Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
Ernest Hemingway - Addio alle armi (A Farewell to Arms) - Oscar Mondadori 27 aprile 1965.jpg
Автор Ърнест Хемингуей
Първо издание 1929 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр роман
Вид антивоенна
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

World War I Italy Paramedic Hat 1917.jpg

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway. // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава IX

Пътят беше задръстен от коли и хора, а от двете му страни бяха направили заслони от рогозки и ги бяха покрили с царевична шума. Цялото това прикритие приличаше на вход на цирк или на негърско селище. Ние минахме бавно под този сламен тунел и излязохме на едно празно място, където някога се бе намирала гарата. Тук пътят беше под равнището на реката и надлъж, и край него в стръмнината бяха изкопани землянки, в които се беше настанила пехотата. Слънцето залязваше и, като погледнах над насипа, видях от другата страна на реката, над хълмовете, австрийските наблюдателни балони да се чернеят на фона на пурпурното небе. Паркирахме колите зад една тухларница. Пещите и някакви големи ями бяха пригодени за превързочни пунктове. Измежду лекарите имах трима познати. От главния лекар узнах, че щом почне офанзивата и нашите коли се напълнят, ще трябва да ги изведем по покрития път до хребета. Горе имало пост и други коли, които да ги евакуират. Той се надяваше, че пътят няма да се задръсти. Друг път нямаше. Бяха го замаскирали, понеже се виждаше от австрийския бряг. Тук, в тухларницата, насипът на реката ни пазеше от пушечния и картечен огън. През реката водеше само един полусрутен мост. Смятаха да построят друг, когато почнеше бомбардировката, а някои части трябваше да минат по брод при извивката на реката, където беше плитко. Майорът беше дребен човек със засукани мустаци. Беше участвувал във войната в Либия и имаше две нашивки за раняване. Каза ми, че ако всичко върви добре, ще се помъчи да ми издействува орден. Отговорих, че се надявам всичко да върви добре и че той е много любезен… Попитах го дали няма някоя по-голяма землянка, където да се настанят шофьорите, и той нареди на един войник да ме придружи. Последвах го до землянката, която се оказа много удобна. Шофьорите я харесаха и аз ги оставих там. Майорът ме покани да пия една чашка с него и други двама офицери. Пихме ром и аз се почувствувах сред приятели. Вън вече падаше нощта. Осведомих се за часа на атаката. Щом се мръкне, беше отговорът. Върнах се при шофьорите. Те седяха в землянката и разговаряха, но като влязох, млъкнаха. Дадох на всеки по един пакет цигари „Македония“, лошо напълнени, тъй че тютюнът се изсипваше и трябваше да засучеш и двата края на цигарата, преди да запушиш. Манера запали своята запалка и я подаде поред на всеки. Тя беше направена във формата на радиатор на фиат. Казах им какво бях чул.

— Защо не видяхме пункта, като слизахме? — попита Пасини.

— Той е тъкмо след завоя, където ние се отклонихме.

— Пътят ще стане истинска каша — каза Манера.

— Ще ни обстрелват, докато ни излезе душата.

— Сигурно.

— Да хапнем ли сега? Съвсем няма да имаме време да ядем, като почне.

— Ще отида да проверя — казах аз.

— Може ли да излезем да пообиколим малко, или трябва да стоим тук?

— По-добре останете тук.

Отидох да намеря майора. Той ми каза, че походната кухня ей сега ще пристигне и че шофьорите на колите могат да отидат да получат дажбата си. Щели да им дадат съдини, ако нямат. Аз казах, че навярно имат. Върнах се да кажа на шофьорите, че ще ги извикам, щом дойде храната. Манера отвърна, че се надява тя да пристигне, преди да е започнала бомбардировката. Не казаха нищо повече, докато не излязох. Те бяха механици и ненавиждаха войната.

Излязох, за да проверя колите и да видя какво става, после се върнах в землянката при четиримата шофьори. Седнали на земята с гръб, опрян на стената, те пушеха. Вън беше почти тъмно. Пръстта в скривалището беше топла и суха. Аз седнах и също опрях гръб на стената, за да си отпочина.

— Кой ще атакува? — попита Гавуци.

— Берсалиерите.

— Само берсалиерите ли?

— Така мисля.

