Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
Ernest Hemingway - Addio alle armi (A Farewell to Arms) - Oscar Mondadori 27 aprile 1965.jpg
Автор Ърнест Хемингуей
Първо издание 1929 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр роман
Вид антивоенна
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

World War I Italy Paramedic Hat 1917.jpg

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway. // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава VI

Останах два дни на постовете. Върнах се късно и успях да видя мис Баркли едва на другия ден вечерта. Тя не беше в градината и трябваше да я чакам в болничната канцелария. В стаята, която служеше за канцелария, бяха наредени надлъж край стените много мраморни бюстове върху поставки от боядисано дърво. Вестибюлът, от който се влизаше в канцеларията, също беше пълен с бюстове. Те си приличаха един на друг както всички мраморни бюстове. Винаги съм смятал скулптурата за скучна, но в бронзовите фигури все има нещо интересно, докато мраморните винаги ти напомнят за гробище. Има обаче и едно хубаво гробище, това в Пиза. Човек трябва да отиде в Генуа, за да види лоши мраморни скулптури. Вилата бе принадлежала на някакъв много богат германец и бюстовете трябва да са му стрували доста скъпо. Чудех се кой ли ги е правил и колко ли е взел за тях. Мъчех се да отгатна дали са на членове на семейството или на други лица. Но те всички бяха еднообразно класически. Не будеха никакви размишления.

Седнах на един стол, като държах шапката си в ръка. Бяхме задължени да носим стоманените си каски дори в Гориция, но те бяха неудобни и смешно театрални в един град, чието цивилно население дори не беше евакуирано. Аз носех каска само когато отивахме на постовете, носех също и английска противогазова маска. Тъкмо бяхме получили няколко. Това бяха истински маски. Караха ни да носим също и автоматични пистолети, дори лекарите и другите членове на санитарната част. Усещах своя, опрян до облегалото на стола. Човек рискуваше да бъде арестуван, ако не го носеше тъй, че да се вижда. Риналди носеше само калъф, натъпкан с тоалетна хартия. Аз носех истински и се смятах за стрелец до деня, когато се опитах да стрелям с него. Той беше „Астра“ 7,65 милиметров. Цевта му беше къса и когато се стреляше с него, той тъй внезапно отскачаше назад, че бе немислимо да се улучи каквато и да било цел. Упражнявах се, като се мерех по-долу от целта и се мъчех да удържа смешното малко оръжие, когато то отскачаше, така че успявах да пратя куршумите си горе-долу на един метър от мястото, в което се мерех. Тогава ми стана смешно, че нося пистолет, и аз престанах да мисля за него. Той се люлееше на хълбока ми, без да предизвиква друго чувство у мен освен чувството на срам, когато срещах хора, говорещи английски. А сега седях на стола, някакъв санитар ме гледаше неодобрително иззад едно писалище и докато чаках мис Баркли, разглеждах мраморния под, поставките с мраморните бюстове и фреските по стените. Те не бяха лоши. Но всички фрески изглеждат хубави едва когато започнат да се лющят.

Видях Кетрин Баркли във вестибюла и станах. Тя не изглеждаше висока, като се приближаваше към мене, но беше прелестна.

— Добър вечер, мистър Хенри — каза тя.

— Как сте? — попитах аз.

Санитарят зад писалището ни слушаше.

— Тук ли да останем, или предпочитате да отидем в градината?

— Да излезем. Вън е по-хладно.

Аз я последвах в градината. Санитарят ни гледаше. Като вървяхме по посипаната с пясък алея, тя ми каза:

— Къде бяхте?

— Ходих да проверя нашите постове.

— Не можахте ли да ми изпратите една бележка?

— Не — казах аз, — невъзможно беше. Мислех да се върна.

— Трябваше да ме предизвестите, мили.

Ние се бяхме отбили от алеята и вървяхме под дърветата. Аз й хванах ръката, после се спрях и я целунах.

— Няма ли някое място, дето бихме могли да отидем?

— Не — каза тя. — Можем само да се разхождаме тук. Вие отсъствувахте много време.

— Три дена. Но ето че се върнах.

Тя ме погледна.

— И ме обичате, нали?

— Да.

