Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (10)

Глава 10

В дни като този ми се ще да бях измислила Тетра Пак. Милиарди долари за минути обикновено оригами. За да добавя обида към завистта, вчера се опитах да отворя само със стискане опаковка гъбена супа и не стана! Трябваше да я разкъсам с ноктите си — вместо гладко и контролирано да налея супата, тя се разплиска по целия под и стана мазало.

Люк предположи, че съм я отворила от неправилната страна, но аз изръмжах:

— Откога ти стана експерт? Ти винаги ядеш от кутии и консерви.

Изглеждаше засегнат и на път да спори, когато забеляза бясното ми изражение и замълча. Люк обикаляше на пръсти около мен, откакто Маркъс изчезна безследно. Естествено в неделя сутринта възкликна с просветление в гласа:

— Вероятно е при онази поп звезда от Секънд Едишън!

Като изключим това, се държи като модел за подражание на чувствителност и такт. Аз междувременно бях модел за озлобление и избухливост. Отчасти заради Маркъс, отчасти заради Том, но най-вече защото (благодарение на липсата на новаторско мислене) днес трябва да се върна на работа.

Промъквам се в офиса, като се опитвам да не привличам вниманието. Чува се едва доловимо притихване на разговорите, когато влизам, все едно съм обула маратонки от миналогодишна колекция. Което наистина е така. Тина нарушава тишината с вика:

— Брадшоу! Добре дошла!

Лизи се впуска, прегръща ме силно и ме целува три пъти (лява буза, дясна буза, после тъкмо когато се обръщам — изненадваща целувка по лявата. Мисля, че е континентален поздрав).

— Хелън — казва тя заповеднически, — не се преработвай днес! Ако ти се събере много, излез да се разходиш. И ето, вземи! Ще ти помогне да спиш по-добре.

Пъха малък предмет в ръката ми, преди да изтича обратно на бюрото си. Шишенце масло за ароматична терапия.

На него пише: „Екстракт от зелена лавандула“, а отдолу с по-малки букви, за по-интелектуалните потребители — „Lavandula officinalis“.

Трогната съм, макар че последния път, когато имах проблем със съня, стана така, че (тревожех се дали са ме скъсали на матурата и както се оказа, с основание) билки, корени и цветове имаха ефект, обратен на сънотворния. Лекарят ми, който поради причини, известни само на него, мрази да предписва лекарства, се осмели да ме посъветва да изключвам телевизора три часа преди лягане и да пия успокояващ чай от лайка! За две седмици бях спала три часа и бях откачила от изтощение, така че тези врели-некипели хич не ми се отразиха добре.

Обаче съм благодарна на Лизи за подаръка, защото (противно на мита) когато си помощник-редактор в списание Гърлтайм, получаваш един безплатен продукт годишно, който неизменно е нещо, което никой друг не иска — например флуоресциращ оранжев калъф за мобилен телефон.

Някои колегите (след напрегнато наблюдаване на посрещането от Лизи) се изреждат да кажат, че съжаляват за баща ми. Други любезно ми изпращат имейли, а една малка част ме поглеждат подозрително и се държат с мен, сякаш съм болна от ЕБОЛА. Латиша не знае какво да прави. Прекрасната ни енергична писателка на страницата със съветите ми е изпратила сладко писмо, в което ме съветва да не се чувствам зле за трудните моменти нито да тъжа за добрите времена и че баща ми винаги ще бъде с мен. Порозовявам от раздразнение — хората изглеждат решени да ме разстроят от сантименталност.

Латиша обърква неудоволствието ми за сигнал, че ще избухна в ридания и мърмори:

— Дръж се, скъпа, дръж се!

После ме изпраща да й донеса закуската (парче пълнозърнест тост с фъстъчено масло и капучино с канела без шоколад). Купувам двойно еспресо и мъфин с боровинки за себе си, който виновно изяждам, докато Лизи не ме гледа (мъфин е просто хитра дума за торта!).

