Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
Ernest Hemingway - Addio alle armi (A Farewell to Arms) - Oscar Mondadori 27 aprile 1965.jpg
Автор Ърнест Хемингуей
Първо издание 1929 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр роман
Вид антивоенна
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

World War I Italy Paramedic Hat 1917.jpg

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway. // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава XXI

През септември нощите захладняха. Дните също бяха хладни и в парка листата почнаха да променят цвета си. Тогава разбрахме, че лятото е отминало. На фронта работите вървяха много зле. Не можеха да превземат Сан Габриеле. Сраженията върху платото Байнсица бяха приключили и към средата на месеца сраженията за Сан Габриеле също приключиха. Не успяха да го превземат. Еторе се беше върнал на фронта. Конете бяха изпратени в Рим и нямаше вече надбягвания. Кроуъл също бе заминал за Рим, а оттам щяха да го изпратят в Америка. В града на два пъти станаха антивоенни протести, а в Торино едно доста сериозно вълнение. Един английски майор ми каза в клуба, че италианците били изгубили сто и петдесет хиляди души на платото Байнсица и на Сан Габриеле. Освен това били изгубили четиридесет хиляди души на Каре. Пихме заедно и той се разбъбри. Каза, че няма да има повече сражения за тази година и че италианците са захапали по-голям залък, отколкото могат да преглътнат. Каза, че офанзивата във Фландрия отивала на зле. Ако избиели толкова хора, колкото в началото на тази есен, съюзниците щели да бъдат бити още идната година. Каза, че всички сме бити, но това нямало значение, докато не сме го забелязвали. Всички сме били бити. Важното било да не го признаваме. Победата щяла да бъде на този, който последен забележи, че е бит. Поръчахме още по чаша. Не съм ли от някой щаб? Не. А той — да. Всичко това били само глупости. Бяхме сами в клуба, разположени удобно на едно голямо кожено канапе. Ботушите му бяха от матова кожа, добре лъснати. Много хубави ботуши. Каза, че всичко това било глупости. Мислело се само за дивизии и попълнения. Прекарвали си времето да се карат за дивизии и щом получели някоя, веднага я хвърляли да бъде избита. Ние сме били бити. Немците печелели победи. Славни войници, дявол да ги вземе! Тези стари германци — ето това са войници. Но и те били разсипани. Ние всички сме били разсипани. Попитах го какво мисли за Русия. Каза, че и тя е вече разсипана. Скоро съм щял да разбера това. Австрийците също били разсипани. Ако успеели да получат няколко дивизии от немците, може би щели да се справят. Смята ли, че ще влязат в нападение тази есен? Разбира се. Италианците били разсипани. Всички вече знаели това. Немците щели да слязат през Трентино и да прережат железницата при Виченца и какво щели да правят тогава италианците? Австрийците вече се опитаха да сторят това в 1916, но без немците. Вярно, казах аз. Но те едва ли ще го направят, каза той. Много е просто. Ще опитат нещо по-сложно и ще бъдат окончателно смазани. Казах, че е време да си вървя. Трябва да се върна в болницата. „Довиждане — каза той. После прибави весело: — Всичко най-хубаво!“ Имаше голямо противоречие между песимистичните му схващания за света и веселия му нрав.

Отбих се в една бръснарница да се обръсна и се върнах в болницата. Кракът ми беше много добре. Повече не можех и да очаквам засега. Преди три дена бях ходил на преглед. Оставаха ми още няколко процедури и щях да свърша лечението в „Оспетале Маджоре“. Вървях по тротоара и се мъчех да не куцам. Под един свод някакъв старец изрязваше силуети. Спрях се да го погледам. Две млади момичета позираха и той изрязваше силуетите им с бързи движения на ножицата, като ги гледаше с отметната настрани глава. Момичетата се смееха. Той ми показа силуетите, после ги залепи на бяла хартия и им ги даде.

— Сполучливи излязоха — каза той. — Сега е ваш ред, господин поручик.

Момичетата се отдалечиха. Те разглеждаха силуетите си и се смееха. И двете бяха хубави. Едната работеше при търговеца на вина срещу болницата.

— Добре.

— Свалете си фуражката.

— Не, искам да бъда с нея.

— Няма да е толкова хубаво — каза старецът, — но ще бъде по-войнствено. — Лицето му се проясни.

Той заизрязва черната хартия, после раздели двете половини на листа, залепи профилите на един картон и ми ги подаде.

— Колко?

— Нищо. — Той махна с ръка. — Подарявам ви ги.

— Но, моля ви.

Подадох му дребни пари.

— Не, направих ви ги за свое удоволствие. Дайте ги на вашата приятелка.

— Благодаря много и довиждане.

— Довиждане!

