Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (14)

Глава 14

Ключът към поддържане на невероятна връзка с любимия според страницата със съвети на Гърлтайм е да научавате по нещо ново за него всеки ден. Представете си радостта ми, когато открих, че притежавам умение, за което не знаех. Осъзнах го тази сутрин след закуска.

Тъкмо бях целунала Шишко за довиждане и се отправях към вратата, когато Маркъс ме спря с едно силно и кисело:

— Хей.

Спрях за около секунда, завъртях се на пета и казах с насилена веселост:

— Добро утро и на теб, Маркъс — усмихнах се търпеливо, докато той се опитваше (безуспешно) да се овладее.

— Вече започва да ми писва от теб, Хелън — започва той.

— Съгласна, и аз така бих описала отношението си към теб — възкликнах в отговор.

Когато проумя обидата, лицето му стана алено. Пристъпи по-близо и изсъска:

— Не си го проси, Хелън!

Аз се правех на невинна.

— Какво съм направила?

— Какво не си направила?! Не плащаш наем, не си миеш чиниите, мръсният ти тиган кисне на мивката от две седмици, не си…

Прекъсвам го:

— По-полека, Маркъс, ще ти окапе косата — Маркъс има параноя на тема оплешивяване. — Ще ти платя и ще почистя довечера. Но тихо. Не ти отива да се държиш наперено.

Усмихвам се фамилиарно и изчезвам.

После си възвръщам предишното изражение. Но докато вървя, мисля за Маркъс и усещам късовете омраза в мен. Как изобщо съм го харесвала, не мога да разбера! Да мисля, мислех, че е забавен. Забавен е колкото някой прегазен от камион. И не само това, той е плитък като локва и също толкова умен. Пълен е с умни забележки и в същото време му липсва акъл да ме зареже с учтивост. А живеем в един апартамент! И косата му наистина оредява — сега съм имала възможността да забележа по-отблизо. Трябва да си трансплантира малко от гърба. Ненавистта ми кипи и извира и тогава осъзнавам — аз притежавам дарба. Гений съм! Страхотна съм в това да предизвиквам Маркъс. Останалата част от пътуването ми е като цяло по-енергична.

Лизи, която тъкмо повишиха в редактор „Красота“, не се впечатлява, когато й казвам.

— Не е много позитивен начин на живот — казва тя.

— Но аз се чувствам измамена от Маркъс — оплаквам се.

— Как? — настоява Лизи.

Въздъхвам.

— Преследването на жените за начало — казвам, — мислех, че отразява мъжеството му, а всъщност е липса на такова.

Лизи се разсмива и казва успокоително:

— Е, нямаше как да знаеш.

Добавям:

— И е такъв клюкар! Това е забавно, когато го прави за някой друг, но по-малко забавно, когато се занася с теб. Ще разнесе малкият ми бюст по целия Суис Котидж. Ако вече не го е направил.

Гледам Лизи предупредително, за да не се изсмее. Тя прави съчувствена физиономия и аз нацупено добавям:

— И куп други неща.

— О! — казва Лизи учтиво.

— Например манията му за чистота — казвам. — Мислех, че е мило. Доказателство за това, че не очаква след него да чисти жена. Сега мисля, че е странно.

Лизи мълчи. После казва:

— Но Хелън, защо това да има значение?

— О, Лизи — казвам, засрамена от благосклонността й, и правя опит да звуча по-скоро весело, отколкото злобно. — Ти си такъв — напирам да кажа наивен оптимист, но зная, че ще я огорча, — такъв разумен човек.

Поглежда ме.

— Надявам се не те притеснява новата ми работа — казва тя меко, — здраво работих, за да я получа.

Чувствам се малка.

— Заслужаваш си повишението — казвам с искрена топлота. — Радвам се за теб, наистина. Извинявай, че съм такъв мърморко. Истината е, предполагам, че завиждам. Но нямам право.

Лизи ме потупва по ръката.

— Трудни моменти преживя, Хелън — казва тя, — твърде много ти се струпа, за да се концентрираш върху кариерата си. На практика ти си гледач на пълен работен ден! А и една година съм по-голяма от теб. Беше време да ме направят заместник!

