Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (16)

Глава 16

Двете думи, които най-малко харесвам са: „влага“ и „клин“. Третата е „би трябвало“. Например: Хелън, би трябвало да се усмихваш повече. Хелън, би трябвало да знаеш колко е осем по шест. Хелън, вземам ти Космополитън, ти би трябвало да учиш. Хелън, би трябвало да правиш коремни преси. Хелън, би трябвало, да поискаш повишение. Хелън, би трябвало да си намериш смислена работа. Хелън, би трябвало да посещаваш майка си във важни дни от седмицата например петъците. Хелън, би трябвало да излезеш довечера без значение, че по-скоро би отрязала главата си, защото може да срещнеш бъдещия си съпруг или секса на месеца.

Всички тези мъчителни „би трябвало“, наложени ми от родителите, приятелите или мен самата. Опитвам се да ги блокирам, но са се вкопчили в съвестта ми, карат ме да се срамувам, дърпат ме надолу. Последното „би трябвало“ е: Хелън, би трябвало да се правиш на щастлива и да прекараш три часа с Лизи и Брайън в салатения бар, да докажеш, че наистина съжаляваш, като си намекнала, че тай чи не е възхитително и че Брайън прави глупав шпиц. Очевидно Тина не е толкова зле и „би трябвало“ да не я преследват така, както мен, защото малко след изстъпленията ни, тя се извини под предлог, че е казала на Ейдриън, че ще се прибере до десет часа. Лъжа, измама, скри салама (харесвам тази рима още когато видях в един филм една жена да я казва на съпруга си, който я мамеше; после запрати дрехите му в градината им). И така, бях оставена като голяма неприятна матрона компаньонка с непосилната задача да придумам Лизи да ни прости и да я убедя, че според мен Брайън е наистина невероятен.

Понеже Лизи не може да е недоволна повече от петнайсет секунди, първата част беше лесна. Но що се отнася до това да я убедя, че харесвам Брайън, беше не смазващо трудно, а невъзможно. Той беше толкова отблъскващо сериозен! И начинът, по който те зяпа, когато говориш! Като Шишко, който дебне гълъб. Трябва да призная, че тези недостатъци бяха незначителни, но въпреки приятелското му отношение към мен и горещото му обожание към Лизи, не успях да изпитам топли чувства. Продължих да мисля, уф, но ти си толкова стар, достатъчно стар да й бъде баща. Побиват ме тръпки.

— Той е поне на четиридесет и пет! — крещя на Мишел, която е зарязала Сами и грам не й пука за гаджетата на другите хора.

— Някои жени харесват по-възрастни мъже — добавя тя вяло, за да отклони разговора и да мине към по-интересната за нея тема, а именно — самата тя.

— Сами и аз бяхме горе-долу на една и съща възраст — добавя тя с тъга. (Тя е с шестнайсет месеца по-голяма от него.)

Правя се, че съчувствам и ми се ще някой да позвъни на вратата, за да имам извинение да затворя телефона. Петък вечер е и Люк си е взел „Умирай трудно“ за гледане. Маркъс и аз почти не си говорим, но понеже нито един от нас не иска да достави удоволствие на другия, като се прибере в стаята си, май заедно ще гледаме как Брус Уилис се прави на мъж. Според Люк Каталина е зарязала Маркъс преди няколко седмици, след като „се влюбила“ в музикален продуцент. Сигурно е съдба.

— Е, какво си планирала за тази вечер? — казва Мишел изведнъж.

— Ще гледам филм с Люк и Маркъс — казвам и се опитвам да не привличам внимание върху компанията си. Просто няма начин да карам до Крауч Енд, за да забавлявам Мишел. Изтощена съм и смятам да се напия до безпаметност.

— Звучи страхотно! Ще мина след половин час — бум! Разби ме, очаквам телефонът да звънне пак, както и става след двайсет секунди.

— Ммм, скъпа, дай пак адреса си…

Впечатлена съм. Изглежда зарязването на Сами е началото на нова ера, защото откакто живея тук, ми е малко неловко да призная, че Мишел никога не ме е удостоявала с присъствието си. В интерес на истината до преди осем месеца тя и Сами живееха в Ню Йорк. (Бащата на Сами, който емигрирал след развода си, е важна клечка в индустрията с английски гевреци и искал синът му да се присъедини към семейния бизнес.) Мишел (която виждала ходът като една стъпка по-близо до Холивуд) принуди Сами да приеме офертата, ескортира го дотам и си намери работа във фризьорски салон.

