Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Getting Over It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Анна Макстед. Да погледнеш живота в очите

ИК „Санома Блясък“, София, 2008

Редактор: Милена Милева

Коректор: Мая Георгиева

ISBN: 978–954–8186–04–9

История

  1. — Добавяне

Глава 47

Вчера се върнах в Гърлтайм, платих си тока, обадих се на баба да проверя дали е жива, заведох стажантката на кафе, след като Латиша я разрева, помолих банката да удължи овърдрафта ми (отказаха), купих белина и домакинско фолио, шлях се в три магазина в злополучно търсене на слушалки за мобилен, уговорих си час при очния лекар (отново виждам мъгляво номерата на колите), отидох на оперативката (предложих петнайсет идеи да се докарам пред Латиша), уговорих час в сервиза за тойотата (в гаража започваха да се ядосват) и сега разбрах защо татко винаги тръбеше: „Дните в училище са най-щастливите в живота ти!“

Разсъждавам върху това колко изтощително е да си възрастен и се връщам към училищните дни. Спомням си как четях на глас: „Хенри IV“.

Всички в часа по английски ми се смееха за това, че произнесох „благоразумие“ като благоразумие. И как мразех баскетбола. И си казвам, че винаги бих предпочела дългове и раздрънкана кола. Поне дължа толкова и шофирам толкова зле, колкото си искам. И никога повече няма да ми се наложи да държа изпити. В колежа преподавателят ми казваше: „Когато изтеглиш въпросите, искам да се огледаш из стаята и да се усмихнеш всезнаещо. Това ще панира опозицията!“. Последвах съвета му и съм сигурна, че опозицията щеше да се панира, като изключим факта, че и те се усмихваха нещастно и всезнаещо. Това ме панира и получих 2.2. Никога вече! За щастие не послушах баща си и не се опитах да стана адвокат.

(Репутацията на закона и без това е достатъчно лоша).

Отпивам голяма глътка еспресо и се чувствам спокойна. Сякаш съм пуснала нещо да си отиде.

Латиша е безопасно завладяна от клюкарската преса и аз започвам да правя списък на хората, от които съм получавала заповеди, когато бях на десет (майка ми, баща ми, кафявия бухал, девет учители, Мишел — общо тринайсет) и от които получавам заповеди сега (Шишко, Латиша, банката, гаража, понякога Лизи — прави четири и половина, но сякаш са осемдесет и четири и половина). Което означава, че технически съм под 2/3 по-малко тормозена, отколкото преди седемнайсет години. Значи два пъти повече владея ситуацията. Не, три пъти! Винаги съм била кръгла нула в дробите — още една точка в полза на настоящето. Трябва по-често да ходя на театър.

Пъхам списъка в чекмеджето и се завръщам към дъвкането на първата статия, която Латиша беше принудена да ми възложи. Тя го направи изключително неохотно и ми приличаше на един шпаньол, когото веднъж видях да влачат по дупе в кабинета на Том. Тина забеляза, че излизаме от срещата, и ми прати имейл, отбелязвайки, че Зълиша била почервеняла от зъбите до ноктите и дали това е, защото е пропуснала ваксината срещу бяс? Отговорих: „Противоотровата на бяса е обезвредена от силната отрова на субекта. Зълиша е разлютена, защото след години на кротко подчинение наблюдателят на дезодоранти се е активирал“.

Тина отвръща: „Харесва ми. Но животните в клетка ритат, така че полека. Тук: номер за подкрепа на жертви, ако се наложи“.

В изблик на лудост отговорих: „Запази го за Зълиша. Метлата й изпуши! Гъската й е изпечена!“

Мисълта беше толкова готина (макар и невярна), че гръмко ударих клавиша „интер“ и Латиша погледна нагоре.

— Какво правиш? — попита рязко.

— Правя проучването за статията за грубияните — отговорих щастливо. Латиша се поду като задъхана пепелянка с предменструално напрежение, но се върна към списанието си, без да каже друго.

 

 

Тина и аз пийваме по едно след работа, за да, както казва тя, отпразнуваме. Не съм толкова сигурна. Латиша по-скоро би публикувала статия, написана от маймуна паяк, отколкото нещо, сътворено от мен, така че още не съм спечелила да публикуват снимката ми с името.

— Но откога ти пука? — пита Тина.

Вдигам рамене.

— Откакто ми омръзна да се маскирам като тампон.

Тина кима мъдро и казва:

— Има смисъл.

Добавям мрачно:

— И ми трябва повишение. Писна ми да не мога да си позволявам моя начин на живот.

Тина изръмжава:

— Е, една статия няма да те издигне.

— Тина — изписквам, — аз се опитвам да гледам позитивно на нещата! Не ми помагаш особено.