Това (и двете знаем) не е от значение. Лизи беше повишена, защото под тази мека блещукаща външност се крие решителна амбициозна жена, която си върши работата страхотно. Казвам си, че трябва да й изпратя поздравителна картичка. Когато Лизи дойде в Гърлтайм преди четиринайсет месеца, първото ми впечатление беше, че е слаба и глупава. Тя не е нито едно от двете, макар че все още имам подозрения, че е наивна, защото не разбира хора, които се държат гадно за забавление, като Маркъс например. Не очаква непочтеност, защото тя самата не би се държала така. Затова я подценявах.

После, една вечер дойде да ми помогне да си боядисам косата червена и след това си бъбрихме с Люк. На другата сутрин Люк каза:

— Страхотна е! Харесва ми!

Подскочих като Шишко, когато види връзка от обувка.

— Охо! — изграчих. — Люк харесва Лизи! Добре дошъл в отбора!

Той поклати глава.

— Не — отвърна и от самия начин, по който го казва, му повярвах.

— Тя е невероятна, но е твърде уверена за мен — усмихна се и добави: — Обичам жените ми да имат недостатъци.

Усмихнах му се.

— Искаш да кажеш — подразних го, — че имаш нужда да имат нужда от теб. Ах ти, мухльо! — едва тогава осъзнах какво беше казал за Лизи.

— Мислиш, че е уверена? — направо изпищях от изненада. — Та тя е толкова кротка!

Той вдигна рамене.

— Ако си щастлив вътре в себе си, не е нужно да убеждаваш всички останали.

От този ден преценките ми за Лизи и Люк се промениха. Въпреки факта, че когато го притиснах за комплимент на новите ми червеникави кичури, той се поколеба за миг и изтърси:

— Изглеждаш като крастава дърта котка!

И така, макар да запазвам уважението към мненията на Лизи, заричам се да продължа похода си срещу Маркъс. Все пак, след като с Джаспър се разделихме, ми липсва посока. Освен че угаждам на всеки каприз на майка си (започвам да се възхищавам на баща си за това, с което се е бил примирил), нямам свой живот. От време на време с Лизи ходим да гледаме някой апартамент, тъй като тя е решила, че трябва да си купи жилище преди Коледа. Това е.

И все пак, удоволствие е да дразниш някого, който е толкова котешки злобен, без да е котка. Това ми припомня — тази седмица Шишко трябва да отиде в „Мегавет“ за поредната прочистваща сесия. Всъщност не ми го припомня, аз го мисля цял ден и безуспешно се опитвам да си представя лицето на Том. (Разбира се, мога да видя мазното лице на Алън в най-големи пъпчиви подробности).

Грубостта на Том последния път дълбоко ме обиди, но като се върна назад, неохотно признавам, че съм си го заслужавала. Макар че отчасти обвинявам Маркъс. Това, за което не мога да обвиня Маркъс обаче, макар че ми се ще, е категоричният отказ на Шишко да свали и килограм въпреки диетата. Когато отидох да взема хапчетата за глисти, Том попита по колко пъти на ден храня Шишко.

— Ами, пет — казах и се свих в очакване на поредния упрек. Изпрати ме с подигравателна лекция и някаква пуританска нискокалорична котешка храна.

Сега Шишко яде по два и половина може би три пъти на ден, но по-големи порции. Също така го подозирам, че се промъква през други врати и краде. „Горкото ангелче!“ — припявам по-късно, докато изтърсвам с вилица голямо парче агнешко и заешки пастет за синята му купичка. „Вината не е твоя, просто имаш едър кокал“. Той поглъща дажбата за двайсет секунди и се протяга — издължава тялото и изпъва краката си назад. Прилича на образ в криво огледало. Преливам от гордост. Шишко е, с риск да прозвуча като голяма загубенячка, най-голямата радост в живота ми. И когато най-радостната част от съществуването ви повърне кафяво пюре на килима тъкмо когато се отпускате в леглото, не е особено весело.