— Тук няма достатъчно войски за сериозно нападение.

— Може би за да се отклони вниманието от мястото, където ще се извърши истинската атака.

— Войниците, които ще атакуват, знаят ли това?

— Не вярвам.

— Разбира се, че не — каза Манера. — Няма да нападнат, ако знаят.

— Не, ще нападнат — каза Пасини, — берсалиерите са глупаци.

— Те са храбри и дисциплинирани — казах аз.

— Да, те са здравеняци и имат широки гърди, но това не им пречи да бъдат глупаци.

— А гренадирите са все високи — каза Манера.

Това беше шега. Всички се изсмяха.

— Бяхте ли там, господин поручик, когато отказали да атакуват, а после на всеки десет души разстреляли по един?

— Не.

— Това не е измислица. Строили ги и взели на всеки десет по един. Карабинерите ги разстреляли.

— Карабинерите! — каза Пасини и плю. — Ами тези гренадири? Всичките шест стъпки високи. И отказали да атакуват.

— Ако никой не атакува, войната ще свърши — каза Манера.

— Но гренадирите нямали пред вид това. Дострашало ги. Всичките им офицери били от добри семейства.

— Някои от офицерите се впуснали да нападат съвсем сами.

— Един сержант убил двама офицери, които не искали да тръгнат.

— Но някои части настъпили.

— Тези, които настъпили, не са се строили, когато избирали хората за разстрел.

— Един от тия, които карабинерите разстреляха, беше от моя край — каза Насини. — Хубав едър момък тъкмо за гренадир. Все ходеше в Рим. Все с жени. Все с карабинерите. — Той се засмя. — Сега пред къщата му е поставен часови с щик и никой не може да влезе да види нито майка му, нито баща му, нито сестрите му, а на баща му отнеха гражданските права. Не може дори да гласува. Законът вече не ги покровителствува. Всеки, който иска, може да си присвои имуществото им.

— Да не бяха тези неприятности, които създават на семейството, никой не би атакувал.

— Не, алпийските стрелци ще го направят, войниците от полка на Виктор Емануил също, а и някои от берсалиерите.

— Берсалиерите също офейкаха. Сега се мъчат да го загладят.

— Не бива да ни позволявате да говорим така, господин поручик. Evviva L’egercito[1] — каза Пасини иронично.

— Знам какво си говорите — казах аз, — но докато карате колите и се държите…

— … и говорите тихо за тия неща, та другите офицери да не чуят — прекъсна ме Манера.

— Мисля, че трябва да доведем тази война до край — казах аз. — Ако един от противниците престане да се бие, тя няма да свърши. Ако ние престанем да се бием, ще стане само по-лошо.

— Не може да стане по-лошо — каза Пасини почтително. — Няма нищо по-лошо от войната.

— Поражението е по-лошо.

— Едва ли — отвърна Пасини все тъй почтително. — Какво всъщност е поражението? Всеки си отива у дома.

— Да, но ще те покорят, ще ти вземат къщата, ще вземат сестрите ти.

— Едва ли — каза Пасини. — Не може с всеки да постъпят тъй. Всеки трябва сам да брани къщата си.

— Ще те обесят, ще те принудят да бъдеш войник, и то не в санитарните части, а в пехотата.

— Не могат да обесят всички.

— Една чужда нация не може да те принуди да бъдеш войник — каза Манера. — При първото сражение можеш да офейкаш.

— Като чехите.

— Виждам, че не знаете какво е да бъдеш победен, затова си мислите, че не е толкова лошо.

— Господин поручик — каза Пасини, — щом ни оставяте да говорим, тогава чуйте. Няма нищо по-лошо от войната. Ние тук в санитарните части не можем да си представим колко е ужасно. Когато хората разберат какво нещо е войната, тогава вече не могат да сторят нищо, за да я спрат, защото обезумяват. Има хора, които никога няма да разберат. Има хора, които се боят от своите офицери. И тъкмо те правят войната.

— Зная добре, че е нещо ужасно, но трябва да се доведе докрай.

— Край няма. Войната няма край.

— Не е вярно, има.

Пасини поклати глава.

