Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (26)

Глава 26

Винаги съм искала да имам парапсихични способности — като изключим кристалната топка и полата с пискюлите, това е мрачно очарователен талант. И винаги мога да скрия Шишко в някой шкаф и да си купя грациозна бирманска котка със златни очи и топла шоколадова козина, за да допълня мистичното си излъчване. Но тъй като непрестанно се провалям в прогнозата за времето или в това, какви обувки ще носи Мишел в определен ден, ми се наложи да преодолея фантазиите си и да се примиря с факта, че имам банална психика. Както и да е, по-скоро предпочитам да ме изгорят набучена на кол, отколкото да заменя моето оранжево животинче за породиста котка. Но надеждата умира последна. Когато телефонът иззвънява, докато аз хвърча насам-натам и се опитвам да претворя стаята си от въшлива бърлога в будоар, гадая: Тина. Но се оказва Лизи.

Питам я как е минал коледният пазар.

— Свърших всичко! — отвръща тя.

— Ти си невероятна — казвам й, — удивителна! Какво взе?

Лизи изрежда гениален списък от перфектните подаръци. Послушно й се възхищавам.

— Никога не мога да измисля какво да купувам на хората! Поне — и тук добавям „ха“, за да й подскажа, че е шега — няма защо да се притеснявам какво да купя на татко тази година. Беше ужас. Дори когато му купих книга за голф, той така и не я прочете.

Лизи цъка с език.

— Сигурна съм, че грешиш! Но Коледа и рождените дни наистина са трудни! Как се чувстваш по отношение на всичко това, Хелън? — пита тя. — Никога не говориш за това.

Трогната съм, но се чувствам длъжна да я поправя.

— Лизи! — казвам. — Толкова си мила, но престани да питаш! Добре съм! Мама обожава „Грузински настроения“. И Вивиан е разказала на всички драматичната история за това как собственоръчно е спасила майка ми от кървава и насилствена смърт, така че нейните приятелки вампирки й обръщат тонове внимание в момента. И с баба Фло наоколо тя буквално не може да си намери място от всички, дето се суетят около нея. Страхотно е.

Лизи замълчава.

— Добре, но ти? — настоява тя.

— Лиз — казвам, — знам, че ти е трудно да го разбереш, но аз и баща ми не бяхме особено близки. Знам, че питаш от добро сърце и моля те, не ме разбирай погрешно, но ако съм съвсем честна, трябва да ти кажа, че не изпитвам кой знае какво. Когато продължаваш да ми задаваш такива въпроси, се чувствам неудобно. Разбираш ли?

— Добре — казва тя накрая с неохота, — но моля те, не се притеснявай да говориш с мен, ако имаш нужда!

Отговарям с „добре, добре“ и после добавям:

— Не бих изхвърлила Ейдриън от леглото!

Лизи се кикоти и казва:

— Лично аз предпочитам Том.

Приятно изненадана, отвръщам:

— Така ли?

Лизи потвърждава:

— Да, всъщност, да. И виждам, че той е доста влюбен в теб!

Златни й уста. Единствено Лизи би се осмелила да използва фразата „влюбен“ без ирония. Обожавам Лизи, но ме удивява как успява да преминава през живота абсолютно незасегната от грубата действителност и още повече — справя се чудесно всеки път. Тя наистина е отживелица от времето на Джейн Остин.

Разказвам на Лизи случилото се. Донякъде, защото е толкова пречистващо за душата да гледаш през нейния красивичък розов изглед към света вместо моята грозна картина в сополив оттенък. Нейната теория е, че може би Том е искал да почака, докато се почувства сигурен, че аз съм сигурна. Айде стига бе!

— Но той е мъж! — изписквам. — Ако те харесва, те оправя!

Лизи отвръща с висок глас:

— Какво!

Звучи изключително развълнувана.

— Ти наистина ли вярваш — продължава ядно тя, — че като жена нямаш избор в това отношение? Че си пасивен обект? Че всички мъже са грубияни? Или че трябва да са такива?

