Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
Ernest Hemingway - Addio alle armi (A Farewell to Arms) - Oscar Mondadori 27 aprile 1965.jpg
Автор Ърнест Хемингуей
Първо издание 1929 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр роман
Вид антивоенна
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

World War I Italy Paramedic Hat 1917.jpg

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway. // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава XXXVI

Тази нощ имаше буря и аз се събудих от дъжда, който шибаше по стъклата. Той влизаше през полуотворения прозорец. Някой почука на вратата. Станах и отворих много тихо, за да не събудя Кетрин. Беше барманът, облечен с палто и държеше мократа си шапка в ръка.

— Мога ли да говоря с вас, господин поручик?

— Какво има?

— Работата е много сериозна.

Аз се поозърнах. Стаята беше тъмна. Видях локвата вода на пода пред прозореца.

— Влезте — казах аз и го поведох за ръка към банята. Затворих вратата и запалих осветлението. Седнах на ръба на ваната. — Какво има, Емилио? Някаква опасност ли ви застрашава?

— Не мене, а вас, господин поручик.

— Мене ли?

— Сутринта ще ви арестуват.

— Така ли?

— Дойдох да ви предупредя. Бях в града и чух да се говори в кафенето.

— Разбирам.

Той стоеше с мокрото си пардесю, държеше мократа си шапка в ръка и мълчеше.

— Защо искат да ме арестуват?

— Нещо във връзка с войната.

— Знаете ли какво?

— Не, но зная, че преди са ви виждали тук в униформа, а сега сте цивилен. От това отстъпление насам арестуват всички.

Размислях една минута.

— В колко часа трябва да ме арестуват?

— Сутринта. Не знам точния час.

— Какво ще ме посъветвате да направя?

Той сложи шапката си на умивалника. Беше много мокра и от нея се стичаше вода на пода.

— Ако нямате от какво да се страхувате, едно арестуване не е нищо. И все пак да попаднеш в ареста, не е приятно — особено сега.

— Не искам да ме арестуват.

— Тогава минете в Швейцария.

— Как?

— С моята лодка.

— Има буря.

— Бурята премина. Езерото е развълнувано, но все някак ще се справите.

— Кога трябва да тръгнем?

— Веднага. Могат да дойдат да ви арестуват на разсъмване.

— Ами куфарите?

— Бързо ги пригответе. Нека жена ви се облече. Аз ще се занимая с куфарите.

— Вие къде ще бъдете?

— Ще чакам тук. Не бива да ме виждат в коридора.

Аз отворих вратата, затворих я и прекосих стаята.

Кетрин беше будна.

— Какво има, мили?

— Нищо, Кет — казах аз. — Искаш ли веднага да се облечеш и да заминеш с лодка за Швейцария?

— А ти искаш ли?

— Предпочитам да си легна пак.

— Какво се е случило?

— Барманът дойде да ме предупреди, че сутринта ще ме арестуват.

— Да не е луд?

— Не.

— Тогава, моля те, скъпи, побързай да се облечеш, за да можем да тръгнем веднага.

Тя седна на ръба на леглото. Още беше сънена.

— Човекът в банята ли е?

— Да.

— Тогава няма да се мия. Моля те, обърни се на другата, страна. След минута ще бъда готова.

Когато си свали нощницата, забелязах белотата на гърба й, после отвърнах очи, както, искаше тя. Бе почнала да наедрява и не искаше да я виждам така. Облякох се, като слушах тропането на дъжда по стъклата. Нямах много неща за прибиране в куфара.

— Има много място в моя куфар, Кет, ако имаш нужда.

— Почти всичко прибрах — каза тя. — Мили, ще ме помислиш за много глупава, но защо стои този човек в банята?

— С-ст, той ще ни свали куфарите.

— Колко е мил.

— Той ми е стар приятел — казах аз. — Бях обещал да му изпратя тютюн за лула.

Погледнах през отворения прозорец в тъмната нощ. Не можех да видя езерото, само мрак и дъжд. Но вятърът беше поутихнал.

— Готова съм, мили — каза Кетрин.

— Добре. — Отворих вратата на банята. — Ето куфарите, Емилио — казах аз.

Той взе двата куфара.

— Вие сте много добър, че ни помагате — каза Кетрин.

— Дребна работа, госпожо — каза той. — Радвам се, че мога да ви помогна, доколкото не рискувам да си създам неприятности. Слушайте — каза ми той. — Ще сваля куфарите през задната стълба и ще ги занеса в лодката. Вие ще излезете, все едно, че, отивате на разходка.