— Войната не се печели чрез победа. Какво ще ни помогне, ако вземем Сан Габриеле? Какво ще ни помогне да вземем Каре и Монфалконе, и Триест? Ще ни помогне ли? Видяхте ли днес планините на хоризонта? Мислите ли, че ще можем да ги превземем всичките? Това не ще е възможно, освен ако австрийците престанат да се бият. Един от воюващите трябва да спре. Защо не спрем ние? Ако те дойдат в Италия, скоро ще се наситят и ще си тръгнат. Те си имат свое отечество. А пък ние вместо това водим война.

— Говориш като същински оратор.

— Нали мислим, нали четем. Ние не сме селяни, механици сме. Но дори и селяните не са толкова глупави да вярват във войната. Всички ненавиждат тази война.

— Начело на държавата стои една класа, която е глупава, която нищо не разбира и която никога нищо не ще може да разбере. Затова водим тази война.

— Тя им докарва и пари.

— Повечето не печелят нищо от нея — каза Пасини. — Много са глупави. Вършат това без нищо… от глупост.

— Я да мълчим — каза Манера. — Много се разприказвахме пред поручика.

— На него това му допада — каза Пасини, — ние ще го убедим.

— Но засега трябва да мълчим — каза Манера.

— Ще ядем ли, господин поручик? — попита Гавуци.

— Ще отида да видя — казах аз.

Гордини стана и излезе с мене.

— Мога ли да направя нещо, господин поручик? Мога ли да ви бъда полезен?

Той беше най-кроткият от четиримата.

— Ела с мене, щом искаш — казах аз, — и ще видим.

Беше тъмно и дългите снопове на прожекторите сновяха по планините. На нашия фронт се използуваха големи прожектори, поставени на камиони. Нерядко се срещаха нощем по пътищата, близо до самата бойна линия. Камионът спрял малко встрани от пътя и офицерът, заобиколен от изплашените си войници, насочва светлината. Минахме през тухларницата и спряхме пред главния превързочен пункт. Над входа имаше малък навес, от клони и в тъмнината вечерният ветрец шумолеше между листата, които слънцето беше изсушило. Вътре светеше. Майорът, седнал на един сандък, говореше по телефона. Един от младшите лекари ми каза, че се решило да ускорят атаката с един час. Той ми предложи чаша коняк. Върху дъсчените маси видях инструменти, които лъщяха на светлината, легенчета, шишенца със стъклени запушалки. Гордини стоеше зад мене. Майорът стана.

— Офанзивата започва — каза той. — Решиха да не се бавят.

Погледнах навън. Беше тъмно и зад нас австрийските прожектори шареха по планините. Тишината продължи още няколко минути, после всички оръдия зад нас започнаха да стрелят.

— Савоя — каза майорът.

— Ами чорбата, господин майор? — попитах аз.

Той не ме чу. Повторих въпроса си.

— Още не са я донесли.

Един голям снаряд прелетя и избухна в тухларницата. Последва нова детонация и след силния трясък можеше да се различи шумът от падането на тухли и пръст.

— Ще се намери ли нещо за ядене?

— Имаме малко макарони — каза майорът.

— Дайте ни каквото можете.

Майорът каза нещо на един санитар, който изчезна в дъното на помещението и се върна с един металически съд, пълен със студени макарони. Аз го подадох на Гордини.

— А сирене нямате ли?

Майорът измърмори неохотно нещо на санитаря, който отново изчезна в дъното и се върна с парче сирене.

— Благодаря много — казах аз.

— По-добре не излизайте.

Двама души сложиха нещо пред входа. Единият погледна вътре.

— Донесете го — каза майорът. — Какво ви прихваща? Да не би да искате ние да дойдем и да го внесем?

Двамата санитари хванаха човека под мишница и го въведоха в помещението.

— Разрежете куртката — нареди майорът.

Той държеше парченце марля с пинсетите си. Двамата младши лекари съблякоха шинелите си.

— Излезте — каза майорът на санитарите.

— Ела — подканих аз Гордини.

— По-добре ще направите да изчакате тук края на бомбардировката — подхвърли майорът през рамо.

— Другите са гладни — отвърнах аз.

— Както искате.

