Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (44)

Глава 44

Когато една връзка се разпадне, хората винаги казват: „Малките камъчета обръщат колата“. И ако ставаше въпрос за връзката на Маркъс и Мишел, нямаше да се поколебая да се съглася с тях. Но в моя случай малките неща си бяха наред. С Том скъсахме заради нещо голямо — безкрайната ми глупост. След това малките неща започват да ме отчайват.

Например отварям Обзървър, прочитам първия ред от репортажа на журналист, който пътувал до Северния полюс с кораб на Грийнпийс, поглеждам снимката и виждам надписа отдолу: „Гладуваща полярна мечка моли за храна от кораба“ — и избухвам в сълзи. Купувам си голям пакет луксозен чипс от супермаркета, пъхам шест парчета в устата си и мисля: „хмм, тези не са много хрупкави“, пъхам още три, за да се убедя, мисля: този чипс има странен вкус, надниквам в плика и виждам нещо, което прилича на голяма смачкана хлебарка, но е по-вероятно да е част от черен гниещ картоф. Цял ден гледката не ми излиза от главата и не мога да си изям любимото шоколадче Дайм.

Отивам при майка ми и забелязвам сгъната картичка на масичката. Изглежда като покана за ретро вечер в някой клуб, отварям я и виждам избелялата снимка на загорял мъж и красива жена, които се смеят и си дават спагети един на друг — родителите ми преди двайсет и пет години, ядат в превзет ресторант в Португалия. Потискам болката, когато осъзнавам, че вероятно я е търсила в момент — преди час, ден, седмица? — на самота. В главата ми е образът на майка ми, която отчаяно рови из кутии на тавана за тази шепа спомени и колкото и да се опитвам да го прогоня, той не си тръгва.

От сто години не сме говорили за баща ми. Сякаш след продължилата месеци борба майка ми се е свила в болката си. Зная, че тъгата в нея се подува като киста, но се боя да я спукам, за да не излезе всичко в истеричен изблик и да не мога да довърша онова, което съм започнала.

— Може би трябва пак да си организирате вечеря — предлага Лизи, — това може да я ободри.

Въздъхвам и казвам:

— Лиз, ще се ободри за пет минути, после ще се прибере и ще се чувства още по-гадно. И също нямам останали други приятели, освен теб, а имам само два стола.

Лизи отвръща:

— Хората могат да седят на пода, на възглавници!

Бързо казвам:

— Няма да стане — домакинството ми разполага с една възглавница.

Лизи настоява:

— Ти и аз, и Тина, и Люк и, ъъ, майка ти ще бъде чудесно!

— Ще бъде ужасно — казвам, — тогава се получи, защото всички знаеха, че няма да се налага да го правят пак. Ще бъде като, о, не зная, като да се опиташ да пресъздадеш Бийтълс.

Лизи не вижда връзката и го казва. Не й обръщам внимание и продължавам:

— Е, Брайън ще бъде ли принуден да присъства на тази мъчителна вечеря, или ще има извинение от лекаря си?

Лизи се нацупва.

— Вече не сме заедно — казва тя тихо, — сложих край.

— Какво? — извиквам. — Защо? Защо не си ми казала? Как смееш! Да не ми кажеш, искам да кажа.

Лизи обяснява, че приключването е било едва вчера и че щяла да ми каже, но сме заговорили за Тина и Люк, за мен и Том. „Ти и Том“. Аз и Том. Даже това, че присъстваме в едно изречение, кара сърцето ми да бие лудо. Колко е тъжно! Въздъхвам и настоявам за обяснение.

— Заради нещо, което Брайън направи ли? — питам.

— Един вид — казва Лизи.

— Нещо обидно? — предполагам.

— Един вид — казва Лизи.

— Обида, насочена към теб? — питам.

— Да — казва Лизи.

— Нещо противно?

— Ужасно!

— Нещо, от което и собствената му майка би се засрамила? — казвам, като се гърча от лека антипатия.

— Определено — отговаря Лизи.

— Божичко! — казвам, а в ума ми се преследват диви сцени с тай чи оргии и юмручен бой в магазин на Гап за последен чифт джинси. — Какво, за Бога, е направил?

Лизи мълчи.

— Ще си помислиш, че реагирам прекалено — казва тя колебливо.

— Няма — отвръщам.

— Ще си помислиш — настоява Лизи.

— Елизабет — викам, — погледни ме! Агонизирам, защото не зная! Сложи край! Просто кажи! — усещам капчици пот върху горната устна. Мразя, когато хората размахват перлата на саморазкритието под носа ти, а после си я прибират с благовидното оправдание, че ще ги съдиш.

— Добре — казва Лизи неохотно, — но само, ако…

— Обещавам — изписквам.

