Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (32)

Глава 32

Един от най-полезните ми навици е да обвинявам другите. Да си вгорчаваш живота е толкова досадно, а съм сигурна, че уврежда и имунната система. За жалост, когато се събуждам олигавена на дизайнерския диван на Лизи в седем сутринта и си припомням трагедията от снощи, няма как да отрека, че бедствието с кучешките задници е изцяло моя вина. Като изключим алкохола и лудостта, какво друго ме беше обладало? Какво щеше да ми стане, ако Лизи беше пила само сок от боровинки? Не съм ли достатъчно голяма, лоша и страшна, че да се напия сама? И какво очаквах, като предложих да отидем в бара на Том? Какво ли си мисли за мен? Защо го направих? Луда ли съм? Нямам ли срам? Каква идиотка! И отгоре на всичко усещам, че настивам.

Седя пред големия прозорец на Лизи, гледам Темза, огряна от бледото зимно слънце, и се чудя от колко време Том излиза с тази жена. Дори фактът, че страховете и цинизмът ми са оправдани, не може да ме утеши. Ако бях на мястото на Том и аз бих излизал с нея. Изглеждаше интелигентна, очарователна и му подхождаше. За разлика от тъпата, грозна и разпадаща се аз. Усещам бучка болка в себе си, но съм твърде изморена, за да се преборя с нея. Страданието ме облива цялата и аз не се противя. Победена съм, планирам да емигрирам в Нова Зеландия, после стискам зъби и решително изсъсквам: „Е, и?“ Мога и мъжки да приема нещата. Когато Лизи се промъква в просторния хол с бяла хавлия и болезнено изражение, аз си чопля в носа.

Виждам, че се приготвя да изкаже дълго извинение. Протягам ръка.

— Недей — казвам, — вината беше моя, а ти беше много смешна.

Лизи не се усмихва. Всеки момент ще се разреве. Изпелтечва:

— Мога да отида в работата му и да обясня! Ще го посетя! Аз…

Прекъсвам я:

— Не, няма! Господи, това ще влоши нещата!

Лизи е застанала в позата на Мадона (нямам предвид Материалното момиче, а Христовата майка) и вдига ръка, за да поглади челото си. Невероятна е. Даже махмурлукът страшно й отива.

— Не мога да повярвам какво направих! — стене тя. — Аз не пия! Не съм такава! Чувствам се ужасно! Трябва да се детоксикирам!

Нервно се смея — отклонила съм Светата дева от правия път — и я придумвам:

— Но Лизи, ти си изпила четири чаши за целия си живот! Нужда от детоксикация ще имаш, ако пиеш водка за закуска!

Лизи кацва с малкото си задниче на голямата стъклена маса и търпеливо обяснява разликата между детоксикация в клиника за алкохолици и детоксикация под формата на тридневна диета със сокове. Клиниката за алкохолици звучи по-весело и тайно се заричам, че ако някога се уловя да ям суров карфиол на обяд и смятам шест изсушени кайсии за „угощение“, веднага ще прибегна до пиенето, за да си възвърна самоуважението.

Лизи унило се отнася в кухнята и приготвя ментов чай за себе си и двойно еспресо за мен. Смутена е, че трябва да пропусне закуската (най-важното ядене за деня), защото й се повдига, но се опитва да се държи. Отказвам предложението й за душ и/или нискокалорична зърнена закуска и се отпускам на дивана, който направо насинява задника, докато Лизи не каза, че е време да тръгваме за работа.

— Мисля, че трябва да се обадиш и да кажеш, че си болна — казвам, докато изучавам шикозно бледото й лице.

— Не бих могла — прошепва тя, сякаш хромираната й халогенна лампа се е повредила.

Вдигам рамене, вземам мобилния си и се обаждам на майка:

— Да — казва тя с гробовен глас.

— Мамо? Аз съм! — казвам. — Снощи останах у Лизи.

— Е, и? — звучи тя изненадано.

Аз замълчавам и казвам:

— Ами не исках да се тревожиш, помислих, че може би ще се тревожиш къде съм.

— О! О! Не бях забелязала. Вчера откарах Флорънс до тях. Бях много уморена и си легнах рано. Сега спя — събуждаш ме.

В този момент губя желание да продължа разговора.

— Мамо, вече е почти обяд. Би ли нахранила Шишко, когато евентуално решиш да станеш? — тя се съгласява и затваря.

— Добре ли е? — пита Лизи.

— Нищо й няма, мързи я, това й е проблемът — казвам аз. Лизи не знае как да отговори и сменя темата.

— Чудя се дали Тина ще дойде днес — казва тя звънливо. Аз мълча и тя добавя: — Мислиш ли, че е добре?

— Не зная, не ми пука — излайвам аз.

