Серия
Улица „Консервна“ (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cannery Row, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 97 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)

Издание:

УЛИЦА КОНСЕРВНА. БЛАГОДАТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК. 2003. Изд. Прозорец, София; Изд. Да, София. Романи. ІІ изд. Превод: от англ. Кръстан ДЯНКОВ [Cannerv Row ; Sweet Thursday / John STEINBECK]. Предговор: Кръстан ДЯНКОВ. Страници: 439. Формат: 20 см. Цена: 10.00 лв. ISBN: 954-733-343-7 (Прозорец) ISBN: 954-9600-05-Х (Да)

 

Първото издание, пак на двата романа в една книга е от 1981 год. на изд. Хр. Г. Данов, Пловдив.

 

John Steinbeck

Cannery Row

Viking Edition, 1945

Bantam Edition, 11th Printing

New York, 1954


Улицата на консервните фабрики в Монтерей, Калифорния, е цяла поема, смрад, проскърцващи звуци, особена светлина, песен, навик, носталгия, блян. Улица Консервна — това е събраната и разпиляна тенекия и желязо, ръжда и трески, нащърбен паваж и обрасли с бурени дворове и бунища, работилници за сардели, сглобени от вълнообразна ламарина, автомобилни сирени, гостилници и публични домове, малки претъпкани бакалнички, лаборатории и нощни приюти. Нейните жители, както веднъж бе рекъл един, са „проститутки, сводници, комарджии и негодници“, с което е искал да каже „всички“. Но ако беше надникнал към улицата от друго ъгълче, той може би щеше да ги види като „светци и ангели, благочестивци и мъченици“, при което смисълът не би се изменил.

Сутрин, когато риболовната флотилия се завръща с улов, малките кораби с грибовете се заклатушкват тежко в залива и надуват сирените. Претоварените лодки се избутват до брега, където фабриките са натопили опашките си в залива. Тази метафора е преднамерено избрана, защото, ако фабриките натопяваха в залива не опашките, а устата си, консервираните сардини, които излизат от другия им край, щяха да бъдат, поне фигуративно казано, още по-ужасни. След това свирките на фабриките започват да пищят и в целия град мъже и жени се напъхват в дрехите си и тичешком пристигат на Улицата за работа. Тогава блестящите автомобили докарват висшите класи: надзиратели, счетоводители, собственици, които изчезват в канцелариите. После — от квартала на италианците, китайците и поляците — идват мъже и жени в панталони, с гумирани палта и мушамени престилки. Те се втурват да чистят, да нарязват, да пълнят, да мариноват и консервират рибата. Цялата улица тътне, въздиша, крещи и дрънка, а в това време сребърните рибни реки все така се изливат от лодките, а лодките се издигат във водата все по-високо и по-високо, додето най-сетне се изпразнят. Фабриките боботят и тракат, и скърцат, докато изчистят, нарежат, мариноват и консервират и последната риба. И тогава свирките отново запищяват — вир-вода мокри, вмирисани и уморени италианци, китайци и поляци, мъже и жени, се пръсват и поемат по хълма към града, всеки по своя път, а Улицата на консервните фабрики става отново такава, каквато е: тиха и вълшебна. Връща се нейният нормален живот. Безделниците, които от погнуса са се оттеглили под черния кипарис, се появяват и насядват върху ръждясалите тръби в запустелия двор. Момичетата на Дора излизат за малко на слънце, ако има слънце. Док тръгва от Западната биологична лаборатория, прекосява улицата и влиза в бакалницата на Ли Чун за два кварта[1] бира. Анри, художникът, рие като куче из боклуците в обраслото с трева празно място за някоя и друга част, къс дърво или метал за лодката, която си строи. Тогава настъпва тъмнината и пред вратата на Дора светва уличният фенер — фенерът, който дава постоянна лунна светлина на улица Консервна. В Западната биологична при Док идват гости и той пресича улицата до Ли Чун за още пет кварта бира.

