Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (15)

Глава 15

Хората, които цитират други, го правят, защото са твърде глупави да измислят нещо умно, което да кажат сами. Така смятах. Промених си мнението преди пет минути, защото искам да цитирам У. К. Фийлдс^[1], който е казал: „Ако не успееш от първия път, пробвай пак и пак. После се откажи. Няма защо да се правиш на глупак.“

Разумен мъж! На път съм да приложа този съвет с майка ми.

Посветих й цели четири месеца и сега (макар да звучи мекушаво) се отказвам. Отказвам се. Защо? Защото се уморих. Не я разбирам. Не зная какво иска, как работи умът й и нищо от нещата, които правя, не я удовлетворяват. Ако татко беше тук, той щеше да знае какво да направи. Мисля, че той се ужасяваше от факта, че е баща, но беше невероятен съпруг. Прекрасно се справяше с майка ми и тя грееше в нежната светлина на дрезгавото му обожание. Харесваше й, че я командва, караше я да се чувства добре. Без него тя е помръкнала и не е цяла, като книга с липсващи страници. Не мога да компенсирам това, което е загубила, не мога да се състезавам с баща ми. Никога не съм могла. Не че имам против, обичам майка си, но не мога да кажа, че я харесвам особено. Още по-малко харесвам ролята си на Мери Попинс.

О, не ме разбирайте погрешно! Ще продължавам да бъда отговорник по събитията, ще организирам рейки, ще карам приятелите си да ходят при нея на вечеря, да я канят в зоологическата градина (макар че при последното излизане тя се разстрои, защото имаше толкова много двойки животни). Просто вътре в себе си съм все още на осемнайсет и съм свикнала да се грижа единствено и само за себе си. Не мога да се грижа за другите и да защитавам беззащитните. Не че майка ми ми е давала прекрасен пример. Тя е олицетворението на егоцентричността. И въпреки това очаква от мен да продължа оттам, където е спрял баща ми — просто така! Как, по дяволите, да знам какво да правя? Не се изненадвам, че е раздразнена. И колкото повече правя за нея, толкова по-малко тя ще прави нещо за себе си.

Безпокои се и се стресира за работата, а на практика аз пожертвах своята, за да спася нейната. Докато майка ми виеше като прободен върколак, аз се обадих на госпожа Армстронг, директорката, за да я информирам за смъртта на баща ми, за да знае как да си организира заместниците за последните две седмици от срока. Когато майка ми си позволи лукса да излезе в мозъчна стачка, пак аз се обадих на госпожа Армстронг (прекъсвайки лятната й почивка в Умбрия), за да я предупредя, че най-ценният й кадър е мръднал и дори има сертификат от лекар, което го потвърждава.

Докато майка ми се люлееше в леглото, свита на топка, аз обясних, че лекарят й е дал болничен за неограничено време. Да, естествено разбирах, че когато госпожа Армстронг попита дали има някакви признаци колко би продължило, това не значеше, че не проявява съчувствие. Абсолютно. Казах й, че ще я държа в течение, както и направих. Майка ми подмина това без думичка благодарност. Взе лекарствата, но отказа да отиде на психолог. Тогава, в средата на октомври, четиридесет минути след весел обяд в „Банката“ с Алекс Симпкинсън, тя изведнъж заяви, че е във форма и смята да се върне на работа. И така, точно след междусрочната ваканция царуването на заместващата учителка приключи и блудната майка се завърна.

И вчера — само някакви си четири седмици по-късно — тя ми се обажда да каже, че вече няма сили да „издържа“. Сърцето ми подскача и я питам дали го е казала на госпожа Армстронг. Майка ми отвръща:

— Госпожа Армстронг се изрази много ясно, че не иска и да знае за това.

Обяснявам й, че отношението на госпожа Армстронг е разбираемо — все пак тя е принудена да наруши мизерния си бюджет, за да ти угоди, какво още искаш? След този разумен, но наивен коментар майка за малко не ми отрязва главата. Мисля ли, че тя не го осъзнава? Мисля ли, че не е обезумяла, защото ще обезпокои класа си? Мисля ли, че няма чувство за отговорност? Мисля ли, че не е разстроена за това, че ще наруши режима на децата? Мисля ли, че щеше да се оплаква, ако не беше на ръба на силите си?

Мм, да. Както и да е, изтърпявам вербалното нападение и казвам:

— Мамо, трудно ми е да ти давам съвети, защото не разбирам как работи училищната система. Трябва да имаш поне един колега, на когото можеш да се довериш — зная, че й връщам топката, но аз също не зная какво да прави. Мислех, че й е минало! Че го е преодоляла!

Майка ми отговаря с равен зомбиран глас:

— Предполагам — и затваря телефона.

Не мога да се справя с това! Не е моя работа! Работа е на баща ми. Бясна съм за това, че ни напусна. Как се осмели да си тръгне! Как? Майка ми има нужда от него. Не мога да повярвам, че не е имал контрол над смъртта си и мисля, че не е извинение да ни напусне. Ако беше жив, щеше да счете поведението си за шокиращо. Колко невнимателен към другите можеш да станеш? Усещам прилив на черногледство и поради липса на друг, когото да притесня, се обаждам на Вивиан. Какво мисли тя?

