъва коляното напред-назад. Той опипа белега, сложи двата си пръста върху капачето и почна лекичко да движи коляното между пръстите си.

— И повече от това не се прегъва?

— Не.

— Престъпление е, че са те върнали обратно. Длъжни са да чакат, докато ставата се раздвижи напълно!

— Бях много по-зле. Коляното ми беше като дърво.

— Риналди опита да го прегъне по-силно. Наблюдавах ръцете му. Той имаше красивите ръце на хирург. Гледах темето му, лъскавата му, вчесана на път коса. Той преви коляното много силно.

— Ох! — изпъшках аз.

— Трябвало е да ти правят повече масажи и нагревки — каза Риналди.

— Сега е много по-добре от преди.

— Виждам, бебе. Разбирам повече от тебе тези работи. — Той се изправи и седна на леглото.

— Самото коляно е много добре оперирано. (И той приключи с коляното ми.) А сега ми разкажи всичко.

— Няма какво да разказвам — казах аз. — Водих много спокоен живот.

— Държиш се като женен човек — каза той. — Какво ти има?

— Нищо — отвърнах аз. — А на тебе?

— Тази война ме убива — каза Риналди. — Много ме гнети. — Той обхвана коляното си с ръце.

— Охо — казах аз.

— Какво? Нямам ли право на човешки пориви?

— Не. Доколкото виждам, не си се отегчавал много. Хайде, разкажи ми.

— Цялото лято и цялата есен оперирах. Работя без прекъсване. Върша работата на всички. Най-трудните случаи оставят на мен. Честна дума, бебе, ставам чудесен хирург.

— Това звучи по-добре.

— Никога вече не мисля. Не, честна дума, не мисля, само оперирам.

— Много правилно.

— Но сега, бебе, всичко се свърши. Не оперирам повече и съм в ужасно настроение. Тази война е страхотна, бебе. Вярвай ми, като ти казвам. Но ти ще ме поразвеселиш. Донесе ли ми грамофонни плочи?

— Да.

Те бяха в, раницата ми, обвити в хартия, в една картонена кутия. Бях много изморен, за да ги извадя.

— А ти чувствуваш ли се добре, бебе?

— Отвратително.

— Тази война е страшна — каза Риналди. — Хайде да се напием, за да се развеселим, а после ще отидем в заведението. Ще видиш, че това ще ни върне доброто настроение.

— Току-що боледувах от жълтеница — казах аз — И не бива да се напивам.

— Ох, бебе, така ли ми се връщаш, сериозен и с болен черен дроб? Казвам ти, тази война е лошо нещо. Защо тогава я водим?

— Хайде да пийнем малко. Не искам да се напивам, но ще взема една чаша.

Риналди прекоси стаята, отиде до умивалника и донесе две чаши и едно шише с коняк.

— Австрийски коняк — каза той. — Седем звезди. Това е единствената плячка, която взехме на Сан Габриеле.

— Ти беше ли там?

— Не, никъде не съм бил. През всичкото време стоях тук да оперирам. Гледай, бебе, това е твоята стара чаша, с която си миеше зъбите. Пазих я, за да ми спомня за тебе.

— И за да се сещаш да си миеш зъбите.

— Не. Аз си имам моя. Запазих твойта, за да си спомням как сутрин се мъчеше да изтриеш следите от вила „Роса“, как гълташе аспирин и проклинаше проститутките. Всеки път, когато погледна тази чаша, си спомням за усилията ти да изчистиш съвестта си с четката за зъби. — Той се приближи до леглото.

— Целуни ме и ми кажи, че вече преставаш да бъдеш сериозен.

— Никога няма да те целуна. Ти си стара маймуна.

— Зная, а ти си добрият млад англосаксонец. Ти си момче със съвест. Зная. Очаквам момента, когато англосаксонецът отново ще почне да мие своята развала с четката си за зъби.

— Налей ми малко коняк в тази чаша.

Чукнахме се и пихме. Риналди ми се присмиваше:

— Ще те напия, ще ти извадя черния дроб и ще ти поставя един хубав италиански дроб на негово място, за да те накарам да станеш пак мъж.

Подадох му чашата си, за да ми налее още коняк. Вън беше вече съвсем тъмно. С чаша в ръка отидох да отворя прозореца. Дъждът беше спрял. Беше захладяло и между дърветата се виеше мъгла.