Грубияни! Чакай малко, от нас двете тя е мекушавата. Не аз плаках на „Безсъници в Сиатъл“.

— Не — казвам аз отбранително, — ти извърташ думите ми. Държиш се отбранително.

Това е отлична хитрина за печелене на спорове, придобита от един имейл, който ми изпратиха от рекламния отдел. Други полезни съвети: Измислете си цитати. Кажете например: „Спориш със себе си.“ Или: „Адолф Хитлер е изразил подобни чувства.“

Но колкото и да е вбесяващо, Лизи не се връзва. Тя казва спокойно:

— Когато се отнасят към теб с уважението, което заслужаваш, се държиш сякаш си алергична.

За да й докажа, че греши, я информирам, че Том ще ми дойде на гости след около двадесет минути, така че ето на.

— В такъв случай по-добре да престанеш да говориш глупости и да затваряш телефона — затапва ме тя, преди да каже чао. Оставям слушалката на място и после си мисля — чакай малко, тя ми се обади. Усмихвам се на себе си. Има напредък.

На вратата се звъни и замръзвам. Не може да е подранил. Това не е честно! Хапя устни, като се надявам устните ми да се надуят в привлекателно нацупен вид, и отварям вратата с настройката на камикадзе.

— Изненада! — възклицава майка ми, като разтваря ръце подобно на Шърли Темпъл на младини. Баба Фло наднича зад нея с непроницаема физиономия.

— Няма ли да ни поканиш? — извиква майка ми, като съвсем пропуска да забележи, че физиономията ми се е сринала 90 метра надолу.

— Разбира се — казвам аз, като си спомням обещанието към д-р Колинс и се насилвам да се усмихна.

— Заповядайте в кухнята. Мами, искаш ли чаша чай?

(Във времена на съмнение прибягвам до клишета. Така имам време да помисля. Макар че когато се разравям в мозъка си за вдъхновение, той дреме и не иска да го обезпокояват.)

Тъкмо бях успяла да налея чаша чай Пи Джи Типс за маминка, чай от лайка за майка ми и да изровя половин пакет бисквити от стаята ми, когато на вратата отново се звъни.

— Кой ли може да е това! — изчуруликва майка ми, която доста очевидно още е на хапчета.

— Мисля, че може би е един приятел, Том — промърморвам. Когато излизам в коридора, чувам майка ми да квака:

— Том! Том? Познавам ли Том? — и баба ми да ръмжи в отговор.

— Тим, Том, знае ли ги някой?

Стискам основата на носа си с два пръста, залепвам усмивка на лицето си и отварям вратата. Том държи букет от крещящи сини невени в нещо, което се оказва покривчица за маса.

— Гаражни цветя! — заявява той. — Най-хубавите и най-добрите!

Аз си поемам рязко въздух и възкликвам:

— Редките и безценни тюркоазни невени! Нямаше нужда!

Той се ухилва и отвръща:

— Заложих си Ферарито!

Аз отвръщам мило:

— Само не и плаката с Ферарито!

Той кимва и отвръща:

— Не тъгувай много, този с жертвите от 11-ти септември все още си е на стената!

Изпитвам необясним порив на радост и преди да имам време да се замисля, пристъпвам към него и го целувам по устата. Готвя се да се отдръпна, но той обвива ръце около мен и ме целува, и аз затварям очи, и го целувам в отговор, и сърцето ми танцува диво, и усещам как се притиска в мен, твърд и топъл, и точно тогава:

— Ехоооо! Има ли някой там!

Резкият учителски тон на майка ми убива момента на място. Аз и Том се отдръпваме виновно и бързешката един от друг.

— Изненадваща визита от мама и баба — обяснявам набързо.

Том се навежда, нежно засмуква горната ми устна и това изпраща светкавица към слабините ми. Хващам го за рамото, за да запазя равновесие и си мисля, о Божичко, давай!

— Какво чакаш? — промърморва той. — Представи ме!

Замаяна и ухилена като селския идиот, водя Том в кухнята и го представям.

— Доста се забави — казва кисело баба.

— Какви прекрасни сини цветя! — казва майка ми.