Излязохме и преминахме тичешком през тухларницата. Един снаряд избухна близо до брега на реката. Другият връхлетя тъй внезапно, че едва имахме време да го чуем. Хвърлихме се по корем и след трясъка от избухването доловихме свистенето на хвърчащите парчета и шум от падащи тухли. Гордини стана и затича към землянката. Аз го последвах, като стисках сиренето, чиято гладка повърхност беше покрита с прах от тухли. В землянката тримата шофьори пушеха, облегнати на стената.

— Вземете, патриоти — казах аз.

— Как са колите? — попита Манера.

— Отлично.

— Уплашихте ли се, господин поручик?

— Дявол да го вземе, да — казах аз.

Извадих ножа си, отворих го, изтрих острието и остъргах изцапаната повърхност на сиренето. Гавуци ми подаде съда с макароните.

— Яжте пръв, господин поручик.

— Не — казах аз. — Сложете съда на земята. Ще ядем всички заедно.

— Нямаме вилици.

— По дяволите — казах аз на английски.

Разчупих сиренето и сложих парчетата върху макароните.

— Хайде, сядайте и започвайте.

Те седнаха и зачакаха. Аз загребах с пръсти в макароните и дръпнах. Лепкавата маса се проточи.

— Вдигнете ги по-високо, господин поручик.

Вдигнах ръката си колкото можех и цевичките се отделиха. Наклоних ги към устата си, налапах краищата, постепенно ги всмукнах целите и задъвках. После отхапах парче сирене, сдъвках го и сръбнах глътка вино. То имаше вкус на ръждив метал. Подадох манерката на Пасини.

— Каква мръсотия — каза той. — Много време е стояло в манерката. В колата беше.

Те ядяха, приближили брада до съда; отмятаха глава назад и всмукваха макароните. Аз още веднъж си напълних устата, отхапах от сиренето и пак сръбнах вино. Вън падна нещо и разтърси земята.

— Четиристотин и двадесет милиметрово или минохвъргачка — каза Гавуци.

— В планината няма оръдия с такъв калибър — казах аз.

— Имат големи оръдия „Шкода“. Видях ямите.

— Триста и пет милиметрово е.

Продължихме да ядем. Чу се нещо като покашляне, шум, като че потегля локомотив, после експлозия, която разтърси земята.

— Тази землянка не е много дълбока — каза Пасини.

— Това беше голяма минохвъргачка.

— Да, наистина.

Аз доядох сиренето си и отпих глътка вино. Сред шума различих пак едно покашляне. После пух-пух-пух, после нещо блесна, като че ли внезапно се отвори вратата на висока пещ, някакъв грохот, отначало слаб, после все по-силен, все по-силен, който се завъртя като вихър. Помъчих се да поема дъх, но дъхът ми беше пресекнал, усетих, като че излизам от себе си и летя, летя, летя много надалеч, понесен от вихъра. Цялото ми същество отлиташе бързо, знаех, че съм умрял, съзнавах ясно колко погрешно е да се мисли, че се умира ей така, изведнъж, без да разбереш; после увиснах във въздуха и вместо да продължа полета, почувствувах, че падам. Поех дъх и дойдох на себе си. Пръстта беше разкопана и над самата ми глава висеше една разсечена греда. Сред бученето в главата ми чух някой да плаче. Стори ми се също, че някой крещи. Опитах се да мръдна, но не можах. Чувах картечната и пушечна стрелба от другата страна и надлъж край реката. До ушите ми достигна някакво силно пращене и в един миг видях как светлинните снаряди се издигат, как се пръскат и заливат всичко с бяла светлина. Излетяха и ракети и аз чух взрива на бомбите. После чух някой да вика съвсем близо до мене: „Mama mia! 0h mama mia!“ Аз се теглех, гърчех се и най-после успях да освободя краката си. Обърнах се и го докоснах. Беше Пасини. Като го бутнах, той изрева. Краката му бяха извърнати към мене и в промеждутъците на светлина и мрак видях, че и двата са раздробени над коленете. Единият беше съвсем откъснат, а другият се крепеше само на сухожилията и на един къс от панталона, а откъснатият крак се свиваше и гърчеше като жив. Пасини си хапеше ръката и стенеше: „Oh mamma mi, mamma mia. Dio ti salvi, Maria. Dio ti salvi Maria. О, Исусе, довърши ме, Исусе Христе, довърши ме. Mamma mia, mamma mia. О, Марийо, добра света Богородице, довърши ме. Стига, стига. О, Исусе, о света Марийо, стига. Mamma, mamma mia…“ После притихна, захапал ръката си, а откъснатият крак се разтърсваше конвулсивно.

