Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (50)

Глава 50

Настъпва момент в живота, когато човек трябва да спре да гледа назад и да погледне напред, защото иначе, както си върви по пътя, един ден ще се блъсне в улична лампа. Но не е лесно. Когато баща ми умря, се чувствах сякаш мекият килим под краката ми е сложен старателно точно над огромна дупка. Дотогава безгрижно подскачах около нея, сляпа за гибелното й наличие.

Един ден стъпих отгоре й и пропаднах надолу като Алиса в безмилостната „Страна на чудесата“, дърпах несигурно всичко около мен, всичко беше хаос, прекатурваше се, разбиваше се, падаше, бях полудяла, ирационални помитащи емоции от нищото, бях изтръгната от фалшивата сигурност на хартиената ми къща, погълната от блуждаеща вълна, която придойде без предупреждение от безбурното море и разби всичко, в което вярвах, и ме принуди да започна отново, отначало. Как можех да разбера всичко това, ако не поглеждах назад?!

И когато погледнах, видях, че тъгата е мрачно бездънно блато и дори и след година валяне в него, пак едва съм натопила само малкия си пръст. А аз се боях да не се удавя. Бавно се научих да плувам и все още се уча. Сега осъзнавам, че понякога е възможно да тръгнеш напред само ако погледнеш назад. Но не завинаги. В разговора с баба осъзнах как човек може да се окаже парализиран от собственото си минало и да остане завинаги озлобен. И така, вечерта, след като говорихме, аз решавам за последен път да погледна назад, преди бавно като малко муленце да се отправя към бъдещето. Вместо като голямо магаре. Хуквам към къщи окрилена. Латиша все още е в дупка, демонстративно говори за работа на друго място и офисът по-малко прилича на Гулаг! И довечера имам среща с Том. Трябва да призная, че той няма представа, но тъй като нямам желание на главата ми да се излее кофа презрение, не искам да знае предварително. Смятам да отида и да си тръгна като зъбната фея след флирт за една вечер. Желая му щастие и искам да го знае. Само дето не мога да се насиля и да пожелая щастие на приятелката му. Опитвам се гордо да приема загубата, но не спирам да се надявам тя да оплешивее. Вероятно желая щастие на Том, при условие че живее като монах цистерианец (макар че може да остане да живее в апартамента си и да носи цивилни дрехи). Не би могъл да очаква повече от мен — всъщност би трябвало да се счита за щастливец. Защото други жени биха зашили скариди на пердетата му! С мен няма такава опасност, понеже не шия.

Изчаквам да се стъмни. После си връзвам косата, извивам си миглите (той няма да види мен, но достатъчно често съм правила грешката да мисля „тази вечер няма да правя секс, ще си обуя сивите бикини, които използвам, когато съм в цикъл“) и се обличам в черно. Изглеждам като млада италианска вдовица. Не съм. После тичам към колата с материалите за рисуване. Понеже това е тайна задача, за миг се замислям дали да не си сложа слънчеви очила и ми се ще тойотата да не прилича толкова много на нелицензирано такси. Карам към улицата на Том толкова бързо, че четирите гуми на колата и един пешеходец изпищяват. Когато се приближавам, намалявам и изключвам фаровете. (Това е толкова вълнуващо, че ако не процъфтя в Гърлтайм през пролетта на неминуемото напускане на Латиша, ще се преквалифицирам в частен детектив. Чела съм необходимите книги.)

Уверявам се, че улицата е пуста, после се измъквам от колата, внимателно затварям вратата и се отправям на пръсти към апартамента на Том, който е на първия етаж. От прозорците струи топла жълта светлина и пердетата са плътно дръпнати. Задържам дъха си и леко отварям металната порта. Проскърцва като мишка на миши зъболекар. Трепвам и пропълзявам по градинската пътека. Заешкият крак силно чука в гърдите ми и не зная дали лицето ми е влажно от лекия дъжд, или от пот.

Лекичко подпирам чантата с боичките и платното на зелената входна врата. Дали да не звънна и да избягам? Да го оставя да ги открие случайно е твърде рисковано — ами ако и пощальонът се казва Том? Ще взема премислено решение. Първо ще преценя близостта на субекта и с колко време разполагам да се изтегля. Поглеждам към цепнатината в горната част на пердетата и изпитвам раздразнение, че Том има пердета. Мисли се за толкова интересен на външния свят? Има параноя, че някой го наблюдава?

