Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)

Издание:

Ърнест Хемингуей

Сбогом на оръжията

 

Роман

 

Превод от английски: Живка Драгнева

Трето издание

 

„Народна култура“, София, 1968

 

Ernest Hemingway

A Farewell to Arms

Random House, New York, 1932

Bulgarian Translation — Jivka Dragneva

Edited by — Krassimira Todorova

Publishing House Narodna cultura

Sofia 1968

H 820–3

 

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 22.V.1968 г.

Печатни коли 171/2 Изд. коли 133

Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)

Поръчка на печатницата №1305

ЛГ IV

Цена 1.27 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968

„Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
АвторЪрнест Хемингуей
Създаване1929 г.
САЩ
Първо издание1929 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видантивоенна
НачалоIn the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains.
КрайAfter a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain.
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Книга втора

Глава XIII

Пристигнахме в Милано рано сутринта и ни свалиха на сточната гара. Една болнична кола ме откара в американската болница. Изтегнат върху носилката в колата, аз не можех да си дам сметка през коя част на града минавахме, но като свалиха носилката ми, видях един пазарен площад и едно отворено кафене, дето една жена метеше. Поливаха улицата и някакво утринно ухание се носеше из въздуха. Санитарите оставиха носилката пред вратата и влязоха вътре. После се върнаха заедно с вратаря. Той имаше сиви мустаци и портиерска фуражка и беше по риза. Носилката не можа да влезе в асансьора и те почнаха да спорят дали не е по-добре да ме вдигнат от нея и да ме качат в асансьора, или да ме носят на носилката по стълбите. Решиха да ме качат в асансьора и ме повдигнаха.

— Полека — казах аз. — Внимавайте.

В асансьора бяхме, натясно и превитите ми крака ме боляха.

— Изпънете краката ми — казах аз.

— Не можем, господин поручик. Няма място.

Човекът, който каза това, ме беше прихванал през кръста, а аз го държах за шията. Дъхът му, който миришеше на чесън и червено вино, идеше право в лицето ми.

— Внимавай — каза другият.

— Кой не внимава бе, дурак?

— Внимавай, ти казвам — повтори човекът, който ми държеше краката.

Видях как вратарят затваря вратите на асансьора и решетката. После натисна копчето за четвъртия етаж. Имаше угрижен вид. Асансьорът се издигаше бавно.

— Тежко ли е? — попитах аз човека, който миришеше на чесън.

— Никак — отговори той.

Лицето му беше покрито с пот и той пъшкаше. Асансьорът се изкачи плавно и спря. Човекът, които ми държеше краката, отвори вратата и излезе. Намирахме се на една площадка. Имаше Много врати с медни дръжки. Човекът, който ми държеше краката, натисна някакъв звънец. Чухме звъненето на звънеца някъде вътре. Никой не отвори. Вратарят се появи горе на стълбата.

— Къде са хората? — попитаха санитарите.

— Не зная — каза вратарят. — Те спят долу.

— Доведи някой от тях.

Вратарят позвъня, после почука на вратата, отвори я и влезе. Той се върна с една възрастна жена, с очила. Косите й бяха разчорлени и разпилени. Тя беше в сестринска униформа.

— Не разбирам — каза тя. — Не разбирам италиански.

— Аз говоря английски — обясних аз. — Искат да ме оставят някъде.

— Стаите не са готови. Не очаквахме болни. — Тя пооправи с ръка косите си и ме заразглежда с късогледите си очи.

— Кажете им в коя стая да ме занесат.

— Не зная — каза тя. — Не очаквахме болни. Не мога да ви сложа в която и да е стая.

— В която и да е, все ми е едно — казах аз. После се обърнах към вратаря на италиански: — Намерете ми една празна стая.

— Всички са празни — отговори той. — Вие сте първият ранен.

Той държеше фуражката си в ръка и гледаше възрастната сестра.

— За бога, сложете ме в някоя стая.

Болката в превитите ми крака се усилваше. Бодежите се, изкачвала чак до гърба. Вратарят влезе вътре, последван, от жената с посивялата коса, после се върна бързо.

— Вървете с мен — каза той.

Понесоха ме през дълъг коридор към една стая със затворени капаци. Имаше легло и голям шкаф с огледало. Сложиха ме на леглото.

— Не мога да постеля чаршафи — каза жената. — Заключени са.

Аз не й отговорих.

— В джоба ми има пари — казах аз на вратаря, — в закопчания джоб.