Денят не е съвсем лош. Прекарвам го в транскрибиране на читателски писма и скучно писане на компютъра (осемдесетгодишният ни филмов критик настоява да си пише ревютата на ръка). Обаждам се на авторите на свободна практика да им напомня за предстоящата среща за статиите (иначе безделниците никога не изпращат идеите сами). Обаждам се на един от лекарите, с които работи списанието, за да даде подробно описание на симптомите на хламидии (отговор: почти никакви и с изключение на късметлийките, които имат някакво течение, първото нещо, по което го разбираш, е, че си безплодна). Вземам костюма на Латиша от химическо. Единственото предимство, че съм отново на работа е, че имам по-малко време да мисля за Маркъс. Или Джаспър, който — осъзнавам — не ми се е обаждал от две седмици и половина. Недостатъкът е, че когато Лизи, Тина и аз излизаме да обядваме, съм принудена да слушам за чудото Ейдриън в продължение на шейсет минути. Дори Лизи прикрива деликатна прозявка. Очертава се скучна седмица.

 

 

Сряда вечер. Отмъквам се вкъщи и тръшвам вратата. Както и очаквам, апартаментът е празен. Вероятно Люк е в кръчмата — той разделя времето си между работа в бара и забавление в бара и продаването на рекламно място за автомобилно списание. Работата в бара я разбирам, продаването на рекламно място ме обърква. Люк се опита да ми обясни. Той не се среща с клиентите. Седи в задушна стая в разпадаща се сграда, пълна с размъкнати мъже, уморени жени и стари телефони. Никой не си губи времето да поздравява. Идват, сядат и изорават други автомобилни списания със списъци от коли втора употреба за продан. После звънят на телефоните от другите списания и убеждават всеки, който си продава колата, да се изкашля пак и да рекламира в тяхното списание. Понеже е на свободна практика, на Люк му плащат изцяло само комисиони.

Преди няколко месеца се опитах да установя как с бездарните си дипломатически умения той изобщо изкарва пари.

— Обаждам се само на хора от Уелс — отговаря.

— Какво! — възклицавам.

Според Люк уелсците са най-дружелюбните и най-малко свадливите хора във Великобритания. Те често го съжаляват и плащат отново. Усмихвам се на себе си, като си спомням този разговор, после чувам шум и усмивката ми секва.

Шумът е съблазнителен кикот и идва от хола. Проклинам се за това, че тръшнах входната врата, и запълзявам към стаята си. Твърде късно. Маркъс (за последно видян да се отправя с гол задник към банята) подава главата си иззад ъгъла и казва весело:

— Хели, запознай се с Каталина!

Красива жена с яркочервени плитки и огромни зелени очи нахлува в хола. Интересно, носи селска рубашка и вълнена шапка с наушници.

— Здрасти, Хелън — казва тя.

— Здравей, Каталина — отговарям. Подозирам, че макар да изглежда като босненска бежанка, тя е всъщност поп звезда. Тя е и екосъобразна, което прави нещата още по-лоши. Сигурно това е изключителният начин, по който Маркъс ми казва, че не иска между нас да има връзка. Какъв страхливец! Фиксирам го с продължителен поглед, пълен с презрение.

— Хели — извиква той, — защо си толкова сериозна! — обръща се към Каталина: — Когато се запознах с Хели, беше невероятно забавна! А сега е толкова сериозна!

Каталина изстрелва смях като картечница и изписква:

— Нааистина ли? — сякаш току-що са й казали, че парчето й сензационно е стигнало до номер деветдесет и четири в класациите.

— Баща ми умря съвсем наскоро — казвам, за да придам драматизъм и да накарам Маркъс да се почувства глупаво. — Обикновено в такъв случай човек не е особено забавен — отново кисело поглеждам Маркъс и се затварям в стаята си. Съжалявам себе си и странно — Каталина също.