Как е възможно да се опишат такива, каквито са, и поемата, и смрадта, и проскърцващите звуци, особената светлина и песента, навикът и мечтата? Когато човек събира морски животинки, среща едни плоски червейчета, толкова нежни, че е почти невъзможно да ги хванеш цели — докоснеш ли ги, разкапват се на парченца. Трябва да ги оставиш сами да се източат и по своя воля да пропълзят върху острието на ножа и чак тогава предпазливо да ги пуснеш в стъкленицата с морска вода. И може би точно така трябва да се напише и тази книга — да се отворят страниците и да се оставят различните истории сами да изпълзят по тях.

ГЛАВА 1

Макар и да не беше образцово подредена, бакалницата на Ли Чун представляваше някакво чудо на изобилието. Тя бе малка, претъпкана, но затова пък в единственото й помещение можеше да се намери всичко, от което човек се нуждае, за да живее и да бъде щастлив: дрехи, храна — прясна или консервирана, алкохол, тютюн, рибарски принадлежности, машинария, лодки, въжа, шапки, свински пържоли. При Ли Чун можеше да се купят чехли, копринено кимоно, четвърт уиски, пура. Възможни бяха всякакви комбинации, за всеки вкус. Единствената стока, която Ли Чун не продаваше, можеше да се получи отсреща, отвъд празното място — при Дора.

Бакалницата се отваряше на разсъмване и се затваряше чак когато празноскитащите похарчваха и последния си петак или си отиваха да спят. Не че Ли Чун беше сребролюбец; не беше алчен, ала искаше ли някой да си похарчи парите, той стоеше насреща. Положението, което заемаше в обществото, го учудваше дотолкова, доколкото изобщо беше способен да се учудва. През всичките тия години по улица Консервна не остана човек, който да не му дължи пари. Той никога не насилваше клиентите си да му се издължат, но станеше ли сумата прекалено голяма, Ли прекратяваше вересията. И вместо да ходи чак до града, горе на хълма, клиентът обикновено плащаше или поне се мъчеше да плати.

Ли беше кръглолик и вежлив. Говореше високопарен английски и никога не произнасяше „р“. Когато в Калифорния се водеха тъй наречените войни между нелегалните китайски организации, сегиз-тогиз за главата на Ли определяха награда. В такива случаи той скришно заминаваше за Сан Франциско и постъпваше в болница, докато му се размине. Никой не можа да разбере какво прави с парите си. Може би не ги получаваше. Може би цялото му богатство се състоеше от неплатени сметки. Но инак си живееше добре и се радваше на уважението на всички свои съседи. Вярваше в клиентите си, докато не разбереше, че всякакво доверие е вече смешно. Понякога допускаше търговски грешки, но дори и тях превръщаше в изгода — печелеше ако не друго, то поне благоразположението на хората. Тъй стана с нощния приют и аперитив „Палас“. Всеки друг, освен Ли Чун, щеше да погледне на сделката като на пълна загуба.

Мястото на Ли Чун в бакалницата беше зад тезгяха за тютюн. Вляво от него се мъдреше тефтерът със сметките, а вдясно — сметалото. В стъкления шкаф имаше кафяви пури, цигари „Бул Дърам“ и „Петимата братя“, сместа за лула „Дюк“, а зад гърба му, върху лавиците по стената, в еднолитрови, половинки и четвъртлитрови бутилки стояха „Олд Грийн ривър“, „Олд Таун Хаус“, „Олд кърнъл“ и любимото, но слабо уиски „Старият Тенеси“ с гарантирана отлежалост четири месеца — евтино и познато в околността под името „Старите кецове за тенис“. Ли Чун заставаше между уискито и посетителите не току тъй. Някои по-практични глави се бяха опитвали при случай да отвлекат вниманието му към другия край на магазина. Из помещението се въртяха братовчеди, племенници, синове и снахи, но Ли никога не се отделяше от тютюневия тезгях. За маса му служеше горното стъкло на витринката. Слагаше своите месести и нежни ръце върху стъклото, а пръстите му мърдаха като малки неуморни кебапчета. На левия му среден пръст бе нанизана широка златна венчална халка — едничкият му накит — и с него той потропваше тихо по гумената паничка за дребни монети, чиито ситни каучукови зрънца отдавна се бяха изтрили. Устата на Ли бе пълна с ласкателство, а когато се усмихнеше, в нея светваше блясък на злато — богат и топъл. Носеше очила с половин стъкла и тъй като на всичко гледаше през тях, килваше глава назад, за да погледне в далечината. Лихвите, отбивите, събирането и изваждането — всичко изчисляваше на сметалото с дребните си игриви пръсти-кебапчета, при което кафявите му дружелюбни очи шареха из бакалницата, а зъбите му проблясваха към купувачите.