Задържаха се в Лоуър Ийст Енд прекрасни двайсет и шест месеца, преди Сами да избяга вкъщи под претекст, че трябва да проучва британския пазар на гевреци. (Превод, майка му му липсвала). Подозирам, че като принудил Мишел да се върне в старомодния северен Лондон, Сами, без да иска подписал края на връзката си. Ураа!

Но въпросът е, че Мишел имаше на разположение две трети от годината, за да посети жилището ми, а тя не го направи. Оправданието й би могло да е, че гради кариерата си на козметик и няма време, че предпочита да се срещнем в града, но тя никога дори не се опитва и да се извинява. Предложа ли й да дойде, изведнъж се оказва, че „не може да се държи на краката си“ или „има адски много работа вкъщи“. Само веднъж събрах куража да избръщолевя:

— Но ти никога не си виждала къде живея!

А тя отвърна:

— Скъпа, мога да си го представя.

Аз самата мога да си представя някои неща. И ми трябват около дванайсет секунди да разбера, че Мишел предприема пътуването до Суис Котидж, защото неблагодарната позиция (дълги часове без облаги) на гадже на Мишел сега е празна и тя би искала да я запълни. Отивам до банята и се мръщя в огледалото. Кой ще бъде жертвата — Люк или Маркъс? Не е виждала нито един от тях и се чудя кой ще й хареса повече.

Люк? Той не е мой тип, твърде мил и лесно се поддава, но Мишел обожава да тормози. И ако не сте посветени в тайните зловонни тоалетни навици на Люк, той е наистина примамващ. Разпиляна руса коса, зелени очи, широка усмивка, тромав маниер. Един лабрадор в човешки образ. Единственият проблем, който мога да предвидя, е склонността на Люк да казва голата истина. Моля се на Бог Мишел никога да не го попита какво мисли за пребоядисаната й в силно русо коса собствена изработка. В крайна сметка отхвърлям мисълта за Люк, защото подозирам, че Мишел и Маркъс ще си паснат и ще се нахвърлят един на друг.

Не искам това да става, зная, че Маркъс ще го изтълкува като победа над мен, но имам лошо предчувствие за неминуемостта му — малко топче гаден страх в дъното на стомаха ми. Може и да звучи нелоялно, но мисля, че Мишел мечтае да си върне, че преди двайсет и една години направих прибързаната грешка и я надвих в състезанието с яйцата и лъжицата. Тя не е глупава. Знае, че неотдавнашната ми омраза към Маркъс не е родена от безразличие. Що се отнася до него — може да е всякакъв, но не е придирчив.

Така че когато Мишел пристига, пърхайки изпод такъв товар спирала, че е цяло чудо как държи очите си отворени, аз ставам делова. Отправям се към хола, където Люк и Маркъс са се тръшнали на канапето.

— Вие двамата, това е Мишел — промърморвам с надеждата, че влизането й ще остане незабелязано. Вратовете им се извиват, сякаш са гумени. Мишел помахва пръсти кокетно и отправя заинтригуван поглед към Люк, когато той звучно и неволно се оригва.

— Извинете — казва той учтиво, но вече се е издънил. Проклинам го, защото тя премества хищния си поглед към Маркъс. Той я гледа право в приканващите очи, скача от канапето и се приближава.

— Очарован съм — казва, взема ръката й и нежно я дърпа към себе си, за да я целуне по бузата.

— И аз — отговаря с копринен глас тя.

Надувам ноздри с отвращение. Част от секундата и те вече са като двойка павиани, които си показват задниците. Само че е дори по-явно. Или направо казано — не мога да гледам.

Останалата част от филма се проваля. Мишел се прави, че не разбира сюжета по кокетен момичешки начин (това е „Умирай трудно“, за Бога!) и шепнешком моли Маркъс да й обяснява.

Няма смисъл да казвам, че мухльото с радост й се подчинява.

— Имате ли нещо против да светна лампата — прекъсвам ги аз, защото забелязвам как Маркъс гали Мишел по ръката, за да наблегне на момент от филма, — когато гледам телевизия на тъмно, ме заболява главата.

Люк изглежда загрижен:

— Имам нурофен някъде, ако искаш — казва той.