В четвъртък сутринта забелязах, че Шишко, за първи път в охолния си живот не се храни. Отваря розовата си триъгълна устичка, мяуче силно, усуква се около глезените ми, като оставя добро покритие оранжева козина на черния ми панталон и скача на кухненския плот (Маркъс би откачил, но все още е в леглото с Каталина) и блъска ръката ми нежно с глава. Но когато отворя кутия и изпразня съдържанието й в синята порцеланова купичка, изправя опашката си като мачта и се оттегля наперено. После започва да вие. Това е наистина ужасен шум. Започва като дълбоко пъшкане и свършва като силно виене. Чувствам, че съм се провалила като майка.

— Какво — казвам раздразнено.

— Мяууааааааааау!

— Съжалявам — казвам сърдито, — не разбирам.

Тогава — това е най-лошата част — отива и сяда като сфинкс на перваза. Седи, седи с лице към градината и задник към мен. Когато го целувам по главата, става раздразнителен и сменя мястото на перваза. Честно казано не е ял много цялата седмица, но мислех, че е защото лятото изведнъж дойде и му е горещо. Вероятно се цупи, защото не му харесва, че го зарязах заради работата.

— Работя, за да мога да ти купувам Уискас, мързеливо прасе такова — казвам, преди да разбера, че закъснявам, и излизам тичешком.

Цялата четвъртък сутрин мислих за Маркъс и Шишко до следобеда, когато позвъних на майка ми. Никой не вдига. И започвам да мисля за нея. От деня на погребението не съм се грижила много за нея. Това ще рече, че не сме се виждали и не сме говорили. А трябваше. Но не исках. Топла и състрадателна съм като бучка лед, но така или иначе не бих й се отразила добре. Отказвам да се чувствам зле. Защо не мога да изключа за две-три седмици, без това да бъде проблем? Мамка му! Звъня на мобилния й. Изключен е. Моля, опитайте по-късно. Къде е тя? Отново звъня вкъщи, чакам, чакам, докато накрая се включва телефонният секретар. За малко да изпусна слушалката при гласа: „Свързахте се с дома на Морис и Сесилия Брадшоу. Не сме си вкъщи, моля оставете съобщение след сигнала“.

Сърцето ми бие толкова бързо, че сигурно ще експлодира — гласът на баща ми. Оставям слушалката и набирам отново. После се облакътявам на бюрото, затварям очи и се наслаждавам на дълбокия силен глас: „Не сме си вкъщи“.

Хипнотизирана си го представям да седи в любимото си кресло в кабинета, без да обръща внимание на звъненето, защото мрази да вдига телефона. Може да е още жив. Слушам съобщението му отново и отново.

Накрая оставям съобщение.

„Здрасти, мамо, аз съм. Надявам се си добре. Съжалявам, че не се обадих. Просто в работата беше лудница. Звънни ми. Чао.“

Може да пазарува с приятелката си, Вивиан. Или да е отишла да плува. Така си казвам, но не вярвам. Седя на бюрото си, а Латиша ми нарежда да се обадя на литературния критик, за да напомня, че текстът й закъснява със седмица, а единственото, за което мога да мисля, е, че майка ми вероятно е мъртва и виновната съм аз. Получила е удар и гние на стълбите. Претърпяла е катастрофа и е починала от смъртоносни рани по главата (наследила съм гените за шофиране от нея).

Задушавам се от ужас, но и просто зная. Сещам се за една история, която прочетох в Дейли Телеграф за един човек, който бил намушкан до смърт по време на бизнес пътуване до Швейцария. Приятелката му от Съсекс звъннала на мобилния му, но той не отговорил. „Знаех, че е мъртъв“ — казва тя на репортера. „В този момент го знаех без капка съмнение“. Прочетох тази история, когато и двамата ми родители бяха живи и здрави и ми лазеха по нервите и реакцията ми беше: „Ха! Наистина е знаела! Как пък не!“ — Сега тази жена съм аз. Майка ми е мъртва. Трябва ми въздух.