Вивиан, която неохотно споделя мислите си след последния епизод с коктейла Молотов, колебливо казва, че майка ми изглежда успокоена, вероятно защото осъзнава, че „животът продължава“. Потушавам вълната на раздразнение (някога ще се науча ли?) и убеждавам Вивиан, че съм благодарна за това, което е направила за майка ми. Казвам го, за да я полаская и насърча да продължи да се грижи за нея, защото аз смятам да участвам по-малко. Наречете го егоизъм или себепредпазване — твърде съм разнебитена, за да ми пука. Чувствам се ужасно, но вече нямам какво повече да дам. Усилието непрекъснато да повдигам духа на майка ми бавно ме удавя. И разбира се, за пореден път разочаровам баща ми. И така, търся убежище в думите на мъртвия любимец на Люк, актьор ли беше, или режисьор? Не съм сигурна. Както и да е, опитвах, опитвах, провалях се отново и отново и се отказвам. Няма защо да се превръщам в глупак.

 

 

Фантазирам си как попадам в лека катастрофа, за да мога да прекарам седмица в болницата, да гледам шоута, да се суетят около мен, когато телефонът звънва. Всеки път, когато Латиша иска да избегне някого, ми нарежда да приема обаждането.

За съжаление това важи само в едната посока. Преправям си гласа на говорител от ВВС през 50-те с надеждата, че ако е майка ми, няма да ме познае.

— Хелън — казва човекът от другата страна, — добре ли си? Звучиш странно.

Прочиствам си гърлото и викам:

— Добре съм! Добре! Просто днес тук е малка лудница. Какво става?

И познайте какво. От минута насам нещата потръгнаха. Том се обади да ме покани на среща. Не някакво мъгливо, безнадеждно „ще говорим по някое време другата седмица, за да се разберем нещо“ полуобещание, а истинска среща от плът и кръв, която мога да впиша в дневника си. Датата е след тринайсет дни, понеже той заминава за Манчестър за някакъв конгрес на ветеринарна организация — или както казва — „десет дни пиене и бал за завършек“. Но с нетърпение очаква да се видим. Въздържам се да задавам издайнически въпроси като „Селин ще ходи ли?“ и не искам да мисля, че Том може да срещне красива, интелигентна ветеринарка, която кара BMW Z3 и е специалист в спасяването на заешки животи. Вместо това се концентрирам върху фактите. Прекрасният доктор на Шишко ме кани на среща — мен, Хелън Гейл Брадшоу, набито кисело момиче, което кара тойота и безпощадно трепе паяци. Това е моят шанс да оправя нещата!

Оставям слушалката усмихната. Усмивката ми помръква едва когато Латиша казва със сладък, но нетърпящ възражения глас:

— Хелън, авторът, който проникнал в публичния дом, отказва снимката, така че ти трябва да отидеш. Имат костюм, всичко е уредено, ако тръгнеш сега, ще стигнеш до два.

Потискам въздишката си и си вземам палтото. Както Маркъс каза в деня, когато трябваше да седя пред Парламента, дегизирана като огромен тампон в знак на протест срещу данъците върху превръзките и тампоните.

„Хелън, такава си късметлийка. Имаш толкова интересна работа.“

Втората радостна изненада през седмицата е, че Лизи най-сетне е заковала Тина да излезем.

— Какво, без Ейдриън? — шегувам се.

— Той е на ергенско парти — рязко отвръща тя.

— Добре — казвам. В действителност се чувствам наранена. Сякаш аз и Лизи сме заместители. Но си налагам да не го приемам лично. (Мишел казва „аз всичко приемам лично“). Тина не е моя собственост. Животът си е неин. Не е длъжна да излиза с мен. Не сме роднини. След този мини упрек, мога да загърбя обидата и да кажа:

— Ще бъде хубаво да се видим както трябва, извън работа ти, мръсницо!

След скорошния спад във връзката ни фамилиарното обръщение звучи фалшиво и необичайно. За секунда се тревожа, че съм я обидила. Но Тина бързо се окопитва и радостно отговаря:

— Да, палавнице!

Въпросната вечер е в четвъртък. В сряда Лизи ни информира:

— Донесете си широки дрехи за утре.

Мо-о-ля? За всеобщ ужас на мен и Тина Лизи е решила да не включва бира, барове и пърхащи мигли в утрешния дневен ред. С нейната настройка да върши добро тя се е заела да ни измъкне от рутината на поглъщането на алкохол, лъскането на барове, блъсканицата, тъпченето с бърза храна и обичайното страдание на следващата сутрин. На мен с категоричен тон ми заявява:

— Наблюдавам те — седмици наред ядеш само нездравословна храна. Имаш тъмни кръгове под очите. Изглеждаш като миеща мечка. Трябва да направиш нещо за себе си.

На Тина мистериозно е казала:

— Това ще те успокои.

Взираме се в нея подозрително.