Стъпил върху куп вестници, да не му изстиват краката, една вечер той стоеше на обичайното си място и с присмех и печал превърташе в ума си сделката, извършена следобеда и повторно сключена малко по-късно още същия следобед.

На излизане от бакалницата, ако кривнете напряко през обраслото с трева запустяло място, избирайки пътя си сред огромните ръждясали тръби, изхвърлени от консервните фабрики, ще забележите проправена в буренака пътечка. Тръгнете по нея, покрай кипариса, през железопътната линия, после по отрязания склон, в който бяха набити железни скоби вместо стъпала, и ще се озовете пред дълга ниска постройка, която отдавна се използуваше като склад за рибено брашно. Тя представляваше чисто и просто обширно, затворено пространство с огромен покрив и принадлежеше на един измъчен джентълмен на име Хорас Абивил. Хорас имаше две жени и шест деца и в продължение на години, чрез молби и увещания, успя да затъне в такъв дълг към бакалницата, какъвто никой в Монтерей нямаше. Този ден той влезе в бакалницата и при сянката на неотстъпчивост, която прекоси челото на Ли, умореното и неспокойно лице на Хорас трепна. Месестият пръст на Ли почукваше гумената паничка. Хорас сложи ръце върху тютюневия тезгях с дланите нагоре.

— Ако не се лъжа, имам да ти давам пари, много пари — почна той направо.

Зъбите на Ли лъснаха. Хареса му това начало, тъй различно от всичко останало, което бе чувал. Важно кимна, ала реши да изчака целия номер.

Хорас извади език и обилно наплюнчи устните си открай докрай.

— Не ми се ще тоя дълг да тегне и върху децата. На бас се хващам, че сега няма да ми дадеш и една ментова дъвка за тях.

Лицето на Ля Чун показа, че е съгласен с това заключение.

— Да, много пали — рече той.

Хорас продължи:

— Нали знаеш имота ми оттатък линията, дето е рибеното брашно?

Ли Чун кимна. Брашното беше негово.

— Ако ти дам тая къща, разчистваме ли си сметките? — настойчиво попита Хорас.

Ли Чун отметна глава и се вгледа в Хорас през своите полуочила. В това време мозъкът му заподскача от сметка на сметка, а дясната му ръка неспокойно се отмести към сметалото. Той прецени постройката — беше паянтова — и мястото — виж, то можеше да бъде ценно, ако някоя от фабриките пожелаеше един ден да се разшири.

— Лазбила се — отговори Ли Чун.

— Добре тогава, дай сметките, а пък аз ще ти напиша продавателното за имота. Хорас явно бързаше.

— Няма нужда от документи — каза Ли. — Ще пишем само, че всичко е платено.

Сделката приключи с достойнство и Ли Чун даде от себе си четвърт „Стари кецове за тенис“. След това, като вървеше изправен, Хорас Абивил пресече празното място, мина покрай кипариса, прехвърли железопътната линия, изкачи се по стръмните стъпала, шмугна се в постройката, която до преди малко беше негова, и се застреля върху една купчина рибено брашно. От този момент нататък нито едно от децата на Хорас Абивил, независимо от това, коя беше майката, не узна какво значи да нямаш ментова дъвка, макар че всичко туй съвсем не засяга нашата история.