— Не изливай коняка си през прозореца — каза Риналди. — Ако не можеш да го пиеш, дай го на мене.

— Да имаш да вземаш.

Радвах се, че отново виждам Риналди. Цели две години той не преставаше да ме дразни, но аз не му се сърдех. Разбирахме се много добре.

— Ожени ли се? — попита ме той.

Беше седнал на леглото, а аз стоях облегнат на стената до прозореца.

— Още не.

— Влюбен ли си?

— Да.

— В малката англичанка?

— Да.

— Бедно мое бебе. Поне мила ли е към тебе?

— Разбира се.

— Искам да кажа… на практика?

— Млъкни.

— Ще млъкна. И ти ще разбереш, че съм човек с най-голяма деликатност. Тя?…

— Ринин — казах аз, — моля те да млъкнеш. Ако искаш да си мой приятел, мълчи.

— Няма какво да искам да бъда твой приятел, бебе. Аз съм ти приятел.

— Тогава млъкни.

— Добре.

Аз се приближих до леглото и седнах до Риналди. Той държеше чашата си в ръка и гледаше в пода.

— Нали разбираш, Ринин?

— Да, да. През целия си живот съм се сблъсквал със свещените чувства на хората. У тебе още не бях забелязвал подобно нещо. Но очевидно и ти имаш такива. — Той продължаваше да гледа в пода.

— А ти нямаш ли?

— Не.

— Никак ли?

— Не.

— В такъв случай бих могъл да кажа това или онова за майка ти и за сестра ти.

Риналди повтори бързо: „И за сестра ти.“ И двамата се засмяхме.

— Какъв свръхчовек — казах аз.

— Може би ревнувам — каза Риналди.

— Не, не ревнуваш.

— Не искам да кажа този вид ревност… Искам да кажа друго нещо. Имаш ли женени приятели?

— Да.

— Аз нямам — каза Риналди. — Престават да са ми приятели, щом се оженят.

— Защо?

— Не ме обичат.

— Защо?

— Аз съм змията… Змията на познанието.

— Ти всичко си объркал. Има дърво на познанието.

— Не, змията.

Той се беше развеселил.

— Ти се покоряваш от тези дълбоки мисли — казах аз.

— Обичам те, бебе — каза той. — Ти ме поставяш на мястото, когато се мъча да се представя за голям италиански мислител. Обаче аз зная много неща, които не мога да обясня. Зная повече от тебе.

— Да, разбира се.

— Но ти ще бъдеш по-щастлив… Дори с твоята съвест ти ще бъдеш по-щастлив.

— Съмнявам се.

— О, не… Така е. Аз съм стигнал вече дотам да се чувствам щастлив само когато работя. — Той пак се загледа в пода.

— Това ще премине.

— Не. Има само още две други неща, които обичам. Едното е вредно за работата ми. Другото трае само половин час или четвърт час, а понякога и по-малко.

— Понякога много по-малко.

— Може да съм напреднал, бебе, ти не знаеш. Но съществуват само тези две неща и работата.

— Ще намериш и други неща.

— Не, нищо не се намира. Ние се раждаме с това, което имаме, и повече нищо не научаваме. Никога не придобиваме нещо ново. Завършени сме още от самото начало. Ти си щастлив, че не си от латинската раса.

— Латинска раса не съществува. Съществува латински начин на мислене. Вие тъй много се гордеете с вашите недостатъци.

Риналди вдигна очи и почна да се смее.

— Стига, бебе, изморих се да размишлявам.

Той изглеждаше уморен още когато влезе.

— Вече е време за вечеря. Радвам се, че се върна. Ти си най-добрият ми приятел, моят брат по оръжие.

— Кога ще ядат братята по оръжие? — попитах аз.

— Веднага. Само ще пийнем още по една за доброто на твоя черен дроб.

— Това от апостол Павел ли е?

— Не съвсем. Там беше вино и се касаеше за стомаха. Пийнете малко вино за доброто на вашия стомах.

— Каквото искаш — казах аз — и за доброто на когото щеш!

— За твоята приятелка — каза Риналди и вдигна чашата си.

— Добре.

— Няма да говоря вече лошо по неин адрес.

— Не се насилвай много.

Той изпи коняка си.

— Аз имам чиста душа — каза той. — Като тебе, бебе. Й аз ще си намеря някоя малка англичанка. Всъщност аз се запознах с твоята преди тебе, само че за мене тя беше много висока. Една висока жена е добра за сестра — издекламира той.