— Porta Feriti[2] — извиках аз, като свих двете си ръце на тръба. — Porta Feriti!

Опитах да се приближа до Пасини с надежда, че ще мога да му поставя турникет на краката, но не можах да мръдна. Опитах пак и този път краката ми се пораздвижиха. Успях да се надигна на лактите си. Пасини вече не мърдаше. Седнах до него, разкопчах куртката си и се опитах да одера едно парче от ризата си. Като не успях, помъчих се да го откъсна със зъби. Тогава се сетих за навоите му. Аз бях обут с вълнени чорапи, но Пасини носеше навои. Всички шофьори носеха навои, но Пасини имаше само един крак. Като развивах навоя, разбрах, че е безполезно да му правя превръзка, понеже вече беше мъртъв. Проверих пулса му и се уверих, че наистина е мъртъв. Въпросът сега беше да намеря другите трима. Надигнах се и седнах, нещо започна да мърда в главата ми и да ме удря в дъното на очите, като тежестите в очите на куклите. Усещах краката си топли и влажни, вътрешността на обувките ми също беше топла и влажна. Разбрах, че съм ранен, наведох се и понечих да сложа ръка на коляното си. Коляното ми го нямаше. Ръката ми се намери в празно пространство, коляното ми беше слязло върху пищяла. Изтрих ръката си в ризата. Някаква светлина пропълзя отново бавно надолу. Цогледнах крака си и се изплаших. „Господи — казах аз, — помогни ми да се измъкна оттук!“ Знаех обаче, че има още трима. Шофьорите бяха четирима. Пасини беше мъртъв. Оставаха, значи, само трима. Някой ме хвана под мишниците, друг някой улови краката ми.

— Има още трима — казах аз — и един мъртъв.

— Аз съм Манера. Опитахме се да намерим носилка, но нямаше. Как сте, господин поручик?

— Къде са Гордини и Гавуци?

— Гордини е на пункта да го превържат. Гавуци ви държи краката. Заловете се за шията ми, господин поручик.

— Тежко ли сте ранен?

— В крака. Как е Гордини?

— Добре е. Това беше снаряд от голяма минохвъргачка.

— Пасини е мъртъв.

— Да, умря…

Един снаряд падна близо до нас. Двамата залегнаха и ме изтърваха.

— Извинете, господин поручик — каза Манера. — Дръжте се за врата ми.

— Ако пак ме оставите да падна…

— Изплашихме се.

— Не сте ли ранени?

— И двамата сме ранени, но леко.

— Гордини ще може ли да кара?

— Не вярвам.

Преди да стигнем до поста, те пак ме изпуснаха.

— Ах, негодници! — извиках аз.

— Извинете, господин поручик — каза Манера. — Няма вече да ви оставим да паднете.

Пред пункта на земята в тъмното лежаха много ранени. Внасяха едни, изнасяха други. Всеки път, когато завесата на вратата се повдигаше, за да влезе или излезе някой, виждах светлината, която гореше вътре. Мъртвите бяха сложени настрана. Лекарите работеха със запретнати ръкави и бяха червени като касапи. Нямаше достатъчно носилки. Някои ранени вдигаха шум, но повечето лежаха тихо. Над входа на поста листата на навеса шумоляха, раздухвани от тих ветрец. Нощта се захлаждаше. Непрестанно прииждаха санитари. Те слагаха носилките си на земята, разтоварваха ги и пак тръгваха. Щом стигнахме, Манера доведе един младши лекар, който ми превърза двата крака. Той ми каза, че благодарение на пръстта, която покривала раните, кръвоизлиянието било незначително. Щели да се занимаят с мене, колкото е възможно по-скоро. И си влезе пак в помещението. Манера ми каза, че Гордини не може повече да кара. Отначало не се чувствувал толкова зле, но сега рамото му се схванало. Седеше опрян на една от тухлените стени. Манера и Гавуци потеглиха с по една група ранени. Те можеха да шофират. Пристигнаха три английски болнични коли, всяка с по двама души. Един от техните шофьори се приближи до мене, придружен от Гордини, който беше много бледен и имаше вид на болен. Англичанинът се наведе към мене.