— Какво? — казваме в един глас (аз, все още чудеща се дали миещите се мечки са стройни същества. В смисъл, можеше да каже „панда“).

— Ние — казва Лизи с глас красив и притегателен като този на бялата вещица Глинда — отиваме в моя спортен център за урок по тай чи. Резервирано е и е платено. След това ще хапнем на салатения бар. О, Боже! Закъснявам за обедната си среща! Ще се видим утре!

Как избра точно този евтин начин да се измъкне.

— В този бар дали се продава ферментирал сок от грозде? — викам след Лизи, докато тя скоростно се изстрелва през вратата. Страхливка.

Тина и аз се гледаме ужасени. Нацупено казвам:

— Ти знаеш ли какво е тай чи?

Тина прави физиономия.

— Бойно изкуство.

Аз вдигам глава.

— Не е ли аеробика?

Тина клати глава.

— Не.

Спирам за секунда, спомням си всички филми на Джеймс Бонд, които съм гледала, и една похотлива статия в едно мъжко списание за блондинка, телевизионна водеща в предаване за красота, която в свободното си време ходи на кикбокс. Решавам, че жените, които практикуват бойни изкуства, наистина впечатляват мъжете и е крайно време да стана една от тях.

— С нетърпение очаквам утрешния ден — казвам на Тина.

— И аз — вяло отвръща тя.

 

 

Невероятно. Чувствам се като Червената шапчица, измамена от вълка, преоблечен като баба в розови дантели. Лизи заслужава да бъде заведена насила до МакДоналдс и да я натъпчем с пет Биг Мака един след друг. Трябваше да се доверя на инстинкта си и да офейкам в мига, в който зърнах Брайън — нашият тай чи инструктор. Имаше дълга коса, носеше лилав панталон и първата му дума беше „по принцип“. Тина и аз си разменихме подигравателни погледи. За „новодошлите“ — бавна усмивка към Лизи и многозначителен поглед към мен и Тина — следва кратък увод в тай чи. Тай чи, е древно китайско изкуство, бавен модел на движения, изграден преди хиляди години, за да събуди жизнеността и вътрешната хармония.

Кимам бързо с надеждата, че той ще приключи и ще ни покаже няколко каратистки движения. За мое изумление той продължи да дудне още цели осем минути, през които загубих желание за живот, и после обяви:

— Ще ви науча как да вървите.

Понеже съм се научила да вървя преди четвърт век, предполагам, че това е шега. За съжаление не е. Прекарахме цели осемдесет и пет минути във вървене на бавни обороти. Сгънете коляното, вдигнете другото стъпало — разбирате ли, вървете. За моя радост Тина изглежда като младши служител от Министерството на глупавото ходене, но това не беше достатъчно. Искаше ми се да викам от скука. Беше прекалено бавно. Както когато те наказват със задържане в училище след часовете.

Потиснах четиридесет прозевки и не се осмелявах да погледна Тина, понеже знаех, че и двете ще се строполим от смях. После в салатения бар Тина и аз (обзети от истерията на облекчението, че кошмарът е свършил) мутирахме в четиринадесетгодишни девойки, на които всичко им се струваше грубо и/или забавно. Когато Лизи учтиво попита посърналия тийнейджър зад бара:

— Работи ли ви сокоизстисквачката? — ние избухнахме в дрезгав смях. Тогава Тина каза:

— Да те размажа, но ще ми отнеме цяла вечност — направо си подмокрихме хлабавите панталони, когато говорех за шпица на Брайън — начинът, по който го оформяше; бааавен шпиц, който продължаваше сякаш с днииии… пръхтяхме и се хилехме, докато ни заболяха стомасите.

Тогава Лизи направи нещо, което изобщо не беше типично за нея. Тя изруга и ни прекъсна:

— По дяволите, вие двете ще млъкнете ли! — наистина млъкнахме от изненада. „По дяволите“ от жена, чийто избор на ругатни се ограничава до „Тинтири-минтири“ (моля ви се тинтири-минтири).

— Защо? — казва Тина, шокирана.

— Ние само се шегувахме — добавям и потискам кикота си.

Лизи гледа смъртоносно.

— Беше прекрасно, че го организира — бързо продължих, — просто не беше за нас.

Лизи ме гледа гневно.

— Бих предпочела да си спестите пикливите коментари по отношение на Брайън. (Пикливи? О, Боже, и това го казва за първи път.)

Раздразнена, че са спукали смешното ми розово балонче, бях на път да избръщолевя: „Но човекът е остаряващо видиотено хипи“ — когато малка, но благословена мозъчна клетка ме спря.

Уви, тя не спря Тина, която изписка:

— Е, хайде стига Лизи! Брайън е задник!

Лицето на Лизи се вкамени. Тя внимателно остави вилицата си до купата със салата от орехи, авокадо и листа и остро каза:

— Също така от седмица насам той ми е и гадже. Така че — и следващите й думи прозвучаха много повече в стил Джейн Остин, и много повече като Лизи, — бих предпочела да си спестите неприятните мнения.

Опаа.