Лизи въздъхва и казва:

— Зная, че беше ужасно груба с теб, но съм сигурна, че се беше поболяла от нещо — вчера я нямаше. Ако и днес не се появи, ще й звънна.

Едно е вярно за Тина — тя не е толкова зла, колкото Мишел. Решавам, че ако ми се подмаже, ще й простя. Суха е като пържен картоф, но в крайна сметка е верен приятел и не искам да я загубя. Макар да заболя от това, което каза, се опитвам да го осмисля. Вероятно съм бесен двуличник. Но не мога да променя начина, по който се чувствам. Дори и да няма смисъл и за мен да е по-изненадващо, отколкото за другите. Поне беше ядосана — щях да се тревожа повече, ако го беше казала в нормално състояние. Може да й звънна по-късно.

— Е, Брайън кога се връща от Хонконг? — питам Лизи, която се стреми да се освободи от снощния грях.

— Скоро — отговаря тя нещастно и после, — моля те, нека обясня на Том!

Стискам челото си и казвам:

— Няма значение! Каквото и да стане, няма смисъл. Видя, че излиза с друга.

Лизи стене:

— Но тя може да му е просто приятелка! Или сестра! Не можеш да си сигурна!

Правя гримаса и казвам — сякаш се обръщам към изключително глупаво дете:

— Лиз, той й държеше ръката.

Лизи продължава:

— Да, но държането на ръце може да озна… — вижда буреносното ми лице и спира.

Тя е по свой невинен начин разочарована от мен. Цупи се и измъква малко кафяво шишенце от чантата си. Отваря го, натиска пипетната капачка и изстисква две калки от течността в устата си.

— Какво е това? — казвам, душейки.

— Спасителният лек на Бах — отговаря тя кратко.

— Мирише на уиски — изръмжавам.

— Билки са — изръмжава тя в отговор.

— По-скоро е едно малко от снощното — промърморвам.

— Какво? — казва Лизи.

— Нищо — отвръщам сладко, — просто ми напомни никога да не те напивам повече.

— Не е нужно да ми го припомняш — прекъсва ме тя.

Гледам сърдитата й физиономия. Носи червено сако, кафяви кадифени ръкавици и изглежда точно като нацупена порцеланова кукла. Липсват само воланите.

— Ау! — казвам. — Знаеш ли кой е най-добрият лек за махмурлук?

Лизи ме гледа с надежда.

— Кой? — диша учестено тя.

— Пържена закуска — казвам мило.

Тя не казва нищо, само леко, но невероятно болезнено ме ощипва по ръката.

— Стига — изквичавам аз и двете се разсмиваме. После, докато стигнем до офиса, се възцарява досадна тишина.

Рухвам на бюрото си и решавам утре да се обадя на Тина. Днес имам твърде много работа. Имам агенти на недвижими имоти, майки и ветеринарни лекари, с които да говоря. Латиша е в среща и аз прекарвам следващите трийсет минути да измъквам подробности за кухненски шкафове от млади мъже на име Ричард и Костас, които са обидени от смешната сума, с която разполагам, и нямат желание да пилеят времето си в преследване на лещанка вместо на акули.

После се обаждам на майка ми. Този път е будна.

— Ало? — изпява тя.

— Мамо — казвам, — можеш ли да ми направиш една услуга?

Следва тревожна пауза, преди тя неохотно да каже:

— Какво?

Ровя се за по-впечатляваща фраза и казвам:

— Имам нужда от подкрепа — очаквам да видя дали невроните й ще го уловят. Тишина. Продължавам: — Искам да заведеш Шишко на лекар.

Майка ми отговаря:

— Тим, ветеринарят?

Казвам:

— Да, Том.

Тя е ентусиазирана:

— Такова очарователно момче! Тромав, но толкова очарователен!

Чудя се как да я изиграя.

— Мамо! — казвам накрая. — Шишко не се чувства добре. Спи прекалено много и се боя, че може да е болен от… сънна болест. Затова трябва да го заведеш при Том спешно, по възможност днес.

Майка ми не е убедена. Обявява:

— Но котките могат да спят от шестнайсет до осемнайсет часа на ден! Шейсет и шест до седемдесет и пет процента от денонощието! Имат леки дремки, които траят около трийсет минути, откъдето идва и „котешка дрямка“, след което, освен ако не решиш да им дърпаш опашката, идва по-дълбоката фаза, която е съществена биологична функция! Те…

Отрязвам тази лекция с вика:

— Майко!

Тя спира по средата на изречението и нацупено казва:

— Миналия срок правихме проект за котките.

Такъв ми бил късметът.

— Сигурна съм, че си права — казвам аз и се опитвам да запазя добрия тон, — но въпреки това предпочитам Том да го прегледа.

Майка ми бързо казва:

— А защо ти не го заведеш?

Викам:

— Какво имаш предвид?