— Тежко ли сте ранен? — попита ме той. Беше висок и носеше очила с железни рамки.

— В краката…

— Надявам се, че не е сериозно. Искате ли една цигара?

— Не, благодаря.

— Казаха ми, че сте изгубили двама от шофьорите си.

— Да, един убит, и този, който ви доведе.

— Какво нещастие. Искате ли да вземем колите?

— Тъкмо това шях да ви помоля.

— Ще ги вземем и ще ви ги докараме във вилата. Вие сте в двеста и шест, нали?

— Да.

— Хубаво място. Виждал съм ви там. Казаха ми, че сте американец.

— Да.

— Аз съм англичанин.

— Не е възможно!

— Да, англичанин съм. Вие сигурно ме помислихте за италианец? Имаше италианци в една от нашите части.

— Ще бъде добре да вземете колите — казах аз.

— Ще ви ги върнем в пълен ред. — Той се изправи.

— Този момък тук настояваше много да дойда да ви видя.

Той потупа Гордини по рамото, Гордини трепна и се усмихна. Англичанинът почна да говори бързо на съвършен италиански.

— Всичко е наред. Видях вашия поручик. Ще откарам двете коли. Не се тревожете.

После прибави:

— Трябва да се опитаме да ви измъкнем оттук. Ще отида да поговоря с лекарите. Ще ви отведем с нас.

Той се запъти към пункта, като стъпваше внимателно между ранените. Видях, че пердето се повдигна. Светлината проблесна и той влезе.

— Той ще се погрижи за вас, господин поручик — каза Гордини.

— Как се чувствуваш, Франко?

— Добре.

Той седна до мене. След миг пердето на поста се повдигна пак. Двама санитари излязоха оттам, последвани от високия англичанин. Той ги доведе при мене.

— Ето американския поручик — каза той на италиански.

— Мога и да чакам — казах аз. — Има много по-тежко ранени от мене. Чувствувам се добре.

— Хайде, хайде — каза той. — Не се правете на герой. — После продължи на италиански:

— Вдигнете внимателно краката му. Болят го много. Той е законният син на президента Уилсън.

Те ме вдигнаха и ме внесоха в помещението. На всички маси оперираха. Дребният майор ме погледна сърдито. Той ме позна и разклади пинсетите си.

— Ca va bien?[3]

— Ca va[4]!

— Аз го донесох — каза високият англичанин на италиански. — Той е единственият син на американския посланик. Ще чака тук, докато се занимаете с него. После ще го взема в една от моите коли. — Той се наведе над мене.

— Ще отида да наредя да приготвят книжата ви… Тогава всичко ще върви много по-бързо.

Той се наведе, за да мине през вратата, и изчезна. Майорът разглобяваше пинсетите си и ги слагаше в едно легенче. Следях с очи всичките му движения. Сега правеше една превръзка. После санитарите свалиха човека от масата.

— Аз ще се занимая с американския поручик — каза един от младшите лекари.

Занесоха ме на масата. Тя беше твърда и леплива. Носеха се силни миризми. Миризми на лекарства и блудкавата миризма на кръв. Свалиха ми панталона и докторът започна да диктува на асистента си, като същевременно работеше: „Многобройни и повърхностни рани по двете бедра, двете колена и дясното стъпало. Тежки рани на дясното коляно и дясното стъпало. Разкъсвания по кожата на главата, (Той пъхна сонда; «Чувствително ли е?» — «Исус Христе, да!») с възможност за фрактура на черепа. Ранен при изпълнение на служебен дълг. Това ще ви помогне да не ви изправят пред военен съд за доброволно нараняване — допълни той. — Искате ли глътка ракия? Как си навлякохте тая беля? Какво искахте да направите? Да се самоубиете? Дайте ми противотетаничен серум, моля, и отбележете с кръст на картона двата крака! Благодаря. Ще почистя малко и ще направя превръзка. Кръвта ви се съсирва чудесно.“

Асистентът вдигна очи от картона:

— От какво са причинени раните?

Докторът:

— Какво ви рани?

Аз със затворени очи:

— Граната.