— Съжалявам — въздъхвам аз срещу изумената Латиша и се втурвам от офиса на улицата. Изглеждам откачено, без да имам представа какво правя или къде отивам, тичам по пътя, сядам на една дървена пейка (с надпис: „В памет на Антъни Байер, който обичаше Лондон“), о, Боже, опитвам се да си поема дъх. Горещо ми е, студено ми е, зле ми е, ще припадна. След пет секунди идва Латиша.

— Хелън — казва нервно, — какво има? Да не би да си се скарала с… как му беше името, Джейсън? — Виждам, че Латиша стои на разстояние, така че да няма телесен контакт.

— Майка ми е мъртва — прошепвам.

— Искаш да кажеш баща ти — казва тя.

— Майка ми. Зная го.

Латиша прочиства гърлото си.

— Хелън — казва, — майка ти току-що се обади. Помоли ме да ти предам съобщение.

Мамка му! Латиша никога не приема съобщения. Никога! Колко мъчително засрамващо. Дишам бавно, дълбоко и се изправям.

— Много ти благодаря, Латиша — казвам бързо.

Тя добавя:

— Каза, ако си свободна, да отидеш при нея утре вечер.

Дали съм свободна? Майка ми да мисли за някой друг, освен за себе си? Изумително! Кимам и кротко следвам Латиша обратно в офиса.

 

 

Пристигам вкъщи с нагласата, че Маркъс и Каталина играят на лекари и сестри. Изключително съм изненадана, когато, докато пъхам ключа в ключалката, Маркъс отваря вратата със свирепо изражение. Сигурно още е огорчен от коментара ми за смъртта на татко.

— Твоето отвратително животно! — ръмжи той — Е оакало цялото ми легло! ОТНОВО! — гледа ме така, сякаш иска да ме удари.

— О, не — въздъхвам горда и доволна от внушителното изявление, извършено от Шишко. Маркъс ме завежда до доказателството. Очевидно Шишко страда от това, което майка ми нарича „течащо коремче“. Цъкам с език.

Аз казвам:

— Не се тревожи — и се усмихвам, — ще почистя.

Отивам в кухнята да взема гумени ръкавици и хартиени кърпички и се чудя как да наградя Шишко. Сос от риба тон? Да играем с палтото? (Играта с палтото е най-скучната на света — слагам чадър или пръчка под палтото си и Шишко скача върху него до безкрай, докато не умра от скука). Гади ми се, но събирам дрисканото, като оставям кафяви петна върху белия памук. Надзъртам към моя герой, който си ближе лапичката от безопасната позиция в спалнята. Пренасям пухените кърпи в кофата, когато телефонът звънва. Маркъс го вдига, после без думи ми подава слушалката.

Махам ръкавиците.

— Ало — казвам.

Маркъс се изнася от стаята.

— Хелън — процежда се глас, в който с мъка разпознавам мазния Алън.

— Откъде имаш номера ми? — казвам ледено.

— Мишел — отговаря той щастливо.

Ще я убия!

— Предполагам, че обаждането не е платонично — казвам с отегчен глас.

Тук Маркъс отново влиза в кухнята с миришещия събран на топче юрган под ръка и ядно го натъпква в пералнята. Може да чуе всяка думичка, която казвам. Затова, когато Алън ме пита дали искам да отида с него „на вечеря, после на дискотека“ (дискотека!), макар да бих предпочела да си обръсна веждите и да изям сандвич с плъх, казвам с див ентусиазъм, който сигурно е убедил Алън, че съм шизофреничка:

— С удоволствие ще изляза с теб в събота вечер!

Щом Маркъс излиза, натискам 1471 и информирам Алън, че съм променила решението си и ще се видим само на бързо кафе. После се обаждам на Мишел, за да й се накарам по най-страшния начин, да й наритам задника така, както досега не й се е случвало в привилегирования й северозападно лондонски живот. Започвам със:

— Мишел, бих предпочела да не даваш номера ми на мъже, които не ми харесват — и приключвам със: — Не, права си, благодаря. Да, вечер с Алън ще ме разсее от Маркъс. И Джаспър, да.

Казвам ви, понякога наистина се мразя.