Той извади парите. Двамата санитари стояха прави до леглото, като държаха шапките си в ръка.

— Дайте по пет лири на всеки и вземете пет лири за себе си. Книжата ми са в другия джоб. Тях дайте на сестрата.

Санитарите поздравиха и благодариха.

— Сбогом — казах аз — и много ви благодаря. — Те пак поздравиха и излязоха.

— Тези книжа — казах аз на сестрата — съдържат всички указания относно състоянието ми и лечението, проведено досега.

Жената взе книжата и ги прегледа през очилата си. Бяха три сгънати листа.

— Не зная какво да правя — каза тя. — Не зная да чета италиански. Не мога да направя нищо без нареждане на доктора. — Тя се разплака и мушна книжата в джоба на престилката си. — Американец ли сте? — попита ме тя през сълзи.

— Да. Сложете книжата ми на нощната масичка, моля.

Стаята беше тъмна и хладна. Легнал върху леглото, виждах голямото огледало на другия край на стаята, но не можех да различа какво отразява. Вратарят стоеше прав до леглото. Той имаше приятно лице и беше много любезен.

— Можете да, си отидете — казах му аз. — И вие също — обърнах се към сестрата. — Как се казвате?

— Мисис Уокър.

— Можете да си отидете, мисис Уокър. Ще се опитам да поспя.

Останах сам в стаята. Тя беше хладна и не миришеше на болница. Пружината беше стегната и удобна. Лежах неподвижно, не смеех дори да дишам, радостен, че болките намаляват. След малко ми се допи вода. Намерих шнура на звънеца близо до леглото. Позвъних, но никой не дойде. Заспах.

Когато се събудих, озърнах се наоколо. Слънцето се прокрадваше през капаците. Видях големия шкаф, голите стени и два стола. Краката ми в замърсените превръзки стърчаха изпънати извън леглото. Внимавах да не ги движа. Бях жаден. Пресегнах се към звънеца и натиснах копчето. Чух, че вратата се отвори. Погледнах. Беше една сестра. Изглеждаше млада и хубава.

— Добро утро — казах аз.

— Добро утро — отговори тя, като се приближи до леглото. — Не можахме да намерим лекаря. Отишъл е на езерото Комо. Никси не очакваше, че ще доведат болни. Какво ви е?

— Ранен съм. В краката и стъпалата. Главата ми също е засегната.

— Как се казвате?

— Хенри. Фредерик Хенри.

— Ще ви измия. Но не можем да пипаме превръзките преди пристигането на лекаря.

— Мис Баркли тук ли е?

— Не, нямаме сестра с такова име.

— Коя беше тази жена, която се разплака, когато ме доведоха?

Сестрата се засмя.

— Мисис Уокър. Беше дежурна тази нощ и заспала. Не очаквала никого.

Като говореше, тя ме разсъбличаше и когато останах гол с изключение на превръзките, тя ме изми леко и внимателно. Това измиване много ме освежи. Главата ми беше превързана, но тя изми навсякъде около превръзките.

— Къде ви раниха?

— При Изонцо, на север от Плава.

— Къде се намира това?

— Северно от Гориция.

Разбрах, че всички тия имена не й говорят нищо.

— Много ли ви боли?

— Не, сега вече не.

Тя ми постави термометър в устата.

— Италианците го слагат под мишницата — казах аз.

— Не говорете.

Тя извади термометъра, погледна го и го тръсна.

— Каква е температурата ми?

— Нямате право да знаете.

— И е все пак кажете ми.

— Почти нормална.

— Никога не получавам треска. Краката ми са пълни с парчета желязо.

— Какво искате да кажете?

— Пълни са с парченца от снаряди, стари винтове, пружини — един куп неща.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Ако имаше чужди тела в краката ви, щяхте да имате възпаление и температура.

— Добре — казах аз, — ще видим после какво ще извадят.

Тя излезе и се върна с възрастната сестра. Двете заедно оправиха леглото ми, без да ме преместват. Това беше нещо ново за мене и ми се стори чудесно.

— Кой оглавява тази болница?

— Мис Ван Кемпън.

— Колко сестри има тук?

— Само двете сме.

— Няма ли да има и други?

— Да, очакваме.

— Кога те пристигнат?

— Не зная. Много въпроси задавате за един болен.

— Не съм болен — казах аз, — ранен съм.