Мислено се опитвам да й внуша да не изтърси нещо от сорта на „Това приятелят ли ти е?“

— Това приятелят ти ли е? — пита тя ококорено.

— Том и аз сме просто добри приятели — отвръщам аз, като се опитвам да не звуча паникьосана.

Том се обажда отзивчиво:

— Аз съм ветеринарят на Шишко.

Майка ми продължава да го оглежда и казва:

— Ясно.

Баба Фло се обажда заядливо:

— Няма нужда от такива неща. По мое време кучето си беше куче и толкоз!

Том отвръща учтиво:

— Разбирам какво искате да кажете.

Аз казвам едвам доловимо:

— Радвам се, че някой я разбира — след което на по-висок глас: — Том, искаш ли кафе и бисквита?

Майка ми, която все така го зяпа, се обажда с висок предизвикателен глас:

— Хелън, нямаш ли нещо по-питателно, което да му предложиш?

Изкушавам се да отвърна „тялото ми например?“, за да я накарам да млъкне, но въпросът е риторичен.

Тя добавя:

— Не можеш да очакваш един млад мъж да вирее на бисквити — при което баба Фло се присъединява към бръщолевенето й с:

— Един мъж има нужда от солидна храна в стомаха си!

Докато жената, значи, може да кара само на светлина и чар. Правдоподобно предположение постепенно изплува в главата ми. И макар и най-съкровеното ми желание е двете да се изпарят яко дим (поне до утре), казвам небрежно:

— Майко, бабо. Ако се разходя до магазина на ъгъла да купя нещо за хапване за Том, искате ли да се присъедините към него, нас де, за вечеря?

Баба Фло проговаря толкова бързо, че протезите й за малко да изхвърчат от устата:

— Щом настояваш, но не се престаравай!

Майка ми казва:

— Не виждам защо не. Но без кромид лук или червени чушки. Кромидът и червените чушки предизвикват мигрената ми.

По-скоро непрестанното ти бъбрене предизвиква мигрена, мисля си, но не го казвам. Обръщам се към Том, който, трябва да му се признае, не е избягал.

— Том — казвам аз, като едвам се осмелявам да срещна погледа му, — искаш ли да дойдеш с мен до магазина?

В никакъв случай няма да го оставя на милостта на мамищата. Том (като веднага долавям палавата нотка в гласа му) отвръща:

— Не, не, не, аз ще ида до магазина, а ти остани тук и прави компания на майка си и баба си. Ще бъде невъзпитано да ги оставим сами.

Маминка Фло кимва при тези думи и промърморва:

— Съвсем правилно!

— Ще те изпратя до вратата — казвам кисело. Щом се озоваваме в коридора, се пробвам да го перна, но той ми се измъква и докато затваря външната врата след себе си, ми се усмихва дразнещо като озъбена маймуна.

— Добре възпитан! — отбелязва баба, когато се връщам и ми хвърля пренебрежителен поглед, който казва „за разлика от теб“.

Моля те, казвам си наум, не ме принуждавай да спра да го харесвам!

— Къде е това приятно момче, Люк? — пропява майка ми.

Тя е ненаситна!

— Мисля, че отиде на работа — казвам.

— Какво, в събота вечер? — отвръща тя.

— Той работи в един бар — казвам.

Баба Фло свива устни неодобрително.

— Люк работи много здраво — казвам аз с раздразнение.

— Щом казваш — казва баба.

— Аз наистина харесвам Люк — измърква майка ми, — толкова е чаровен!

В нейното състояние на хормонално презареждане тя навярно ще реши, че и чудовището на Франкенщайн е чаровно и се чудя дали мога да подкупя Люк да си боядиса лицето в сиво и да лепне един болт на врата си, за да изпробвам тази теория, когато Маркъс нахлува в кухнята.

Облечен е в елегантни кремави свободни памучни панталони, риза с цвят на жълтък и косата му е бухнала и еластична подобно професионално опечено суфле. (А като става въпрос за суфлета, знам за какво говоря.) Надменността му преминава в ужас, когато вижда роднините ми.