Стискам ръце като за молитва и правя невинна физиономия. Това склонява Лизи и разкрива, че е зарязала Брайън — любезният, щедър, нежен Брайън, който й купува смокини и й целува ръка — защото се дразни, като го слуша как яде. А си мислех, че аз съм повърхностна.

На времето разкритието на Лизи би ме успокоило. Ще живея в самота и ще умра сама, но ураа, поне ще имам оправдание. Сега новината изобщо не ме трогва. Ако изпитвам нещо, то е съжаление към Брайън. Наказанието изглежда несъразмерно спрямо престъплението.

— Не можеше ли да го помолиш да дъвче по-тихо — казвам.

Лизи въздъхва и сърдито казва:

— Има и още.

Не мога да устоя.

— Какво? — питам.

— Начинът, по който преглъщаше.

Отказвам се.

По-късно вкъщи обаче се опитвам да проумея специфичното функциониране на лизиния мозък.

— Разбираш ли, Хелън — обръщам се на висок глас към празната стая, — тя не би имала нищо против това да е сама. Даже би й харесало. Тя цени собствената си компания.

Едва когато изричам думите, ги разбирам. Аз също нямам против. След като изслушвам смазващата обосновка на Лизи, спокойствието на собствената ми компания е облекчение.

Слагам диск на Кейт Буш и прекарвам вечерта в изтриване на всички следи от Джаспър в апартамента (пръски пяна за бръснене по огледалото в банята, две копия на Кънтри Лайф до тоалетната, три жълти изрязани нокътя от крак на пода в хола и от кухненския шкаф — чаша на университета Оксфорд, донесена от сувенирен магазин на Лайчестър Скуеър). До 11 вечерта се чувствам по-добре. Осъзнавам, че ако не мога да имам Том, не искам никой друг, искам да съм сама. За секунда се замислям дали да не изключа телефона от розетката като символ на новата ми идентичност. После си мисля: „Не откачай!“. Лягам си рано и чета „Т като Труп“.

На следващия ден се обаждам на майка да я поканя на кафе.

— Сега вече нямаш нужда от мен, след като оправи апартамента — са първите й думи.

— Стига, мамо, знаеш, че това не е вярно — казвам строго, — иначе защо щях да те каня?

Следва намръщено мълчание, преди тя да отговори:

— Не зная. Искаш още столове.

Упорството й би трябвало да ме дразни, но не е така, защото се досещам, че точно сега има нужда да го направи. И нашият меден месец все някога щеше да свърши. Не че планирам да подхранвам предишните дисфункционални отношения. Казвам с дрезгаво весел тон:

— Всъщност поканих те само заради удоволствието от компанията ти, но не ми харесва да мислиш, че трябва да дойдеш…

— Ще намина към пет — прекъсва ме тя.

Появява се, готова за битка. Знаех, че няма да продължи дълго. Предлагам й кафе („само ако е безкофеиново“ — не е); предлагам й чай („само ако е Ърл Грей“ — не е); предлагам й вода („само ако е минерална“ — не е). После се сещам, че и чешмяната вода съдържа минерали и се провиквам:

— Добре! — и й наливам чаша.

Когато й я връчвам, тя я помирисва подозрително и леко я отдалечава от себе си.

— Няма ли да ми предложиш нещо за хапване? — пита тя.

— Да, разбира се — казвам аз обидено и се опитвам да си спомня дали изядох онзи шоколадов десерт Дайм, или все още е в чантата ми, — изчакай малко!

Тичам в спалнята, изсипвам съдържанието на чантата на пода и грабвам шоколадчето Дайм от димящия куп. Разопаковам го (изглежда по-добре), поставям го в най-хубавата си чиния (най-хубавата от двете, с които разполагам) и го поднасям с финес. Тя го разглежда от разстояние, като леко проточва врат, но иначе не помръдва и мускул — точно както Шишко проучва котешката храна. Казвам живо:

— Това е специално захарно изделие, което…

Тя грубо ме прекъсва:

— Това е шоколадче Дайм.

Обърканото ми изражение я кара да се усмихне за първи път и добавя сърдито:

— Бернадет Дикинсън все това обядва — има ги с дванайсет различни пълнежа.

Приемам това приятелско късче информация като предложение за мир и казвам:

— Не звучиш много щастливо, мамо.

Реагира така, сякаш току-що съм изругала.

— Щастлива! — плюе тя. — Щастлива! Не, не съм „щастлива“! Изключително нещастна съм. Съпругът ми е мъртъв като съсел! Как мога да съм щастлива? Аз съм вдовица! Целият ми живот е разбит!

Мигам и промърморвам:

— Съжалявам, зле подбрана дума.

Майка ми поглежда гневно, после изтърсва:

— На рождения ден на баща ти не ми се обади!

Казвам:

— Защо ти не ми се обади? — усещам как се напрягам.

Майка ми скръства ръце и вика:

— Не можеш да ме критикуваш, твърде разстроена съм!