Те оправиха леглото и сега лежах на гладък и чист чаршаф, а друг ме покриваше отгоре. Мисис Уокър излезе и се върна с една пижама. Облякоха ми я и аз се почувствувах чист и добре облечен.

— Вие сте много мили към мене — казах аз.

Сестрата, наречена мис Гейдж, се изсмя.

— Бихте ли ми донесли чаша вода? — попитах аз.

— Разбира се, а после ще закусите.

— Не искам да закусвам. Моля, отворете капаците, ако обичате.

Щом като отвориха капаците, стаята, която беше потънала в полумрак, се изпълни с ярка светлина. Погледнах през прозореца и видях балкон, а малко по-далеч — комини и покрити с керемиди покриви на къщи. Над покривите виждах бели облаци и синьо небе.

— Не знаете ли кога ще пристигнат другите сестри?

— Защо? Не ви ли гледаме добре?

— Не, много сте добри.

— Искате ли да ви сложа подлогата?

— Да, бих могъл да опитам.

Те ми помогнаха да се надигна и ме прикрепяха, но напразно. После пак си легнах и почнах да разглеждам балкона през отворената врата.

— Кога ще дойде лекарят?

— Щом се върне. Опитахме да му телефонираме на Комо.

— Нямате ли други лекари?

— Той е лекарят на болницата.

Мис Гейдж донесе кана с вода и чаша. Изпих три чаши, после те ме оставиха сам; аз погледах известно време през прозореца и заспах. Обядвах, а следобед управителката на болницата мис Ван Кемпън дойде да ме види. Аз не й харесах и тя не ми хареса. Беше дребна на ръст, мнителна и твърде високомерна за положението си. Зададе ми много въпроси и даде да се разбере, че намира за унизително да се служи в италианската армия.

— Ще мога ли да получавам вино с храната? — попитах аз.

— Само ако предпише лекарят.

— Не мога ли да получа, преди той да пристигне?

— В никакъв случай.

— Имате ли намерение да го извикате някой ден?

— Телефонирахме му на езерото Комо.

Тя си отиде и мис Гейдж се върна.

— Защо бяхте тъй груб към мис Ван Кемпън? — попита тя, след като сръчно ме пооправи тук и там.

— Нямах никакво намерение да бъда груб; но тя е една надута пуйка.

— Каза ми, че сте властен и груб.

— Ни най-малко. Но как може в една болница да няма лекар?

— Той ще дойде. Телефонирахме му на езерото Комо.

— Какво прави там? Плува ли?

— Не, има клиника.

— Защо не вземете друг лекар?

— Хайде, хайде. Бъдете добро момче и той ще дойде.

Накарах да повикат вратаря и когато той дойде, помолих го на италиански да отиде да ми купи бутилка „Чинцано“, една „Кианти“ и, вечерните вестници.

Той отиде и донесе шишетата, увити във вестник, развити и по моя молба ги отпуши и ги сложи под леглото. Оставиха ме сам и аз взех да чета вестниците — новините от фронта и списъка на убитите офицери с техните отличия. После се пресегнах под леглото за бутилката „Чинцано“ и я сложих изправена на корема си, като опрях хладното стъкло до кожата си. Отпивах на малки глътки и слагах шишето отново на корема си, а кръглото му дъно се отпечатваше на кожата ми. Гледах как нощта се спуща над покривите на града. Лястовици и нощни ястреби се виеха над покривите, гледах ги как кръжат и пиех „Чинцано“. Мис Гейдж ми донесе една чаша разбити жълтъци със захар. Скрих бутилката от другата страна на леглото, когато влезе тя.

— Мис Ван Кемпън сложи и малко ром — каза тя. — Не бива да бъдете груб към нея. Тя не е вече млада и тази болница е тежка отговорност за нея. Мисис Уокър е много стара и не й е никаква помощ.

— Тя е прекрасна жена — казах аз. — Предайте й моите благодарности.

— Сега ще ви донеса вечерята — каза тя.

— Добре, но не съм гладен.

Тя донесе таблата и я сложи на леглото. Благодарих й и хапнах малко. Вън беше вече съвсем тъмно и аз виждах светлинните снопове на прожекторите да шарят по небето. Погледах ги малко, после заспах. Спах дълбоко, но веднъж се събудих целият в пот и изплашен, после пак заспах, като се мъчех да отбягна лошите сънища. Събудих се напълно, преди да съмне. Чух да пеят петли и останах буден, докато се съзори. Бях уморен и когато съвсем се развиделя, заспах отново.