— Здравейте — казва неловко.

Баба Флото заглежда.

— Това ли е той? — пита тя на висок глас.

Обезпокоеното ми изражение се отразява в лицето на Маркъс.

— Не, Люк е рус — отвръщам отчаяно, но баба не може да бъде спряна.

— Не! — изревава тя. — Това ли е този, който те гони!

Казвам бързо:

— Той не ме гони! Аз се радвам, че се изнасям!

При тези думи майка ми изглежда объркана.

— О — казва, — но аз мислех, че ти…

Прекъсвам я с първата любопитна информация, за която се сещам.

— Маркъс излиза с Мишел, мамо. Нали се сещаш, Мишел.

Майка ми свива рамене и казва с равен глас:

— Смътно.

(Тъй като тя познава Мишел от почти две десетилетия, това явно трябва да е обида. Тъй като не съм разказвала на майка ми за коварството Мишел-Маркъс, знам, че не е нищо лично. Просто ентусиазмът на Сесилия по отношение на младите жени не може да се сравнява с нейния ентусиазъм по отношение на младите мъже.) Тя хвърля на Маркъс страничен поглед, сепва се и после зяпва. Гледа го както скръндза гледа гърне, пълно със злато.

Маркъс нервно прокарва ръка през косата си и почесва глезен с върха на мокасината си.

— Ами, аз по-добре… — започва той, но майка ми го спира.

— Седни! — нарежда тя.

Гледам я вбесено, но тя не забелязва. Маркъс сяда с каменна физиономия. Тя придърпва стола си към него и внезапно казва:

— Флорънс, не ти ли напомня на Морис?

— Нищо подобно! — изблява баба. Очите й се впиват в Маркъс, после поглежда встрани, после отново към него и добавя тихо „глупости“. Но не откъсва очи от него.

— Не говори глупости! — извиква един глас, който се оказва, че е моят. На вратата се звъни и аз хуквам да отворя.

Том повдига тежка найлонова торбичка и казва:

— Купих яйца. Мислех си за зъбите на баба ти.

Аз се усмихвам вяло и казвам:

— Прекрасно.

Той се намръщва и пита с устни само:

— Какво има?

Аз се хващам за челото, извивам очи и казвам:

— Не питай!

Връщаме се в кухнята, където Маркъс още е в капан. Майка ми е сграбчила китката му и точно възклицава:

— Устата и очите са същите! Хелън! Това е невероятно!

Едва се сдържам.

— Не, не е невероятно — казвам. — Моля те!

Гласът ми прозвучава рязко, с нотки на паника. Тя е луда. Всеки й напомня за баща ми. Следващият ще е Шишко (Имат еднакъв апетит, макар че баща ти нямаше опашка!).

На път съм да й наредя да пусне Маркъс, когато Ивана влиза напето.

— Марки! Къ… О, здравейте, госпожо Брадшоу. И госпожа Брадшоу старша! — извиква тя.

— Здравей — отвръща майка ми кисело.

Баба направо отскача назад.

— Коя си ти? — пита тя грубо.

— Аз съм Мишел! — казва Мишел. — Вие ме помните!

Баба се намръщва и отвръща:

— Всички млади жени ми изглеждат еднакви.

Мишел насочва пълния блясък на автоматизирания си чар към Том.

— Не мисля, че сме се срещали — казва тя дрезгаво с притворени мигли.

— Том — представя се той енергично, като протяга ръка. — Аз съм с Хелън.

Усмивката замира на устните и, но скоро се връща, когато вижда сините невени.

— Колко мило — пропява тя, — значи цветята са от теб! Все повтарям на Марки, че ще ми стигне и букет от бензиностанцията, но милият, все настоява да са дизайнерски — и почти на един дъх продължава: — Марки, скъпи, чаша черен чай, преди да тръгнем!

Том ме поглежда развеселен. Маркъс скача с благодарност.

— Така — казвам. — Мамо, бабо, ще ви сготвя бъркани яйца. Това или нищо.

Майка ми се цупи.