Часът при доктора на Шишко е в невъзможния час 9:45 сутринта в събота. Понеже не ми се става и миг по-рано от 8:45 (дори и това е прекалено), предварително си приготвям какво да облека. Черни ботуши, черен панталон, обикновено бяло поло с къс ръкав и черна жилетка. Минималистично, класическо, елегантно и възнамерявам да си сложа дебел слой едва забележим грим. Тина би се гордяла, стига да спреше да дърдори за Ейдриън и да забележи. Тя е скандална. Поука за всички нас. Или поне за мен. Моля се — дано никога не съм била толкова зле. Даже и с Джаспър. Рядко я виждаме извън работа и ако Лизи предложи женска вечер, тя се чувства неудобно и прави извинения от типа: „Обещах на Ейдриън да му готвя довечера“.

Само като си помисля, че се възхищавах на непокорния й свободен дух. Завиждах на практичния й подход към романтиката. Мечтаех за капка от имунитета й към увлеченията. Първоначално го приписвах на това, че е израснала с тримата си братя. Тя го приписваше на това, че е израснала с тримата си братя. Не го казваше направо, разбира се, защото беше твърде заета да се преструва на фаталната жена а ла Мей Уест. Но от време на време (обикновено след някоя и друга глътчица алкохол) се изплъзваше някой и друг непредвиден коментар. Например: „Те не са друг вид, за Бога!“

Всичките коментари звучаха внушително на времето.

Въпреки това със съжаление съм принудена да заключа, че братята й нямат грам общо с дръзката й неуязвимост. Не че не са й помогнали да разбере мъжете, да се погажда с тях, да се оправя сама. Без съмнение е така. Въпреки това простата истина според мен е, че докато не срещна Ейдриън, тя не се беше влюбвала. Нито дори за една минута, блажен час или побъркващ ден. И така, оттеглям възхищението си.

 

 

Събуждам се в събота в 8:45 и се чувствам гроги. Няма ли справедливост? Легнах си в десет! Втурвам се към огледалото и най-лошите ми страхове се оправдават. Зъркелите ми са подпухнали и подути сякаш петте шоколадови десерта, които изядох тази седмица (мънички неща, от които не може да се дебелее), са се качили право в клепачите ми. Грабвам телефона да се обадя на Лизи, после се сещам, че си е почти посред нощ. Сигурна съм, че е вече станала, с блестяща коса и искрящо лице, тича на някоя поляна или нещо подобно, но ако случайно е решила да поживее опасно и да се поизлежава до девет и половина, не бих искала да я безпокоя.

Вместо това пропълзявам до хладилника и открадвам две парчета от краставицата на Маркъс, като я оставям в изправено положение, за да му създам комплекс за малоценност. Ако бях на негово място, щях да се придържам към малки царевички. После лягам с краставици на очите за цели пет минути. Когато вече не издържам, скачам и се втурвам към огледалото. Пухкава като Пуфи след сбиване на рожден ден. И кожата ми се лющи. Мамка му! Наплясквам лицето си с овлажнител за около двайсет лири, използвам извивачка на мигли, за да прикрия подутите клепачи, после цели петнайсет минути подръпвам и набухвам косата си в отчаян опит да я отлепя от скалпа си. В крайна сметка изглеждам като Дейвид Боуи около 1972 г. Да се надявам, че Том е фен на Space Oddity.

Пристигам в „Мегавет“ в лошо настроение. Шишко скимти и дращи в кутията си. Това, че виждам Селин, не ме кара да се чувствам по-добре. Тя се прави, че не ме вижда. Връщам й комплимента и правя физиономия на току-що помирисала разлагащ се труп. Преструвам се, че списанието „Кучетата“ днес ми е адски интересно и прелиствам една статия от три страници за крастата, когато вратата на кабинета се отваря и се чува дълбок плътен глас: „Следващият“. Почти припадам от нервно напрежение и колебливо поглеждам сините му очи.

— Здрасти — казва Том, без много-много да се усмихва, — няма ли да влезеш?