— Не съм малоумна, Хелън! Може да стана сводница, ако искаш, но не съм малоумна! — нечестно и изключително неудобно изказване. През целия ми живот жената, която е играла инспектор Клусо, сега избира да е Шерлок Холмс. Тази нейна черта, а именно неочакваната проява на интелект е само една от многото, които правят майка ми толкова уникално дразнеща.

— Добре — казвам с неохота, — но обещай ми да не казваш нещо, с което да ме изложиш?

Тя избухва:

— Разбира се, че няма! Кажи ми защо ти не искаш да го заведеш!

Не ми остава друго, освен да й призная:

— Том и аз се скарахме — казвам предпазливо. — Том ме накара да се чувствам зле, без да съм направила нищо лошо! Както и да е, Лизи и аз излязохме снощи и се натъкнахме на него, и, ами мамо, моля те, не повтаряй тези думи, където и да било, но Лизи го обиди, защото той беше с друга жена.

Майка ми ахва и аз очаквам дълга и многословна тирада за разпасания морал на младото поколение, но тя възкликва:

— И какъв е проблемът?

Аз изкрещявам:

— Какъв е проблемът ли?! Мамо! Критикува ме, а после се оказва, че ме мами!

Тя отговаря сприхаво:

— Спи ли е теб?

Прямотата й ме сразява и в опит да я предпазя от долната истина, излъгвам:

— Ами, не!

Майка силно изсумтява в ухото ми и излайва:

— Не! Защо не? Какво му е? Да не би да е гей?

Едва не си глътвам езика (черта номер две — аномалията на неочаквано настроение) и изхленчвам:

— Не!

Майка ми е объркана. Бързо казва:

— Ако не спи с теб, какъв е проблемът? Когато аз бях на твоята възраст, излизах с трима мъже наведнъж — или им харесваше, или се отказваха. Всичко в любовта и войната е честно, докато някой не предложи!

Интересно! Не споря. Просто казвам:

— Искам да разбереш какво чувства Том към мен сега и ако е възможно, да узнаеш коя е онази жена — после сериозно добавям, като ми се искаше да можех в този момент да й подам някаква джаджа за ефект: — Разчитам на теб.

Майка ми ахва отново и гордо казва:

— Всичко зависи от мен! Дай ми адреса! Чувствам се като детектив!

Въртя очи и шеговито казвам:

— Страхотно, само не забравяй да вземеш Шишко.

Следва пауза и очаквам да чуя смеха й, но тя казва:

— Шиш? О, да, разбира се!

Затварям телефона и се чудя кое е най-лошото, което може да се случи?

За две минути се разсейвам, защото Ричард звъни и казва, че има „апартамент фантастично бижу“, който иска да видя.

— Какво не му е наред? — казвам.

— Нищо! — казва той ранено.

— Трябва да има нещо — казвам.

Той признава, че има нужда „от малко ремонт“. Но не се намира над ресторант за бързо хранене и се съгласявам да го видя тази вечер. Докато оставям слушалката, го чувам как изсъсква „Йесссс!“. После чопля кожата на устната си и се моля майка ми да не направи нещо глупаво при ветеринаря. Искам да кажа — дали току-що дадох пушка в ръцете на шимпанзе? Чакам и чакам, прекарвам часове в обикаляне на супермаркети да търся зеленчук на име „тученица“ за вечерята, която Латиша организира (когато се връщам мрачна и с празни ръце, тя крещи: — Нима си съвсем безполезна? Това е етнически зеленчук!), чакам и чакам, говоря с перверзник, който иска да му чета заглавия от Гърлтайм (този месец думичката „оргазмен“ присъства в едно от тях), чакам и чакам, набирам една статия за целулита на знаменитостите („Има съвети, които може да ти помогнат“, отбелязва Латиша, като ми тръсва произведението от 3000 думи), чакам и чакам и когато повече не мога да издържам, звъня на майка ми.

Вдига.

— Мамо — изпищявам, — защо не ми се обади?

Тя казва обидено:

— Тъкмо прекрачвам прага. И седях в тази чакалня часове наред! Ама че неудобно! Отне ми часове да намеря котката! Беше излязъл на лов. Бях на прага и го виках цели двайсет минути! Пощальонката ме погледна странно. (Предполагам, че е защото майка ми отказва да нарича Шишко по име и настоява на „маци“, но не казвам нищо, защото нямам търпение да чуя новините.)

— Е, видя ли Том? — казвам.

— Уфф — отговаря майка ми (която толкова се наслаждава на властта, че перфектно може да бъде злодей от филмите на Джеймс Бонд). — Тази котка тежи цял тон! Чакай да си поема дъх! Не, нямаше го. Негов колега прегледа котката. Не страда от сънна болест, но има бълхи. А Том е на почивка с приятелката си.