— Не мога да ям бъркани яйца! — извиква тя. — Би трябвало да знаеш! Твърде болезнено е!

Казвам бързо:

— Извинявай, мамо, ще направя омлети, става ли? — майка ми кимва царствено.

Очите на Мишел се ококорват при възможността за интрига.

— Защо? — пита тя без дъх.

— Бърканите яйца убиха баща ми — отвръщам безизразно.

— Оу! — възкликва Мишел. Мозъкът й се опитва да сглоби уликите и не успява. — Как? — ахва тя.

Любовта на майка ми към вниманието надделява над неприязънта й към Мишел и тя започва да разказва трагичната история. Започвам да издърпвам тигани от чекмеджетата и Том предлага:

— Защо не седнеш, а пък аз да направя омлетите?

Маркъс се обажда хладно:

— Нас не ни бройте, ще ядем в новия Конран ресторант.

Том започва да чупи яйцата и да ги изсипва в една купа. Той вече е ходил в новия Конран ресторант, което изпразва Маркъс. Той се обажда грубо:

— Но ти си ветеринар!

Челюстта ми ще се откачи от изумление. Том потиска смеха си и казва:

— Нали! Можеш ли да си представиш! Бях си излъскал козината до неузнаваемост!

Маркъс се намръщва. Сривам се в един стол.

— За колко часа ви е резервацията? Не е ли време да тръгвате? — питам Мишел.

Тя поглежда тънкия си златен часовник.

— Не бързаме — казва на мен, а на майка ми: — Да, продължавай!

Потискам въздишка. Вратът ми е толкова схванат, че чак боли. Докато Том сервира омлетите пред майка ми и баба ми, напрежението вече се е разнесло към раменете и челюстта ми.

Маркъс пърха около масата.

— Мишел — обажда се сковано, — време е да тръгваме.

Мишел издава долната си устна и отвръща:

— Пет секунди, скъпи! Госпожа Брадшоу стигна точно до интересната част.

Маркъс се свлича до Том и забелязвам как баба го зяпа.

— Същият ръст — отбелязва тя, — признавам — Маркъс се усмихва нещастно.

Изскърцвам със зъби. Том ми намига.

— Някой иска ли кетчуп? — пита.

— Уф, не — пропява майка ми.

Баба ми клати глава.

— Не и за мен, скъпи.

Моля? Не искам да се окажа много придирчива, но аз, собствената й внучка, рядко съм удостоена с честта да бъда наречена дори с име, докато Том, за чието съществуване тя не бе подозирала преди час, вече е „скъпи“?

— Хелън, кетчуп? — пита Том.

Поклащам глава.

— Значи само аз — казва той бодро. Обръща бутилката надолу, плясва я хубаво по дъното и голяма червена капка се изстрелва през въздуха и се приземява — пляк — право върху жълтата риза на Маркъс.

— Извинявай — казва Том весело, докато Маркъс скача с ужасен вик, — направо не съм за пред хора.

Затискам устата си с ръка и гълтам парче омлет доста по-бързо, отколкото възнамерявах. Устата на Мишел оформя едно перфектно „о“ на възмущение. Майка ми и баба ми гледат Маркъс хипнотизирани, докато той крещи на Том:

— Ама че си идиот!

Мишел го изпраща до спалнята да се преоблече.

— Ще закъснеем ужасно! — казва тя, като на излизане плюе думите в посока Том.

Баба Фло потупва Том по ръката — да не би и тя да се надява на нещо!

— Господи, ама че суетня за нищо! — казва тя троснато.

Усмихвам се немощно на Том. Колкото и да ми се иска да го прегърна заради номера с кетчупа, не мога да се надигна от стола, защото в момента, когато очите и устата на Маркъс се извиха в тънка гневна линия, изведнъж ме заля зашеметяваща вълна на прозрение. Защо, как не съм го забелязала по-рано? Неоспоримо е! Не толкова външният вид, колкото стойката, темперамента, променливото настроение. Същинско копие на моя баща!

Тичам към тоалетната и повръщам омлета си. Изяла съм само две парчета, но не мога да спра да бълвам.