Скърцам със зъби и казвам:

— Два пъти звънях, но и двата пъти беше заета. Реших, че ако искаш да говориш с мен, ще звъннеш ти. Разбираш ли, както правят големите хора.

Майка ми ахва, сякаш съм я зашлевила. Веднага се чувствам виновно и нежно казвам:

— Съжалявам, мамо. Не исках да те разстройвам излишно. Зная, че празниците са тежки.

Тя отговаря уморено:

— Не става въпрос за празниците — така е всеки ден.

— О, мамо! — казвам тъжно.

Навеждам се и докосвам ръката й. Тя покрива очи с две ръце и заридава. Правя гримаса и чакам. След около шест минути (което си е цяла вечност, когато иде реч за ридаене) плачът секва. Казва ми, че е прекарала три часа в интернет и е следила чатовете за опечалени.

— О — казвам предпазливо, — това не те ли накара да се почувстваш по-добре?

Майка ми клати глава като куче, което излиза от езеро.

— Беше ужасно! — вика тя. — Всички бяха изпозастреляни! — Всички бяха преживели по-тежка смърт от мен — продължава тя. — Много, много по-лошо! Почувствах се като измамница! И тогава християнката казала „вижте Бог“ и всички се подредили след нея!

Усещам, че е най-добре бързо да продължа:

— Мамо — казвам, търсейки зрънце мъдрост и в бързината намирам една банална фраза, — скръбта е нещо лично, вътрешно. Никой не може да каже, че неговата болка е по-силна от твоята, защото не знаят какво изпитваш. Може би не е добре да сравняваш. Може би е по-добре да говориш с хора, които познаваш. Винаги можеш да говориш с мен.

Майка мълчаливо стиска ръката ми, кима и подсмърча. После се смее объркано и през сълзи казва:

— Единственият човек, когото харесах, беше Ема от Канзас. Дъщеря й, тийнейджърка, загинала при инцидент на фермата. При погребението ковчегът й бил отворен, един от приятелите им погледнал и казал на Ема: „И въпреки това изглежда добре!“. Усещането беше както когато майката на Харолд Рийл ми каза, че трябва да се радвам, понеже разводът бил по-лош.

Аз се засмивам шокирано и възкликвам:

— За Бога! — после заедно се смеем на безчувствеността на някои хора.

И заговаряме за баща ми. Майка ми разказва за първата им среща. Завел я на френски ресторант, където яли охлюви и се натровили.

— Извади ме от строя за седмица! Майка ми настояваше да се върна вкъщи. Баща ти трябваше да ме кани на още три срещи, за да компенсира! — вика тя, потънала в спомена. — Разбира се, майка ми не вярваше, че е заради храната! Мислеше си, че вече имам сутрешните гадения. Собствената ми майка смяташе, че съм „лесна“! Разбира се, не ми го каза в очите, но аз пропълзях до перилата и чух как го прошепва на баща ми. Мори казваше, че майка ми така шептяла, че може да ти пукне тъпанчетата! О, той ме разсмиваше. Макар че — намръщи се тя и виждам, че се потопи в своя собствен малък свят — така и не го научих да си слага чаената чаша в мивката. Никога! И не дай си Боже да му заговоря, когато дават голф по телевизията. „Не е нужно да слушаш голфа, нали?“, казвах аз.

Майка ми се подсмива и аз продължавам:

— Мамо, той не говореше с нас каквото и да даваха по телевизията. Беше по-зле и от баба! Спомняш ли си, когато си бе дошъл по-рано от работа, за да гледа Уимбълдън, а аз влетях да му покажа чашата, която бях направила в курса по керамика, на колко бях? На осем? И претичах пред телевизора, той пропусна една точка, намръщи се на чашата ми и каза: „Това е безполезно, има формата на шишарка! Как ще пиеш от нея?“. Аз я хвърлих на пода и изтичах горе! Майка ми накланя глава на една страна.

— Не си го спомням това — казва тя. Потупва ме по ръката и нежно казва: — Не го приемай лично, скъпа! Понякога беше много груб. Карах му се за това. Например, когато каза на Вивиан, че палтото й от норка вони — тя въздъхва. — О, Хелън, липсва ми! Болката! Винаги е там. Разбираш ли?! В някои дни избледнява, но после виждам очилата му в чекмеджето и всичко се връща с нова сила! Кимам безмълвно. Какво друго мога да направя?!

Майка ми пак въздъхва.

— О, добре — казва тя, като отчупва голямо парче от шоколада, — това е цената, която плащаш за любовта!

Дълго след като си тръгна, мисля за казаното. (Вивиан трябва да се отбие за съвет коя рокля да облече за последната премиера на Джеръми. „Не знам какъв смисъл има, мърмори майка ми, всичките са червени и с пайети“.)

Чувствам, че и аз плащам цената на любовта, макар че тя бяга обратно към магазина, преди да съм се възползвала от нея.