— Чудесна нощ за разходка — каза Кетрин.

— Много лоша наистина.

— За щастие имам чадър — каза Кетрин.

Ние минахме по коридора и слязохме по главната стълба с дебелия килим. В подножието на стълбата, до вратата, вратарят седеше зад бюрото си. Той се изненада, като ни видя.

— Да не би да излизате, сър? — каза той.

— Да — отвърнах аз. — Искаме да видим бурята по езерото.

— Нямате ли чадър, сър?

— Не — казах аз. — Но това палто е непромокаемо.

Той го погледна недоверчиво.

— Ще отида да ви донеса чадър — каза той, изчезна и се върна с един голям чадър.

— Много е голям, сър — каза той.

Аз му дадох една банкнота от десет лири.

Много сте добър, сър — каза той. Благодаря. Той отвори вратата и ние излязохме в дъжда. Той се усмихна на Кетрин и тя му отвърна с усмивка.

— Не оставайте дълго навън в бурята — каза той. Ще се намокрите, сър и лейди.

Той беше отскоро вратар и неговият английски звучеше все още като буквален превод.

— Скоро ще се върнем — казах аз.

Ние слязохме по пътеката под огромния чадър и през тъмните мокри градини стигнахме до пътя, после през пътя, до покритата с лозница пътечка, която вървеше покрай езерото. Вятърът духаше откъм брега. Студен й влажен ноемврийски вятър и аз знаех, че по планините вали сняг. Минахме надлъж по кея край завързваните с вериги лодки и стигнахме до мястото, където се намираше лодката на бармана. Водата край каменния зид изглеждаше черна. Емилио излезе иззад дърветата.

— Куфарите са в лодката — каза той.

— Искам да ви платя за лодката — казах аз.

— Колко пари имате?

— Не много.

— Ще ми ги изпратите по-късно. Така ще бъде по-добре.

— Колко?

— Колкото искате.

— Кажете ми колко.

— Ако успеете да стигнете благополучно, изпратете ми петстотин франка. Тогава няма да ви бъде трудно.

— Добре.

— Ето ви и сандвичи. — Той ми подаде един пакет. — Само толкова имаше в бара. А това тук е бутилка коняк й бутилка вино.

Сложих ги в куфара си.

— Нека поне това ви платя.

— Добре, дайте ми петдесет лири.

Дадох му ги.

— Конякът е хубав — каза той. — Не се страхувайте да дадете на жена си. Нека тя да се качи вече.

Той крепеше лодката, която се повдигаше и снишаваше край зида, а аз помогнах на Кетрин да се качи. Тя седна на кърмата и се загърна в пелерината си.

— Знаете ли посоката?

— Да. Все на север.

— Знаете ли докъде?

— До след Луино.

— До след Луино и Канеро, и Канобио, и Транцано. В Швейцария ще бъдете едва при Брисаго. Трябва да отминете Монте Тамара.

— Колко е часът? — попита Кетрин.

— Едва единадесет — казах аз.

— Ако гребете непрекъснато, ще бъдете там към седем часа сутринта.

— Толкова ли е далеч?

— Тридесет и пет километра.

— Дали няма да объркаме? В такъв дъжд е нужен компас.

— Не. Карайте до Изола Бела. После заобиколете Изола Мадре и следвайте вятъра. Той ще ви изтласка до Паланца. Ще видите светлините. После се придържайте към брега.

— Вятърът може да се обърне.

— Не. Този вятър ще духа три дни. Той духа направо от Матароне. Тук имате кофа, за да изгребвате лодката.

— Нека ви дам още сега нещо за лодката.

— Не. Ще рискувам. Ако успеете, ще ми платите колкото можете.

— Добре.

— Не вярвам да се удавите.

— Дано.

— Придържайте се в посоката на вятъра.

— Добре.

Качих се в лодката.

— Оставихте ли пари за сметката ви в хотела?

— Да, в един плик в стаята.

— Добре. Всичко хубаво, господин поручик.

— Всичко хубаво. Много ви благодаря.

— Няма да ми благодарите толкова, ако се удавите.

— Какво каза той? — попита Кетрин.

— Пожела ни добър успех.

— Добър успех? — каза Кетрин. — Благодаря ви много.

— Готови ли сте?

— Да.

Той се наведе и отблъсна лодката. Аз потопих греблата във водата, после му махнах с ръка. Той също ни махна. Виждах светлините на хотела, гребях все направо, докато те изчезнаха. Вълните наоколо ни бушуваха като същинско море, но вятърът ни носеше напред.