— С удоволствие — прошепвам и влизам тромаво в кабинета. За да дойда на себе си прекарвам цяла минута в придумване на Шишко да излезе от кутията. После повдигам гърчещата се котка и за да поема инициативата, промърморвам.

— Не е отслабнал много, но изглежда щастлив. Вероятно е от метаболизма му. Не искам да го комплексирам.

Том поглежда скептично.

— Ще трябва да ви глобя за това, госпожо! Моля, духнете в тази торбичка! — но сега тонът му е приятелски.

— Том — казвам, преди да мога да се спра, — исках да кажа, от доста ти време искам… — Шишко избира този деликатен момент да издаде тиха, но отровна пръдня. — Аз, това не бях аз между другото, заклевам се, винаги го прави, когато се изнерви, но идеята е, че, ами… исках да се извиня. Нали разбираш? Съжалявам, че бях толкова груба с теб по телефона, още ми става кофти.

Докато думите се търкулват, си давам сметка, че звучат арогантно. Сякаш предполагам, че Том е прекарал изминалите три месеца, вехнейки в стаята си заради детинските ми приказки по телефона.

И така, продължавам:

— Не че съм сигурна, че ти пука или че си мислил много — на път съм да обясня, че съм била под напрежение заради Маркъс, майка ми, баща ми, мазния Алън, тойотата, но осъзнавам, че всички тези извинения са ужасни, — но мислих по въпроса и Господи, ама че глупави ги редя не исках да мислиш лошо за мен — спирам, о, Боже, това звучи егоцентрично! И бързо добавям: — Не исках да те нараня! — това пък е самонадеяно! — Искам да кажа, не че си бил наранен, но не беше хубаво и наистина съжалявам за поведението си. Все още се чувствам ужасно — забивам нокти в дланите си, за да не изрека още някоя идиотска сричка. Защо Том не каже нещо, вместо да ме гледа така? Най-сетне се усмихва.

— Извинение прието. И не си мисля лошо за теб. Не много — той пак се усмихва, за да покаже, че това е било шега.

Шишко изпуска още една смъртоносна пръдня. Ще го убия, гадното оранжево животно!

Том преглежда пърдящия търбух, прехвърля медицинските си бележки и казва небрежно:

— И аз съжалявам, ако съм те уплашил за състоянието на Шишко. Малко попрекалих.

Клатя глава и улавям възможността да проявя великодушие.

— Заслужавах си го — казвам.

Ако Шишко успее да се сдържи и да не пърди повече, ще играя играта с палтото всеки ден в продължение на седмица, моля се мълчаливо.

— Добър цвят имат — минава секунда, преди да осъзная, че Том говори за венците на Шишко, а не за козината. — И хубава лъскава козина. Още си е дебеланко, но иначе е здрав. Само ще му дам хапчето за глисти. Добре. Добре, приятелче — мрррр, — ето! Не беше така зле, нали?

Докато Том милва доволния Шишко, си мисля: „Не, не беше толкова зле. Стоим толкова близо, че мога да вдъхна чистия аромат на косата ти, а това има изключителен ефект върху коленете ми. И ако трябва да съм по-пряма, го усещам и още по-нагоре.“ Опитвам се да не позволя на похотливото изражение да пропълзи по лицето ми.

— Благодаря — казвам и пъхам Шишко в кутията. Тръгвам си с неохота, но не искам да се мотая глупаво като увлечена ученичка. Мислите ми заобикалят мозъка и се изливат в реч без разрешение.

— Вероятно няма да… — започвам аз.

— Недей, ако… — започва Том.

И двамата спираме, аз се изхилвам.

— Ти първо — казвам.

Прокарва ръка през косата си, разрошена като метла.

— Искаш ли да излезем за по напитка някога? Било то и портокалов сок?

Аз грейвам дотолкова, доколкото е възможно, без да скъсам лицев мускул. Радостно изписквам:

— С удоволствие!

Шишко веднага пръдва пак, но съм толкова щастлива, че честно казано, скъпи мои, грам не ми пука!