Продължих пътя си към болницата. Там намерих писма, едно официално и две-три други. Даваха ми три седмици отпуск, за да се възстановя, преди да се върна на фронта. Препрочетох внимателно писмото. Да, така беше. Отпускът ми почваше от четвърти октомври, когато свършвах лечението. Три седмици правеха двадесет и един ден. Значи, до двадесет и пети октомври. Обадих се, че ще поизляза, и отидох в един ресторант малко по-нагоре от болницата да вечерям и да прочета писмата си и „Кориере дела Сера“. Имаше едно писмо от дядо ми с новини за семейството ми, патриотични насърчения, чек за двеста долара и няколко изрезки от вестник; едно скучно писмо от нашия свещеник от стола; едно от един приятел летец, който служеше във френската авиация, в което говореше как попаднал в някаква весела компания, една бележка от Риналди, който ме питаше колко време още ще клинча в Милано и какви са новините. Молеше ме да му занеса грамофонни плочи и ми даваше списък кои. С вечерята изпих една малка бутилка „Кианти“. Пих кафе и чашка коняк, дочетох вестника, пъхнах писмата в джоба си, оставих вестника на масата с почерпка за момчето и излязох. В стаята си в болницата се съблякох, облякох пижамата и халата си, спуснах пердетата на балконската врата, седнах на леглото си и взех да чета бостънските вестници, които мисис Майърс беше изпратила в болницата за своите мили момчета. „Хуайт Сокс“ от Чикаго бяха спечелили наградата на Американската лига, а екипът на нюйоркските „Джайънтс“ бяха първенци на Националната лига. Бейб Рут играеше за Бостън. Вестниците бяха скучни. Съдържаха само местни новини, вече остарели, новините за войната също бяха стари. Американските новини говореха само за лагерите за обучение. Радвах се, че не съм в такъв лагер. Оставаше ми да чета само за резултатите от бейзбол, а и те не ме интересуваха особено. Невъзможно беше да четеш такъв голям куп вестници с интерес. Не ми беше до четене, но за миг се вдълбочих в тях. Чудех се дали ще се закрият спортните съюзи, ако Америка се намеси сериозно във войната. Навярно не. В Милано надбягванията продължаваха, а войната беше в разгара си. Във Франция ги бяха преустановили. Оттам именно беше дошъл нашият Жапалак. Кетрин започваше работа към девет часа. Чух стъпките й, когато пое дежурството си, и бегло я зърнах, че минава по коридора. Тя влизаше подред в различните стаи, най-после дойде и в моята.

— Закъснях, мили — каза тя, — но имах много работа. Как си?

Разказах й за вестниците и отпуската.

— Чудесно — каза тя. — Къде искаш да отидеш?

— Никъде. Тук искам да остана.

— Това е глупаво. Ти избери някое хубаво място и аз ще дойда с тебе.

— А как ще уредим това?

— Не зная, но все ще намеря начин.

— Ти си чудесна.

— Не, не съм. Само че животът е много лесен, когато човек няма какво да губи.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Помислих си само колко малки изглеждат пречките, които някога изглеждаха толкова големи.

— Струва ми се, че ще е доста мъчно да получиш отпуск.

— Съвсем не, мили. Ако е нужно, просто ще си дам оставката. Но няма да се стигне дотам.

— Къде ще отидем?

— Все ми е едно. Където искаш. Някъде, където никого не познаваме.

— Наистина ли ти е все едно?

— Да. Ще ми хареса където и да е.

Тя изглеждаше угрижена.

— Какво ти е, Кетрин?

— Нищо. Нищо ми няма.

— Не, има нещо.

— Няма нищо… наистина нищо.

— Зная добре, че има. Кажи ми, скъпа моя, хайде, на мен можеш да кажеш.

— Няма нищо.

— Кажи ми.

— Не, не искам. Страх ме е, че това ще те направи нещастен и ще те разтревожи.

— Не, няма да ме разтревожи.

— Наистина ли? Аз самата не се тревожа, но се боя, че ти ще се разтревожиш.

— Щом ти не се тревожиш, то и аз няма да се разтревожа.

— И все пак не искам да ти кажа.

— Кажи.

— Необходимо ли е?

— Да.

— Ще имам бебе, мили. Вече почти трети месец. Това няма да те разтревожи, нали? Моля те, не се безпокой.

— Добре, няма.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Направих всичко. Взех всичко, което беше нужно. Но не помогна.

— Няма защо да се тревожиш.

— Нищо не можах да сторя, мили. Но не се разтревожих. И ти също не трябва да се тревожиш, да се безпокоиш за това.

— Само за тебе се безпокоя.

— Ето, точно това не искам. Всеки ден се случва да се раждат деца. Всички имат деца. Това е нещо съвсем естествено.

— Ти наистина си прекрасна.

— Да не мислим повече за това, мили. Ще се помъча да не ти причинявам грижи. Зная, че преди малко те разтревожих, но досега не се ли държах като смело момиче? Ти досега не забеляза нищо, нали?

— Не.

— Ще бъде все така. Ти просто не бива да мислиш за това, не бива да се измъчваш. Виждам, че се тревожиш. Не бива. Искаш ли да пиеш нещо, мили? Зная, че като пиеш, веднага се развеселяваш.