В този момент се чудя дали не трябваше да си сложа по-практични обувки. Мисъл, която веднага отхвърлям, понеже веднага ги свързвам с чантичка за кръста. Придават уравновесен вид. Аз съм си достатъчно уравновесена, без да го афиширам. И все пак практичните обувки са полезни, ако и когато решиш да се покатериш върху метално кошче, за да надникнеш над пердетата на бившия си любовник.

Проверявам дали кошът е стабилен и се покатервам, като се подпирам на рамката на прозореца. Клякам върху хлъзгавата повърхност, краката ми треперят като желе на дъска за сърф и се опитвам да се изправя.

Капакът веднага се огъва и аз и кофата се разбиваме на земята с невероятен грохот, който така отеква из Кентиш Таун, че съседите може да повдигнат обвинение.

Лежа зашеметена на тревата с останки от пиле върху корема ми и миризливи яйчени черупки в косата цели три замаяни секунди, преди входната врата да се отвори и Том да изскочи. Не зная какъв е протоколът, когато ви намерят намазани с боклук да шпионирате в чужд двор, и затова казвам:

— Здрасти.

Том ме гледа, сякаш съм гола, и тръгвам да му кажа, че е грубо да зяпа, когато той възкликва:

— Какво правиш тук?

— Проект за кофи за боклук, на какво ти прилича? — казвам сърдито и помръдвам глезена си да проверя дали не е счупен.

— Добре ли си? — казва той и се навежда. Има странно изражение и не мога да разбера дали се усмихва. Кимам. Том маха пилешките остатъци и ги рита в градината. На черната ми блуза остават мазно петно и пръски. Е, слава Богу, че си извих миглите.

— Защо не звънна? — казва Том, като кляка.

— Звъннах — писукам възмутено, — ти ми каза да се разкарам!

Том изглежда объркан. Гледа в краката си и заеква:

— Не, имах предвид на вратата, сега — вероятно смущението ми е проличало, защото той изтърсва: — Люк не ти ли каза!

— Какво да ми каже? — питам, като се опитвам да изтрия дъжда от очилата, без да размажа жълтъци по очите си. Надявах се да забележи художническата чанта, но той просто мина покрай нея. Което означава, че вместо да я открие романтично и да избухне в носталгични сълзи, ще трябва банално да му я посоча и ще бъде странно като секс във вана: коремът ти се надипля и естетиката се нарушава.

— Какво да ми каже — повтарям, а Том сякаш е загубил и ума, и дума.

Възвръща си ги изведнъж и нарежда:

— Исках да ти кажа, щях да ти кажа, но не знаех как ще реагираш, затова вчера помолих Люк и той каза няма проблем, ще ти каже, а после копелето изчезва и аз не зная дали ти е казал и не можах да се свържа с него и исках лично да ти кажа и…

— Да ми кажеш какво? — викам аз, като стискам лицето си и се опитвам да си спомня точните думи на Люк.

Том маха едно печено бобче от рамото ми и казва:

— Щом не знаеш, защо си тук?

Ето ти сега.

— Купих ти нещо — промърморвам, — до вратата е.

Том изглежда изумен, сякаш съм го ударила с тухла по главата. Той скача, вижда торбата, отваря плика с бележката. Чете на глас:

„Време е отново да започнеш да рисуваш.

С обич, Хелън“

И за мое удивление — макар да знаех, че това ще се случи и ще проклинам деня, в който Том си е купил евтина кофа за боклук — устните му треперят и той гневно мига. От това ми се доплаква.

— Тече ти носа — казвам, като се опитвам да разведря атмосферата, — искаш ли да го изтриеш в моя ръкав?

Очевидно трябва да усъвършенствам боклукчийските си обноски, защото Том покрива очи с двете си ръце и клати глава. Поглеждам с копнеж квадратните му рамене и разрошената коса, но решавам, че е най-добре да изчакам. Чувствам се като горила: махам пилешки парчета от блузата си и яйчени черупки от косата. После нежно докосвам ръката на Том и казвам:

— Не исках да те разстройвам.

Том поглежда и се усмихва по начин, който ме разтърсва. Казва нежно:

— Направила си нещо мило.

Макар останалата част от мен да е подгизнала като британски почивен ден, гърлото ми изведнъж пресъхва. Господи! Не махаш печено бобче от рамото на човек, когото мразиш, и не се усмихваш разтърсващо (освен ако не минаваш покрай някое Мини с новата си Тестароса) — възможно ли е след месеци на изгнание от царството на любовта отново да ме водят към свещените му двери! Преглъщам и поглеждам Том, като му внушавам да заговори. И той го прави.

— Хелън, исках да поговоря с теб за приятелката ми.

Край!

Сантименталната ми усмивка изчезва светкавично и бързо и сърдито се изправям на крака.