— Съжалявам. Това, което исках да кажа, е давай, момиче! Давай и може би след година ще получиш повишение да следиш някой дезодорант по-висока класа.

Правя физиономия и казвам:

— Човек никога не знае. Може би, ако статията излезе в списанието, ще започнат да наддават за мен.

Тина отговаря:

— Това ще бъде невъзможно.

Всъщност точните й думи са: „Би било хубаво“, но звучат в тоналността на „това е невъзможно“.

Прегърбвам се — столовете в баровете са направени за такива, които се прегърбват.

— Какви са чувствата ти към Ейдриън сега? — започвам, но Тина клати глава и стиска здраво едно ледено кубче.

— Не ми се мисли — казва тя.

Виждам напрежение в челюстта й и бързо казвам:

— С Люк чували ли сте се?

Това предизвиква една полуусмивка.

— Устоявам — казва тя, — той е прекрасен, но аз имам нужда от почивка.

Въздъхвам и казвам:

— Обаче сигурно е страхотно да тичат подир теб.

После се замислям над това, което току-що съм казала, и заеквам:

— Искам да кажа от свестен мъж.

Тина игриво ме ритва, но от обувка Прада със стоманени върхове боли така, сякаш ме е ритнала по капачката.

— Ау! — казвам аз, докато Тина възкликва:

— След теб тичаше свестен мъж. Не разбирам защо не сте заедно. Ти го приемаше толкова добре. Ти ли го разкара?

Мисля за Том и нещо ме пробожда. Изръмжавам:

— Не, не го разкарах! Аз вехна! Не си ли забелязала, че вече не ям от шоколадчетата Дайм. Едва се храня от мъка, съвсем съм се разкиснала. Единствената причина да не хленча за това е, че си омръзнах.

— Мамка му! — казва Тина. — Не бях разбрала! Защо не каза?

Смелостта ми се изпарява и аз тъжно казвам:

— Няма смисъл. Начинът, по който ме погледна, когато Джаспър каза, че е настоящето ми гадже. Не бих го пожелала на никого, дори на Латиша. Беше толкова гадно, като да си вземеш от изкуственото грозде от купата за плодове на Вивиан.

Тина изглежда заинтригувана.

— Но Джаспър само спеше на пода ти! Обади ли се на Том да му обясниш?

Въздъхвам и казвам:

— Милиони пъти агонизирах в чудене дали да му се обадя. Но не мога да намеря обяснение.

Тина толкова бързо трясва бутилката с бира на масата, че от нея излита малко балонче.

— Да, има! — вика тя.

— Не, няма! — възкликвам аз. — Не е въпросът в това, дали сме се чукали. Въпросът е, че изобщо поканих Джас да остане.

Тина се мръщи.

— Но защо?

Аз казвам:

— Ами имах нужда Джаспър да остане. Беше глупаво.

Тина пухти.

— За Бога! — казва тя. — Том е разбран човек. Ще ти прости…

Прекъсвам я:

— Не, не е така. Не става въпрос за това. Направих множество грешки. Зная, че е разбран, но не става въпрос за това. Става въпрос за — спирам, за да потърся точните думи — „доверие“.

Тина мълчи. Аз се чувствам почти като героиня на „Милс и Буунс“ и ми се ще да нося нещо по-подходящо, пелерина вероятно, и казвам:

— И то не толкова за неговото доверие в мен, а за това аз самата да си вярвам.

Тина изглежда озадачена и казва:

— Стига, вбесяваш ме! — но го казва загрижено.

После се старае да ме ободри, като превключва на филми, а това ме кара да се чувствам като хленчещо бебе, което бясно друскат на коляно. Снощи гледала „Мъже в черно“ и не казвай на Люк, но тя заменила Роб Лоу с Уил Смит, който определено е прототипът за мъж. И двете знаем, че това е знак за мен да кажа онова, което повтарям от десетилетие насам. Открих потенциала на Уил Смит, когато се мотаеше из сериала „Младият принц от Бел Еър“ и разнасях мълвата за него години, преди да стане известен и непостоянната тълпа да скочи на звездната печеливша страна и ако някой има право над съвършенството на Уил Смит, това съм аз и само аз.

— Сигурно съм го повтаряла милион пъти — казвам превзето, — както и да е, Роб е като Ескорта. Ще бъде срамно да го изоставиш след всички тези години само защото си помирисала Порше Бокстър.

— Само проверявам — хили се Тина.

