Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
Ernest Hemingway - Addio alle armi (A Farewell to Arms) - Oscar Mondadori 27 aprile 1965.jpg
Автор Ърнест Хемингуей
Първо издание 1929 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр роман
Вид антивоенна
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

World War I Italy Paramedic Hat 1917.jpg

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway. // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава II

През следната година имаше много победи. Взеха планината зад долината и хълма, където се намираше горичката от кестени. Върху платото на юг от равнината също пожънаха победи. През август прехвърлихме реката и се установихме в Гориция, в една къща, покрита от едната страна с лилави глицинии и с градина, оградена със зид, в която имаше чешма и много кичести дървета. Сега се биеха в близките планини, на около миля от града. Градът беше много живописен и нашата къща много хубава. Зад нея течеше реката. Градът бе превзет блестящо, обаче планините зад него бяха непревземаеми. Аз бях много доволен, защото австрийците очевидно имаха намерение да се върнат един ден в този град, в случай че войната свърши, и го бомбардираха не за да го разрушат, а само със стратегическа цел. Населението не се беше евакуирало. Имаше болници и кафенета, артилерия в по-страничните улици и два публични дома — единият за войници, другият за офицери. Към края на лятото нощите захладяха, сраженията се водеха в близките планини зад града и изкривеният от снарядите железопътен мост, разрушеният тунел край реката дето се бяха сражавали, дърветата около площада и дългата алея с две редици дървета, която водеше към този площад, и това, че имаше момичета в града и че сега можеше да се види и лицето, й дългата шия, и сивата козя брадичка на краля, когато минаваше с колата си, необичайната гледка на вътрешностите на къщи, на които бомбардировките бяха разрушили по някоя стена, нападалата мазилка, и тухли из градините и улиците, благоприятните военни операции при Карс — всичко това правеше тази есен. Коренно различна от предишната, когато живеехме съвсем като в поход. Войната също се бе променила.

Дъбовата горичка на възвишението зад къщата я нямаше. Тя беше зелена през лятото, когато дойдохме в града, а сега там стърчаха само дънери, пречупени стъбла, почвата беше разорана и един ден, към края на есента, когато бях там, дето се бе издигала горичката, видях, че се зададе някакъв облак над планината. Той много скоро се приближи, слънцето доби тъмножълт цвят, после всичко стана сиво. Небето се покри изцяло, облакът слезе върху възвишението и ни обви изведнъж — това беше сняг. Шибан от вятъра, той падаше косо, покри земята и дънерите се откроиха съвсем на белия фон. Той покри и оръдията и скоро в снега се появиха малки пътеки, който водеха към отходните места зад окопите.

По-късно слязох в града и от прозореца на офицерския дом гледах как пада снегът. Бях сам с един приятел, две чаши и една бутилка „Асти“ и като гледахме снега да се сипе бавно, тежко, разбрахме, че за тази година всичко е свършено. Планините над града не бяха превзети. Не беше превзета и никоя от планините отвъд реката. Всичко това оставаше за идната година. Моят приятел съгледа свещеника от нашия стол, който слизаше надолу по улицата, стъпвайки предпазливо из кишата. Приятелят ми почука на прозореца, за да привлече вниманието му. Свещеникът вдигна глава, видя ни и се усмихна. Приятелят ми му направи знак да влезе, но свещеникът поклати глава и се отдалечи. На вечеря в стола поднесоха спагети, които всички ядяха много бързо и съсредоточено — вдигаха ги на вилицата си, тъй че краищата им да увиснат, после ги поднасяха към устата си и ги налапваха; наливаха си вино от трилитровото плетено шише, което се люлееше в една металическа поставка; достатъчно беше само да се наведе гърлото му с показалец и червеното, бистро, тръпчиво, прекрасно вино потичаше в чашата, която човек държеше със същата ръка; след макароните капитанът се залови да закача свещеника.

Свещеникът беше млад и лесно се изчервяваше. Той носеше униформа, подобна на нашата, но с кръст от тъмночервено кадифе над левия джоб на сивата куртка. Капитанът говореше на повален италиански, уж да мога и аз да разбирам и да не изгубя нищо от разговора.

— Свещеник днес с жени — каза той, като гледаше и свещеника, и мене. Свещеникът се усмихна, поруменя и поклати глава. Капитанът често го закачаше.

— Не е ли истина? — попита той. — Аз днес вижда свещеник с жени.