— Казахте, че ме обичате, нали?

— Да — излъгах аз. — Обичам ви. — Не бях й го казвал досега.

— И ме наричате Кетрин?

— Да. Кетрин.

Направихме няколко крачки и се спряхме под едно дърво.

— Кажете: „Върнах се да видя Кетрин тази вечер“.

— Върнах се да видя Кетрин тази вечер.

— О, мили, значи наистина се върнахте?

— Да.

— Толкова много ви обичам. Тези три дена бяха отвратителни. Няма да заминавате повече, нали?

— Не, и все ще идвам.

— О, толкова ви обичам. Моля ви, сложете си ръката тук.

— Не съм я свалял.

Аз я обърнах към себе си, за да мога да гледам лицето й, като я целувам, и видях, че очите й са затворени. Целунах двете й затворени очи. Помислих си, че е малко смахната, но какво от това. Малко ме беше грижа в какво приключение се впущах. То си струваше повече, отколкото да ходя всяка вечер в публичния дом за офицерите, дето жените се катереха по коленете ти и ги слагаха шапката наопаки в знак на нежност, между два излета до първия етаж с твоите другари по оръжие. Знаех, че не обичам Кетрин Баркли и нямах никакво намерение да я обичам. Това беше само игра като бриджа, в която се казваха думи, вместо да се играят карти. Както при бриджа, трябваше да се правиш, че играеш за пари или за някакъв залог. Никой още не беше споменал естеството на залога. Това беше добре дошло за мен.

— Да имаше само някое място, дето бихме могли да отидем — казах аз. Бях почнал вече да изпитвам онова съвсем мъжко затруднение да стоиш дълго време прав с жена в прегръдките си.

— Няма къде да отидем — каза тя, като излезе от мечтите си.

— Можем да седнем тук за малко.

Седнахме на каменната пейка и аз хванах ръката на Кетрин. Тя не ми позволи да я прегърна.

— Много ли сте уморен? — попита тя.

— Не.

Тя гледаше тревата.

— Много некрасива игра играем сега, не намирате ли?

— Каква игра?

— Не се правете на глупав.

— Уверявам ви, че не правя това нарочно.

— Вие сте добро момче — каза тя — и си давате труд да играете добре. Но това е некрасива игра.

— Винаги ли знаете какво мислят хората?

— Не винаги, но колкото се отнася до вас, да. Безполезно е да се преструвате, че ме обичате. Достатъчно е за тази вечер. Има ли нещо друго, за което бихте желали да говорим?

— Но аз ви обичам!

— Моля ви, не лъжете, когато не е необходимо. Вие изиграхте много добре вашата малка комедия, всичко беше отлично. Както виждате, не съм луда. Само съвсем малко, от време на време.

Аз й стиснах ръката.

— Мила Кетрин!

— Сега това звучи смешно, Кетрин… Не го казвате по същия начин… Но сте много мил. Добро момче сте.

— Така казва и свещеникът…

— Да, вие сте много добро момче… И ще идвате да се виждаме, нали?

— Разбира се.

— И няма да е нужно да ми казвате, че ме обичате. Но хайде, стига засега.

Тя стана и ми протегна ръка.

— Лека нощ.

Понечих да я целуна.

— Не — каза тя, — ужасно съм уморена.

— И все пак ме целунете.

— Ужасно съм уморена, мили.

— Целунете ме!

— Толкова много ли желаете?

— Да.

Ние се целунахме и тя бързо се отдръпна.

— Не бива. Лека нощ, мили.

Придружих я до вратата. Тя влезе и аз я гледах как се отдалечава по коридора. После си тръгнах. Нощта бе гореща и по планините се забелязваше голямо оживление. Гледах светкавиците по Сан Габриеле.

Спрях се пред вила Роса. Капаците бяха затворени, но вътре имаше хора. Някой пееше. Прибрах се. Докато се събличах, влезе Риналди.

— Аха — каза той. — Нещо не е в ред. Бебето е смутено.

— Откъде идваш?

— От вила Роса. Беше много забавно, бебе. Всички пяхме. А ти къде беше?

— На гости у англичанките.

— Слава богу, че не се оставих да ме оплетат.