— Не, аз и така съм весел, а ти си страшно мила.

— Не, не съм. А ти избери едно място и аз ще направя всичко, за да дойда с тебе. Надявам се октомври да бъде хубав. Ще прекараме чудесно, мили, а после, като се върнеш на фронта, ще ти пиша всеки ден.

— А ти къде ще бъдеш?

— Още не зная. Някъде на хубаво място. Ще се погрижа за всичко.

За минута останахме спокойни, без да кажем дума. Кетрин беше седнала на леглото. Гледах я, но не се докосвахме. Бяхме разделени като хора, които са смутени, понеже някой внезапно е влязъл в стаята. Тя протегна ръка и хвана моята.

— Ти не се сърдиш нали, мили?

— Не.

— Нямаш чувството, че си хванат в примка?

— Може би донякъде, но не от тебе.

— Не исках да кажа, че от мене. Не говори глупости. Исках да кажа, изобщо уловен в примка.

— Биологически човек винаги се чувствува хванат в примка.

Тя не мръдна, не дръпна ръката си, но аз почувствувах, че се отдалечава от мен, далеч, много далеч.

— „Винаги“ е много лоша дума.

— Извинявай.

— Няма защо. Но ти би трябвало да разбереш, че аз никога не съм имала дете и дори не съм обичала досега. И се стараех да бъда такава, каквато ме желаеш, а ето, че ти казваш „винаги“.

— Искаш ли да си отрежа езика? — предложих аз.

— О, мили! — Тя се върна от оня далечен свят, дето се бе зареяла. — Не ми обръщай внимание.

Ние отново бяхме заедно. Всяка потиснатост беше изчезнала.

— Ние с тебе всъщност сме едно цяло и не трябва да има никакви недоразумения между нас.

— Не трябва наистина.

— Но това се случва. Хората се обичат и понякога сякаш нарочно търсят да се дразнят, карат се и изведнъж престават да бъдат едно цяло.

— Ние никога няма да се караме.

— Не, не трябва, защото ние с тебе сме само двамата против всички други по света. Ако нещо се случи между нас, ще бъдем изгубени и светът ще ни грабне пак.

— Не, той няма да ни грабне — казах аз, — понеже ти си много храбра. На храбрите никога нищо не се случва.

— Но и те умират.

— Да, но само веднъж.

— Не зная. Кой го е казал това?

— Страхливият умира хиляди пъти, но храбрият само един път.

— Да. Кой го е казал това?

— Не зная.

— Навярно някой страхливец — каза тя. — Той е познавал добре страхливците, но не и храбрите. Храбрият може би умира две хиляди пъти, ако е умен. Само че не говори за това.

— Не зная. Мъчно е да четеш мислите на един храбър.

— Да. И в това му е силата.

— Ти говориш много осведомено.

— Прав си, мили. Този път си прав.

— Ти си храбра.

— Не съм — каза тя, — но бих искала да бъда.

— И аз не съм — казах аз. — Познавам се. Доста съм живял, та знам. Аз съм като играч на бейзбол, който прави средно двеста и тридесет и знае, че не може повече.

— Какво значи „играч на бейзбол, който прави средно двеста и тридесет“. Това звучи страшно внушително.

— Съвсем не! Ще рече само, че играчът е посредствен.

— Но е все пак играч — подхвърли тя.

— Струва ми се, няма да излезем наглава — казах аз. — Но все пак ти си храбра.

— Не съм, но ще се помъча да бъда.

— И двамата сме храбри. Когато пия, винаги ставам храбър.

— И двамата сме прекрасни хора — каза Кетрин. Тя отиде до шкафа и донесе коняка и една водна чаша.

— Пийни малко коняк, мили, ти се държа тъй добре.

— Не ми се пие наистина. Малко само.

— Добре, щом искаш.

Аз напълних една трета от чашата и я изпих на един дъх.

— Малко прекали — каза тя. — Зная, че конякът е питието на героите, но все пак не бива да се прекалява.

— Къде ще живеем след войната?

— Навярно в някой приют за старци — каза тя. — Цели три години бях толкова наивна, че очаквах войната да свърши до Коледа. Но сега вече не се надявам да свърши преди нашият син да е станал поручик.

— Може би ще бъде генерал.

— Ако войната е стогодишна, ще има време да стане и генерал.

— Ти не искаш ли да пиеш?

— Не. Тебе това те развеселява, мили, но на мене само ми замайва главата.

— Никога ли не си пила коняк?

— Не, мили. Аз съм много старомодна жена.

Пресегнах се за бутилката, която бях сложил на земята, и си налях още една чаша.

— Трябва да отида да наобиколя твоите съотечественици — каза Кетрин. — А ти в това време навярно ще дочетеш вестниците?

— Наистина ли трябва да отидеш?

— Или сега, или по-късно.

— Добре. Тогава иди сега. Веднага ще се върна.

— И дотогава аз ще съм прочел вестниците.