Но да се върнем към въпросната вечер. Положиха Хорас върху едно дървено магаре да го балсамират, а двете му жени седяха прегърнати на стъпалата пред неговата къща (те бяха добри приятелки до погребението му, сетне си разделиха децата и никога вече не си продумаха). Ли Чун стоеше зад тютюневия тезгях, потънал в тиха и безкрайна китайска скръб; хубавите му кафяви очи гледаха някъде навътре. Разбираше, че с нищо не би могъл да помогне, но съжаляваше, че не е предвидил какво ще се случи, та поне да се опита да помогне. У него като част от добротата му дълбоко бе залегнало разбирането, че правото на човека да сложи край на живота си е неотменимо, но понякога някой приятел можеше да направи това излишно. Ли Чун плати за погребението и бе вече изпратил на опечалените семейства кошница с продукти.

Сега Ли Чун притежаваше Абивиловата постройка — с добър покрив, с добър под, с два прозореца и врата. Наистина тя бе до горе претъпкана с рибено брашно, чиято остра миризма се бе просмукала във всичко. Ли Чун имаше намерение да я превърне в хранилище за бакалски стоки, в нещо като склад, но като поразмисли, отказа се. Беше твърде отдалечена и освен това всеки би могъл да се промъкне през прозореца. Той почукваше гумената паничка със златната си халка и обмисляше въпроса, когато вратата се отвори и при него влезе Мак. Мак беше старейшината, водачът, наставникът и донякъде използвачът на една малка група мъже, обединени от общата липса на семейство, пари и други амбиции, освен стремлението да си хапнат, да си пийнат и да живеят в блаженство. Но докато повечето хора в стремежа си към насладите се съсипваха и падаха изтощени току преди да са постигнали целта си, Мак и приятелите му подхождаха към блаженството непреднамерено, сдържано, приемаха го смирено. Мак и Хейзъл — един младеж, който обладаваше голяма сила, Еди, който се представяше за барман от „Ла Ида“, Хюи и Джоунс — последният от време на време събираше жаби и котки за Западната биологична — всички те досега живееха в онези грамадни ръждясали тръби на празното място до бакалницата на Ли Чун. Впрочем те живееха в тръбите само когато валеше, а при хубаво време за жилище им служеше сянката на черния кипарис в горния край на поляната. Ниските клони се извиваха надолу и образуваха балдахин, под който човек можеше да се изтегне и да наблюдава жизнения поток по улица Консервна.

С влизането на Мак Ли Чун едва забележимо трепна — очите му набързо огледаха магазина — да се увери, че с него не са дошли Еди или Хейзъл, Хюи или Джоунс, че не са се напъхали сред стоките му.

Мак откри картите си с подкупваща почтеност.

— Ли — поде той, — аз и Еди, и останалите чухме, че Абивиловата постройка станала твоя.

Ли Чун кимна и зачака.

— Аз и моите приятели си рекохме: я да го питаме не може ли да се пренесем там. Ще поддържаме имота — побърза да прибави Мак. — Ще пазим да не 6и някой да счупи или повреди нещо. Децата, знаеш, могат прозорците да ти изкъртят… Ако няма кой да пази, току виж избухнал и пожар! — подхвърли той.