— Ти си олицетворение на чистотата — казах аз.

— Разбира се. Нали затова ме наричат Риналдо Пурисимо[1].

— Риналдо Споркисимо[2].

— Хайде, бебе! Ела да вечеряме, докато душата ми е още чиста.

Аз се измих, вчесах се и ние слязохме по стълбата. Риналди беше малко пиян. В трапезарията вечерята още не беше готова.

— Ще отида да донеса шишето — каза Риналди.

Той излезе. Аз седнах на масата. Той се върна и напълни две чаши с коняк.

— Много е казах аз, като вдигнах чашата си срещу лампата на масата.

— Не е много за един празен стомах. Това е нещо чудесно. Изгаря ти напълно стомаха. Едва ли има нещо по-лошо за черния дроб.

— Добре де.

— Системно самоунищожение, ден след ден — каза Риналди. — Разрушава стомаха ти и прави ръката ти да трепери. Напълно подходящо за един хирург.

— Препоръчваш ли ми го?

— Най-горещо. Аз самият нищо друго не пия. Глътни това, бебе, и очаквай да се разболееш.

Изпих половината чаша. В коридора чух прислужника от стола ни, който викаше: „Супата! Супата е готова!“

Майорът влезе, поздрави ни с кимване на главата и седна. На трапезата изглеждаше съвсем дребен.

— Само толкова ли сме? — попита той.

Прислужникът сложи супника на масата и той си напълни чинията догоре.

— Да — каза Риналди. — Освен ако дойде свещеникът. Да знаеше, че Федерико е тук, щеше да дойде.

— Къде е той? — попитах аз.

— В триста и седем отговори майорът. Той набързо изсърба супата си, изтри си устата и внимателно избърса засуканите си сиви мустаци.

— Предполагам, че ще дойде. Телефонирах и заръчах да му кажат, че си тука.

— Няма го предишния шум на трапезарията — казах аз.

— Да, тихо е — каза майорът.

— Аз ще правя шум — каза Риналди.

— Пий вино, Енрико — каза майорът.

Той напълни чашата ми. Поднесоха ни макарони и ние всички се заехме с тях. Свършвахме с макароните, когато свещеникът влезе. Беше все същият, дребен, мургав, спретнат. Станах и му стиснах ръката. Той си сложи ръката на рамото ми.

— Дойдох веднага, щом узнах… — каза той.

— Седнете — каза майорът. — Закъсняхте.

— Добър вечер, отче — каза Риналди, като употреби английската дума. Това беше привичка, въведена от капитана, който се заяждаше със свещеника и който знаеше малко английски.

— Добър вечер, Риналди — каза свещеникът.

Прислужникът му донесе супа, но той каза, че, ще почне с макароните.

— Как сте? — попита ме той.

— Много добре. А вие?

— Пийнете вино, отче — каза Риналди. — Пийнете малко вино за доброто на вашия стомах. Това е от апостол Павел, нали знаете?

— Да, зная — каза свещеникът учтиво. Риналди му напълни чашата.

— Тоя апостол Павел — каза Риналди. — От него иде всичкото зло.

Свещеникът ме погледна и се усмихна. Разбрах, че закачките вече не го засягат.

— Тоя апостол Павел — подхвана пак Риналди, — той бил гуляйджия и женкар и когато станал вече безсилен, почнал да разправя, че тия неща не са хубави. Когато изстинал, установил правила за нас, които още имаме гореща кръв. Не е ли така, Федерико?

Майорът се усмихна. В това време ядяхме задушено.

— Никога не споря за светците след залез-слънце — казах аз.

Свещеникът вдигна очи от чинията си и ми се усмихна.

— Ето го сега на страната на поповете — каза Риналди. — Къде са всичките ни добри шегаджии? Къде е Кавалканти? Къде е Брунди? Къде е Чезаре? Няма ли кой да ми помогне да заяждаме свещеника?

— Той е добър свещеник — каза майорът.

— Добър свещеник, но все пак свещеник — каза Риналди. — Аз се опитвам да възкреся някогашния ни стол. Искам да доставя удоволствие на Федерико. Вървете по дяволите, отче.

Майорът го изгледа и разбра, че е пиян. Слабото му лице беше бледо. Косите му изглеждаха още почерни на бялото му чело.