— Не — каза свещеникът. Другите офицери се забавляваха с тази закачка.

— Свещеник не с жени — подхвана капитанът. — Свещеник никога с жени — обясни ми той, взе чашата ми и я напълни, като ме гледаше в очите, без да изпуща обаче и свещеника от погледа си.

— Свещеник всяка нощ пет срещу един. — Цялата маса избухна в смях. — Разбирате, нали? Свещеник всяка нощ пет срещу един.

Той направи един жест и се изсмя шумно. Свещеникът прие това като шега.

— Папата желае австрийците да спечелят войната — каза майорът. — Той обича Франц Йосиф. Оттам идат парите. Аз съм безбожник.

— Чел ли си „Черната свиня“? — попита ме поручикът. — Ще ти намеря един екземпляр. Това разклати вярата ми.

— Една отвратителна и долна книга — каза свещеникът. — Не мога да повярвам, че наистина ви харесва.

— Намирам я твърде полезна — каза поручикът. — Разкрива ти какво струват всичките тия свещеници. Ще ти хареса — каза ми той. Аз се усмихнах на свещеника, който при светлината на свещите ми отвърна също с усмивка.

— Не я четете — каза ми той.

— Ще ти я намеря — повтори пак поручикът.

— Всички мислители са атеисти — каза майорът. — Въпреки това не вярвам във франкмасонството.

— Аз пък вярвам във франкмасонството — каза поручикът. — Това е благородна организация.

Някой влезе и в рамката на вратата забелязах снега, който падаше.

— Щом започна да вали сняг, няма да има повече офанзиви — казах аз.

— Без съмнение — каза майорът. — Трябва да вземете отпуск. Да отидете в Рим, Неапол, Сицилия…

— Той трябва да отиде в Амалфи — каза поручикът. — Ще ти дам препоръчителни писма до семейството ми в Амалфи. Ще те приемат като син.

— Трябва да отиде в Палермо.

— Трябва да отиде в Капри.

— Много бих желал да отидете да видите моето семейство в Абруците, Капракота — каза свещеникът.

— Чуйте го как приказва за своите Абруци! Там има повече сняг, отколкото тук. Пък и той няма желание да гледа селяни. Нека отиде в центровете на културата и цивилизацията.

— Това, което му трябва, са хубави момичета. Ще му дам адресите на някои домове в Неапол. Хубави млади момичета, придружавани от майките си… ха, ха, ха.

Капитанът протегна голямата си ръка, разпери пръстите си, като че искаше да прави китайски сенки. Сянката на ръката му се появи върху стената. Той пак почна да говори повалено.

— Вие тръгвате така — той посочи палеца си — и се връщате така — сега докосна малкия си пръст. Всички се изсмяха.

— Гледайте — подхвана пак той, като простря ръката си и светлината на свещта очерта сянката й на стената. Той почна от издигнатия палец и изброи подред палеца и четирите пръста: — Sotto tenente[1] (палеца); tenente[2] (показалеца), capitano[3] (средния пръст), maggiore[4] (безименния), tenente colonello[5] (кутрето). Тръгвате подпоручик и се връщате подполковник.

Всички се изсмяха. Капитанът имаше голям успех със своите игри с пръсти. Той погледна свещеника и извика:

— Всяка нощ свещеник пет срещу един. — И отново всички избухнаха в смях.

— Трябва да тръгнете веднага — каза майорът.

— Бих искал да тръгна с тебе, за да ти служа като водач — каза поручикът.

— Като се връщаш, донеси един грамофон.

— Донеси хубави оперни плочи.

— Донеси плочи на Карузо.

— Не, не на Карузо. Той реве като бик.

— Не би ли искал и ти да ревеш като него?

— Не, той наистина реве, казвам ви.

— Бих желал да отидете в Абруците — каза свещеникът. Другите разговаряха високо. — Там има добър лов. Жителите ще ви харесат и макар че е студено, винаги е ясно и сухо. Можете да живеете при моето семейство. Баща ми е известен ловец.

— Хайде — каза капитанът. — Да отидем при жените, преди да затворят.

— Лека нощ — казах аз на свещеника.

— Лека нощ — каза той.

Бележки

[1] подпоручик (итал.) — Б.пр.

[2] поручик (итал.)

[3] капитан (итал.)

[4] майор (итал.)

[5] подполковник (итал.)