Ли отметна глава и се загледа в очите на Мак през полуочилата си. Едновременно с това потропващият му пръст забавя темпото си — Ли дълбоко се замисли. В очите на Мак той съзря и добри намерения, и добро приятелство, и стремеж всекиго да направи щастлив. Защо тогава Ли Чун се почувствува като в клопка? Защо мисълта му взе внимателно да си пробира път, сякаш котка сред кактуси? Всичко бе извършено трогателно, едва ли не в дух на благодеяние. Разсъжденията му се втурнаха към вероятностите — но не, това бяха възможности — и почукването на пръста още повече се забавя. Представи си, че отхвърля предложението на Мак и видя счупените стъкла на прозорците. След това Мак за втори път ще му предложи да наглеждат и пазят имота му; при втория отказ Ли можа да надуши пушека, да види малките пламъчета, плъзнали по стените. Мак и приятелите му ще се опитат да помогнат в изгасяването. Пръстът на Ли спря укротен върху паничката за дребни пари да си почине. Беше победен. Разбираше това. Оставаше му само удобният случай да спаси достойнството си, при което Мак сигурно щеше да се покаже извънредно щедър.

— Съгласни да плащате наем за къщата? Съгласни да живеете като на хотел?

Мак широко се усмихна, щедростта му бликна:

— Но да — извика той. — Това е идея! Естествено. Колко?

Ли помисли. Знаеше, че каквато и сума да каже, това няма да има никакво значение. Парите така или иначе нямаше да получи. Значи можеше да поиска една истински внушителна сума, колкото да запази доброто си име.

— Пет дола’а седмично — отсече Ли.

Мак изигра играта докрай:

— Ще трябва да поговорим с момчетата — поколеба се той. — Не можеш ли да смъкнеш на четири долара?

— Пет дола’а! — настоя Ли.

— Добре, да видим какво ще кажат момчетата.

С това цялата работа се свърши. Всички бяха доволни. Някой можеше да си помисли, че Ли Чун е претърпял тежка загуба, но в главата му нещата стояха по-другояче. Прозорците останаха здрави. Не лумна пожар и макар че наемът изобщо не се плащаше, ако все пак някога наемателите разполагаха с пари — а това все пак им се случваше, — на тях никога и през ум не им мина да ги харчат другаде освен в бакалницата на Ли Чун. Оказа се, че Ли си е спечелил една малка тайфа ревностни клиенти. Но ползата стигаше и по-далеч. Речеше ли някой пиян да създава неприятности в бакалницата, спуснеха ли се, сбрани в рояк, дечурлигата от Ню Монтерей с намерение да го ограбят, стигаше Ли Чун само да се провикне и неговите наематели се втурваха на помощ. Помежду им се създаде още една връзка — човек не може да краде от своя благодетел. Ли Чун успя да спести консерви зелен фасул и домати, мляко и дини, а това далеч надхвърляше наема. И ако в останалите бакалници на Ню Монтерей ненадейно и все по-често започнаха да липсват разни стоки, това съвсем не интересуваше Ли Чун.

С нанасянето на момчетата рибеното брашно се изнесе. Никой не разбра кой даде на къщата това име, но от тоя ден нататък тя стана известна като Нощен приют и аперитив „Палас“. В тръбите и под кипариса нямаше място за покъщнина, за дребните отличителни белези, които не само определят, но поставят и граници на нашата цивилизация. Настанили се вече в приюта „Палас“, момчетата се заеха да го обзаведат. Изникна стол, после походно легло, след това още един стол. Без никаква съпротива, тъй като никога не узна за това, един магазин за железария и бои ги снабди с кутия червена боя и появеше ли се нова маса или столче, веднага ги боядисваха, което ги правеше не само кокетни, но и до известна степен ги замаскираше — да не ги познае собственикът им, ако случайно надникнеше в приюта. Аперитив „Палас“ влезе в действие. Насядали пред вратата си, момчетата можеха да гледат надолу, през железопътната линия и отвъд запустялото място, оттатък улицата, та чак до предните прозорци на Западната биологична. Нощем те чуваха музиката, долитаща откъм лабораторията, и следяха с поглед доктора, който прекосяваше улицата и отиваше до Ли Чун за бира. Веднъж Мак рече:

— Тоя Док е чудесна особа. Трябва да направим нещо за него.

Бележки

[1] Кварт — 0,946 л.