— Благодаря — изсъсквам, — но не искам да зная.

Том казва:

— Не, Хелън, почакай! — и се опитва да вземе ръката ми, но аз я дръпвам и куцукам към портата. Драматичното ми заминаване се разваля малко, когато се подхлъзвам на пилето, но успявам да запазя равновесие и отпрашвам към тойотата.

— Хелън, моля те! — вика Том, докато пъхам ключа в ключалката.

Защо ли си правя труда да я заключвам? Искам някой да я открадне тази кола, ще ми направи услуга, мисля нещастно.

— О, хайде влизай! — викам на ключа.

Том ме настига в момента, в който отварям вратата и тя го удря по коляното. Добре.

Тръшвам вратата.

— Хелън — задъхва се той, докато аз паля, — измислих си я!

Какво?!

Смъквам прозореца.

— Какво! — изкрещявам.

Том придобива изражение на кутре, което току-що се е изпишкало на дивана. Промърморва:

— Щях да ти кажа, но се срамувах.

— И аз бих се срамувала — казвам сериозно.

Том въздъхва и добавя:

— Държах се като идиот.

— Ти го каза — грача аз.

— Значи Люк не ти е казал? — промърморва Том.

— Определено не — казвам, изчервявайки се.

Том свива устни и изглежда тъжен.

— Ревнувах — казва той и разкаяно свежда поглед.

— Наистина ли? — питам превзето.

— От Джаспър — казва той, като трепва.

— Джаспър… — започвам аз.

— Сега зная — казва Том.

Изключвам двигателя.

— Благодаря, тук отвън се задуших до смърт.

Усмихвам се.

— Съжалявам — казва Том.

Кимам величествено.

— Ще ми простиш ли? — пита Том.

Повдигам вежда (е, опитвам се, така и не го овладях, а когато насила се опитвам да задържа другата вежда неподвижна, съблазънта се губи).

— Зависи — казвам.

Том намества лицето си на нивото на моето.

— От какво? — прошепва.

— От това колко много други лъжи си изрекъл — казвам язвително.

— Тази е единствената — вика той, — аз съм много честен човек!

— Сигурен ли си? — питам. — Това е важно.

Том замълчава, после добавя:

— Когато бях на двайсет, аз, ъъм, казвах на жените, че съм гмурец. Това брои ли се?

— Да остана или да си тръгна — промърморвам.

Том слага ръце на прозореца на тойотата. После се навежда и ме прегръща и ме измъква през прозореца.

— Мързеливият братовчед на „Царете на Хаоса“ — казвам аз, като се притискам до него.

— Вониш на развалени яйца — казва Том и затяга прегръдката си.

— Това е прекалено честно — възразявам и се опитвам да се измъкна.

Поглеждам Том, той ме поглежда и двамата се изчервяваме. В мълчанието, което следва, стискам ръце в юмруци, за да събера кураж.

— Том — казвам бавно, — така и не ти казах.

— Какво? — нежно пита той.

— За баща ми — отговарям. Усмихвам се и кимам по-скоро на себе си, отколкото на него. — Ти ми помогна — казвам, — наистина.

Том изглежда изумен.

— Нищо не съм направил — ахва той, — ти сама си помогна.

Прехапвам устни.

— Както и да е — продължавам, — ти каза неща, които ми помогнаха.

Том много тихо прошепва:

— Не знаех какво да правя.

Треперейки, аз казвам:

— И аз.

— Но исках всичко да се оправи. Знаех, че не мога да направя нищо — казва той дрезгаво, — а толкова много ми се щеше.

Нямам думи. После казвам:

— Ти не се опита да ме заблудиш.

Том преглъща:

— Имаше толкова много болка, която се опитваше да излезе — казва той.

Трепвам болезнено.

— По-добре да се излее, отколкото да остане вътре — промърморвам.

— Ти — казва Том — си по-силна, отколкото мислиш.

Клатя глава.

— Не можех да погледна живота в очите — казвам несигурно, — дълго време не можех. Изобщо не съм смела.

Том гледа право в мен и отговаря:

— Силна, казах. Смела е различно. Прехвалено е.

Вдига ръка и погалва лицето ми. После посочва входната врата.

— Хелън, искаш ли да дойдеш и да, ъъм, ще приготвя кафе? — казва накрая.

— Да, да, моля — отговарям.

— Как е кракът ти? — пита той.

— Не много добре — казвам.

— Като лекар — казва Том, — не мисля, че трябва да караш с навехнат глезен.

— Съжалявам, да ти приличам на чинчила?

Но се усмихвам, докато го казвам.