Докторът, като разтваряше раните и ми причиняваше остра болка:

— Сигурен ли сте?

Аз, като се стараех да лежа спокойно и чувствувайки как ми премалява на стомаха всеки път, когато той разрязваше месото:

— Да, струва ми се.

Докторът, заинтересуван от нещо, което току-що беше открил:

— Парчета от мина. Ако искате, ще сондирам и по-дълбоко, за да видя дали има и други, но не мисля, че е необходимо. Ще намажа отгоре. Щипе ли? Добре, то не е нищо в сравнение с това, което по-късно ще почувствувате. Болката още не е почнала. Донесете му чаша ракия. Тя приспива болката; засега всичко върви добре. Щом няма инфекция, не се страхувайте, а сега инфекции рядко стават. Как е главата ви?

— Много зле.

— Тогава не пийте много ракия. В случай, че има някакво счупване, ще предизвикаме възпаление. А тука боли ли?

Целият се облях в пот.

— О, господи! — изпъшках аз.

— Мисля, че има счупване. Ще ви направя превръзка. Не си мърдайте главата.

Той ме превърза. Ръцете му пипаха бързо. Превръзката стана здрава и стегната.

— Готово. Добра сполука и да живее Франция!

— Той е американец — каза един от другите лекари.

— О, аз мислех, че е французин. Говори френски — каза лекарят. — Виждал съм го по-рано. Все мислех, че е французин. — Той изпи половин чаша ракия.

— Доведете някой тежко ранен и ми донесете противотетаничен серум.

Докторът ми махна с ръка. Вдигнаха ме и когато ме изнасяха, завесата на вратата ме докосна по лицето. Навън ме положиха на земята и асистентът коленичи до мене.

— Име? — попита той тихо. — Презиме? Чин? Месторождение? Кой набор? Коя част? — и пр. — Колко неприятно, че е засегната и главата ви, поручик. Надявам се, че се чувствувате по-добре. Ще ви изпратя с английската болнична кола.

— Чувствувам се добре. Благодаря много — казах аз.

Болката, за която бе споменал докторът, започваше и това, което ставаше около мене, не ме интересуваше. След малко английската линейка пристигна. Сложиха ме на носилка, вдигнаха я наравно с колата и ме вкараха. На друга носилка, наред с мене, имаше един човек, на когото можах да видя само восъчножълтия нос, който се подаваше от превръзките. Той дишаше много тежко. Повдигнаха и тикнаха други носилки в ремъците над мене. Високият английски шофьор дойде и погледна вътре.

— Ще карам полека. Надявам се, че ще се чувствувате добре.

Чух, че запалиха мотора. Човекът се качи на седалката. Усетих, че освободи ръчната спирачка и отпусна амбреажа. Тръгнахме. Аз лежах неподвижно, болките ме обхващаха все повече.

Понеже пътят беше задръстен, колата вървеше бавно. Понякога се спираше, понякога, на някой завой, се връщаше назад. Изведнъж почувствувах, че нещо капе върху мене. Отначало капеше бавно и равномерно, после потече на струя. Повиках шофьора. Той спря колата и погледна през прозорчето зад себе си.

— Какво има?

— Човекът в носилката над мене има кръвоизлияние.

— Скоро ще сме горе. Не мога да извадя носилката сам.

Той подкара пак. Струята продължаваше. Не можех да различа в тъмното от каква част на платното иде. Опитах да се изместя настрана, за да избегна кръвта, която се стичаше отгоре ми. Там, дето беше текла по ризата ми, беше топло и лепкаво. Студено ми беше и кракът така ме болеше, че чак ми прилошаваше. След малко капките намаляха, после пак почнаха. Чух платното над мене да се мърда, сякаш човекът върху носилката се помъчи да се настани по-удобно.

— Как е? — попита англичанинът. — Почти стигнахме.

— Мисля, че умря — казах аз.

Капките падаха много бавно, като от ледена висулка след залез-слънце. В колата беше студено и съвсем тъмно, пътят все се изкачваше. На поста, горе на хълма, извадиха тази носилка, пъхнаха друга, и ние продължихме.

Бележки

[1] Да живее армията (итал.). — Б.пр.

[2] Санитари (итал.) — Б.пр.

[3] Как сте? (фр.)

[4] Добре (фр.)