След като си тръгва, аз оставам в бара и се чудя дали да се обадя на Том. Фантазията ми доставя удоволствие. Представям си сълзливо събиране, аз как хвърча към него през поле от лютичета, косата ми — руса за случая — се вее от лекия бриз, слънцето сипе злато над нас, Том — сразен от любов, с усмивка, висок, аз не се препъвам в кравешки лайна, няма пълзящи растения. Но ако я превърнех в реалност, мечтата щеше да се разпадне. Зарежи лютичетата и бриза, не бих искала да му се разкрия и да ме отреже. Но пък боязлива дама никога не е печелила добър рицар. Всъщност винаги е било така, но в наше време рицарите са по-мързеливи, а дамите по-дейни. Поне ако му се обадя, ще зная. Може би е по-добре да зная и да повехна. Ще му се обадя.

След малко.

Ако сега се прибера вкъщи, ще бъде въпрос на чест да се обадя на Том. Така че ще направя нещо друго. Какво? Да се разходя? По-добре не — може да си навехна глезена. Театър — о, не, всичко е започнало. Баба? Мазохизмът ми има граници. След пет минути, през които осъзнавам, че нямам никакво въображение, се сещам за нещо, което никога преди не съм правила. Ще вечерям в ресторант сама. И за разлика от онези, които нямат приятели и неизбежно си поръчват паеля, а после я разсипват по сивия си костюм, няма да взема роман, за да се крия от ужасените погледи на чифтосаните хора.

И мястото няма да е някой ресторант за бързо хранене като „Спъд Ю. Лайк“. Ще бъде нещо изискано. За предпочитане модно. Самотата ми трябва да се изправи гордо. Ще отида в Гарфункелс с вдигната глава и ще поискам централна маса. Не, още по-добре, място до прозореца! Нека се опитат да ме наврат в някой тъмен ъгъл и ще ги съдя за дискриминация! Мощта на Алекс Симпкинсън ще се стовари върху им под формата на тонове документи! Ще изям първо, второ и трето! Ще го проточа, като дъвча всяка хапка петдесет пъти! Ще се смея силно на собствените си мисли, ако ми се сторят забавни! Хелън Брадшоу ще носи знамето за жените, които вечерят сами!

После един едър мъжага минава покрай мен, разсипва напитката ми и аз осъзнавам, че седя на изключително неудобен стол в бара, със зачервени бузи (като включвам и тези на задника си) и потни длани. Мисля си, че виртуално вече съм вечеряла! Почти съм го направила. Мога направо да се прибера вкъщи.

Насилвам се да вляза в първото място, което виждам — оказва се Нуделс бар. Пристъпвам гордо, гледам предизвикателно и треперя, сърдито се тръсвам до прозореца като голям розов манекен, поръчвам си обикновен нуделс от един крайно учтив сервитьор и не обръщам внимание на никого. Докато храната пристигне, гледам в мобилния си телефон, поглъщам нуделсите за една минута, докато симулирам интерес към менюто, и се чувствам като най-големия идиот на вселената. Плащам в брой и изчезвам.

Триумф! Докато се запъхтявам от усилието да избягам от Нуделс бара по-бързо, отколкото, от което и да е друго място през живота си, си казвам: „Сега мога да се обадя на Том“. Издишам няколко пъти, за да нормализирам дишането си. Накланям глава от една на друга страна, докато вратът ми не се отпусне малко от бетонната хватка. Изпявам „ла, ла“, за да се убедя, че имам глас. Уфф, мириша на чесън! Развълнувана, готова за спор и с треперещи пръсти търся номера на Том в тефтера си. „Хайде!“, казвам на себе си, „Току-що яде сама в ресторант! Това е нищо работа!“ Оставям тефтера на дивана и сядам на дръжката му.

После набирам. Дзъъър! Дзъъър! Хиля се от страх.

— Ало?

Изведнъж телефонът започва да се хлъзга в ръката ми.

— Ало, Том? — задъхвам се.

— Кой се обажда?

Преглъщам и затварям очи. Никога не съм скачала е парашут, но сигурно усещането е подобно.

— Не си ли спомняш? — едва се шегувам. — Аз съм, Хелън.

Мълчание.

— Том? — шепна.

— Да? — гласът му е леден.

— С Джаспър не беше това, което си помисли… — започвам. Мога да чуя гадното отчаяние в собствения си глас.

— Аз… — казва Том.

— Моля те, чуй ме! — моля, това винаги върши работа.

— Хелън — казва Том.

— Джаспър и аз не бяхме… — казвам.

Той каза името ми. Това е начало.

— Хелън — казва Том пак.

— Да — изричам аз с надежда.

— Не — казва Том.

— Не какво? — тихо питам.

— Съжалявам.

— Какво? — запелтечвам. Мисля, че не разбира. Трябва да съм по-конкретна.

— Аз… — започва Том.

— Аз искам да те поканя на среща! — възкликвам.

Мълчание.

— Том? — шепна.

— Благодаря — казва Том, — но си закъсняла. Край!