— Забрави — казвам нещастно, — вероятно имам тумор — отивам до кухнята и си наливам голяма чаша червено вино. Знаех си, че това ще се случи. Но не знаех, че ще ми се отрази така зле. Опитвам се да се радвам, че съм събрала Кен и Барби. Мишел има нужда от компенсация, след като е зарязала Сами. Тя е безчувствена, но не е като да краде настоящия ми любовник. А Маркъс ме мрази, така че би било скъперническо — и безсмислено — да се опитвам да го задържа за себе си.

Както и да е, вече е бита карта. Този опит да си прочета конско няма ефект. Все още ми се плаче.

Сълзите напират, когато Мишел изпява:

— Винце ли сръбваш, ти, лакомнице? Цялата ли бутилка ще гаврътнеш, или и ние може да пийнем малко?

Бесен гняв измества самосъжалението ми. Слагам ръка зад гърба си и я свивам, сякаш ще я удуша, за да намаля напрежението. Отговарям с нежен тон:

— Ах, Мишел! Забравих, че един мъж не може да те откаже от алкохола! Заповядай!

Хвърля ми поглед, достоен за сестра Рачед в „Полет над кукувиче гнездо“. Вътрешно потрепервам, но запазвам усмивката си и си казвам, че вече трябва да избягвам да оставам насаме с Мишел.

Останалата част от вечерта е смазваща. Правя всичко възможно да потуша нежния разцвет на романса, но безуспешно. Първият пристъп на психологическа борба е да поръчам четири големи пици пиперони.

— Аз черпя — Люк е необичайно въодушевен. Маркъс и Мишел са, както и предполагах, бесни. Мишел е изправена пред дилема: тя мрази да яде пред мъже — „изглежда гадно“, но също така обича да поддържа представата, че всеки ден яде шоколад и пица, както правят всички себеуважаващи се модели. Ха-ха-ха.

Маркъс е почти толкова съкрушен. Пица и всички тези мазнотии, къри, кебап, бургери са като ад за Маркъс. Той идва от генетично затлъстяло семейство и толкова се бои, че природата ще поеме дундестия си курс, че има хранителните навици на анорексично врабче. Майка му и двете му по-големи сестри тежат по груба оценка по 107 килограма всяка. Досега Маркъс е успял да избегне съдбата, като тренира маниакално и се храни здравословно, но живее в страх от голямото затлъстяване. (Ако искам да го подразня, му казвам: „Хей, Маркъс, я се потъркаляй“).

Той болезнено осъзнава липсата на мъжественост в тази си мания и (както съм наблюдавала неведнъж) част от съблазняващият му режим е да не яде два дни, за да направи място за изпълнението „аз съм обикновен мъж“, като се нахрани обилно пред обекта на намеренията си. За жалост, понеже Мишел е изненада бонус, той е неподготвен. Ще изяде пицата си, за да изглежда мъжествен, но всяка хапка ще бъде отрова (и кредит пет минути на пътечката). Аз дъвча щастливо и гледам как влюбените гълъбчета се мъчат.

— Беше мило, че се сети, Хелън — казва Люк с пълна уста.

— Удоволствието е мое — отговарям самодоволно и разрошвам косата му.

Мишел издава леко „пуф!“, което ще рече, че вече е претъпкана само след две парчета.

— Май не трябваше да ям онзи бургер и пържените картофи по път насам — въздъхва тя.

Да бе! По-скоро би си зашила устата.

Маркъс зяпва с копнеж в бюста й.

— Не си ли гладна? — измърморва той превзето скромно. За малко да си повърна пицата. Всички мои следващи опити за саботаж се провалят.

Мишел носи блестящи златисти сандали, което ми дава възможност да възкликна:

— Не съм забелязала досега! Имаш такива дълги елегантни пръсти!

За моя радост Люк извръща врата си и казва:

— Да видим!

Маркъс също поглежда, но, мамка му, мамка му, присъдата му е:

— Изумителни пръсти!

Мишел потръпва от победоносно удоволствие. Към края на „Умирай трудно“ 2, тя се притиска все по-близо и по-близо до Маркъс, докато буквално не сяда в скута му. Разговорът им става все по-шептящ и потаен. В полунощ Люк обявява, че е смазан и се отнася в стаята си. Дезертьор! Пожелавам му хладно лека нощ и оставам сковано и упорито на стола си. Ще остана до зори, за да проваля сластните им планове!

В дванайсет и десет Маркъс и Мишел започват да се целуват пред мен. Бия отбой и си лягам.