— Добре, добре, Риналди — каза свещеникът.

— Вървете по дяволите — каза Риналди, — и вие, и целият проклет свят. — Той се излегна на стола си.

— Преуморен е от много работа — ми каза майорът.

Той дояде месото си и обра соса с късче хляб.

— Пет пари не давам — каза Риналди. — По дяволите целият проклет свят.

Той хвърли предизвикателен поглед към всички ни на трапезата. Очите му блуждаеха, лицето му беше бледо.

— Добре, добре — казах аз. — По дяволите всички.

— Не, не — каза Риналди. — Така не може, така не може. Казвам ви, така не може. Пустота, досада и нищо друго. Нищо друго, казвам ви, нищичко. Разбирам го, щом престана да работя.

Свещеникът поклати глава. Прислужникът вдигна подноса с месото.

— Защо ядете месо? — каза Риналди, като се обърна към свещеника. — Не знаете ли, че е петък?

— Четвъртък е — каза свещеникът.

— Лъжете, петък е. Ядете тялото господне. Това е божието месо. Зная добре. Това е месо на умрял австриец. Ето какво ядете сега.

— Бялото месо е от офицери — казах аз, за да довърша класическата шега.

Риналди почна да се смее и напълни чашата си.

— Не ми обръщайте внимание — каза той. — Малко съм луд.

— Трябва да вземете отпуск — каза свещеникът.

Майорът му направи знак с глава. Риналди погледна свещеника.

— Смятате, че трябва да взема отпуск ли?

Майорът пак направи знак с глава на свещеника. Риналди продължаваше да го гледа.

— Както желаете — каза свещеникът. — Не вземайте, ако не искате.

— Вървете по дяволите — каза: Риналди. — Искат да се отърват от мене. Всяка вечер се мъчат да се отърват от мене. Но аз се браня. Какво ви е и да съм го пипнал? Всички го имат. Целият свят. В началото — той продължи с тона на сказчик, — в началото е само малка пъпчица, после забелязваме изрив по гърба. После вече нищо не се забелязва. Ние възлагаме всичките си надежди на живака…

— Или на салварсана — забеляза майорът спокойно.

— Живачен препарат — каза Риналди. Сега той изглеждаше още по-възбуден. — Но зная нещо, което е два пъти по-добро от това. Добри ми свещенико, вие никога няма да го прихванете. Но бебето ще го прихване. Това е производствена злополука. Чисто и просто производствена злополука.

Прислужникът донесе десерта и кафето. Десертът беше някакъв пудинг, нещо като черен хляб, полят със сироп. Лампата димеше. Черният дим се полепваше по стените на лампеното шише.

— Донесете ни две свещи и махнете тази лампа — каза майорът.

Прислужникът донесе две запалени свещи, сложени в панички. Той угаси лампата и я отнесе. Риналди се беше успокоил. Беше вече дошъл на себе си. Разговорът продължи, а след кафето всички излязохме в хола.

— Ти сигурно искаш да се поразговориш със свещеника? Аз трябва да отида в града — каза Риналди. — Лека нощ, отче.

— Лека нощ, Риналди — отговори свещеникът.

— Скоро ще се върна, Фреди — каза Риналди.

— Добре — казах аз, — не закъснявай много!

Той направи една гримаса и излезе. Майорът стоеше до нас.

— Той е преуморен и изтощен — каза той. — Освен това мисли, че има сифилис. Аз не допускам, но все пак не е изключено. Доколкото разбрах, се лекува. Лека нощ. Ще тръгнеш на разсъмване, Енрико?

— Да.

— Тогава сбогом — каза той. — Добър успех. Педуци ще те събуди и ще те придружи.

— Сбогом, синьор маджоре.

— Сбогом. Говори се, че австрийците готвят офанзива, но аз не вярвам. Надявам се, че не е истина. Във всеки случай, няма да бъде в този сектор; Джйно ще ти обясни всичко. Телефонът сега работи добре.

— Ще телефонирам редовно.

— Много те моля. Лека нощ. Убеди Риналди да не пие толкова.

— Ще се постарая.

— Лека нощ, отче.

— Лека нощ, синьор маджоре.

Той влезе в канцеларията си.

Бележки

[1] Пурисимо — най-чист (итал.). — Б.пр.

[2] Споркисимо — най-свински (итал,). — Б.пр.