Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (4)

Глава 4

За четвъртия ми рожден ден татко ме заведе да гледам „Лешникотрошачката“ и аз го засрамих, защото извиках силно: „И аз искам да бъда фея!“ Вече съм преосмислила това желание поради единствената тъжна причина, че феите носят поли. Аз не нося поли. Отказвам. Не съм носила пола от около пет години, защото краката ми са къси, набити и ако нося пола, вероятно ще приличам на издокаран булдог. Въпреки това наскоро зърнах един хубав модел в „Мис Селфридж“ и безразсъдно наруших правилото си. Носих я на работа и си помислих: „Всъщност краката ми изобщо не са чак толкова зле.“

После видях нечии чужди крака и си казах: „Господи, какво си въобразявам?“

На следващия ден дадох полата на Мишел и тя я прие с удоволствие, като каза, че ще я даде на химическо чистене, където могат да й я стеснят…

Не е за вярване, но майка ми отказва да приеме правилото ми за неносене на поли.

— Не можеш да отидеш на погребението с панталон! — пискливо казва тя.

— Защо не? — прекъсвам я. — Сигурна съм, че татко не би имал нищо против.

Тя тропа с крак. Тази жена е на петдесет и пет години!

— Да, но аз имам нещо против.

— Но…

Гласът й плющи:

— Просто го направи, Хелън! Недей да спориш с мен, предупреждавам те, няма да мога да го понеса! — майка ми би могла да предаде някой и друг урок по драматизъм на Елтън Джон. Търпението ми изтънява почти до анорексия. На баща ми не би му пукало дори да отида на погребението облечена като пожарникар.

Споменах ли, че за него голотата и сатанизмът са едно и също нещо?

Също така той отъждествяваше и религията със сатанизма. Следователно погребението му ще бъде, както наредих на Юрая, духовно необременено. Без химни, без религиозен дом. И никакъв жълт цвят — баща ми мразеше жълто. Една семпла погребална церемония.

— Изпълнена от кого? — пита Юрая.

— От свещеник, разбира се! — това озадачи Юрая, докато не му обясних, че не мога да си представя кой друг би я извършил (макар че братовчедът Стивън предложи) освен свещеник. Но искам да бъде по възможност кратка, няма да има жълто, нито да се споменава Бог.

Майка ми знае всичко това и пак раздува въпроса за полата до интергалактически пропорции. Изведнъж мисълта да прекарам още минута в крещящата й и пърхаща компания става непоносима.

— Добре — казвам. Плюя думите сякаш са гроздови семки. — Печелиш. Ще облека пола. Ще нося пола, но съм решила — и в момента, който го казвам, решавам, — искам да отида на погребението сама с колата. Не искам да вървя с цялата процесия. Мисля, че е зловещо. Отказвам.

И познахте, настъпва трета световна война.

Не може. Да не съм луда. Искам да я убия ли. Това е нечувано. Какво ще си помислят хората. Хо-хо-хо! За щастие, част от задълженията ми са свързани с обаждания на специалисти, с чиито цитати украсявам тъпите статии, написани от мързеливи, прекалено високо платени журналисти на свободна практика. И така, прилагам уловката на един от многото психолози, които съм интервюирала за Гърлтайм. Техниката на разваления касетофон. Каквото и да изрече майка ми — обвинения, заплахи, молби, напътствия, аз спокойно повтарям едно и също все по-дразнещо изречение:

— Да, разбирам всичко това, но съм решила да отида на погребението сама с колата.

При петото повтаряне тя надава силен вик:

— Млъкни, млъкни, млъкни, не мога да издържам! — и изтичва нагоре по стълбите. Приемам това за отстъпление и победоносно си тръгвам. Не се чувствам виновна, за какво?

 

 

Утрото на погребението настъпва. Стряскам се и усещам примката на страха, от която ми прилошава, без да зная защо. После се сещам. Небето е синьо, но денят е студен, ветровит и лош. От онзи тип дни, в които косата ти се разваля дори да си й сложила пяна и да си я подредила в стегната прическа до последния косъм. И отгоре на всичко Тина беше в Ню Йорк на модни снимки, върна се едва вчера и не успях да се консултирам с нея. Единствената евтина пола, която успях да намеря при самотната си обиколка по магазините, беше дълга, черна, ластична, с невъзможна за премахване панделка от плат на талията. Щом я сложих, заприличах на певицата Алисън Мойс.

Апартаментът е тих и започвам да тряскам врати, защото искам да наруша тишината. Ядосвам се на майка ми, че не се обажда. Пускам радиото и се развеселявам за малко, когато чувам, че балон с горещ въздух и двама идиоти се е разбил в морето и това е възпрепятствало опита им да счупят световния рекорд за обикаляне на света с балон. Господи! Това им е хобито! Оглеждам се за обеците си и се чудя колко ли голяма игла е нужна, за да им се пукне балона. Когато поглеждам часовника си, осъзнавам, че е десет и двайсет и пет, а погребението започва в единайсет.

След шест минути на пътя, прекарани в яростно ругаене, пълзя по Голдърс Грийн и се опитвам да си сложа червило, като гледам в огледалото за обратно виждане. Поне двайсет и пет волвата са паркирани в две редици по средата на пътя. Ще ми се да бях поела по друг път, когато долавям познато движение в неясната далечина. Съсредоточавам се и виждам баща ми да върви по тротоара. Стомахът ми се свива, докато го гледам: уверената му походка, широките квадратни рамене, после той се обръща и поглежда назад и виждам, че изобщо не е баща ми, чува се ужасно силен ламаринен удар, подскачам напред и рязко спирам, понеже съм се врязала — бавно, но уверено — в един паркиран оранжев фолксваген „Бийгъл“.

— Ооо, нееееееее! — извиквам.

Първата ми мисъл е да се обадя на татко. Бих избухнала в плач, но спиралата ми не е водоустойчива. Вместо това изскачам и тичам да проверя нанесените щети. Другите коли веднага започват да свирят. Една добре запазена жена в джип „Чероки“ смъква прозореца си и казва услужливо:

— Карахте твърде бързо.

После чувам писъци.

— Ти смачка Нанси! — гласът принадлежи на дребна блондинка с плътно очертани устни и бяла престилка. Лицето й е сбръчкано от гняв. Тича към мен, оказваме се лице в лице и усещам леко зловонния й дъх.

— Н-Нанси — заеквам ужасено. О, Господи, убила съм някого!

— Нанси, колата ми, глупава краво!

Приливът на облекчение, щом осъзнавам, че няма да вляза в затвора, и бавното осъзнаване на факта, че някаква непозната, която си кръщава колата, ме нарича глупава крава, се смесват в приток на адреналин и изкрещявам:

— Мамка му, спри да викаш! Това е просто една стара бракма!

Тя изглежда шокирана — навярно си е мислила, че някой, облечен с пола като моята, няма да каже „мамка му“. Отваря начервената си уста да отговори, но не я изчакам:

— Съжалявам! Но отивам на погребението на баща си и…

Спирам по средата. Спирам, защото един висок тъмнокос мъж също с бяла престилка е изтичал при нас и очевидно очаква да го включим в разговора.

— Да? — казвам ледено.

Русата веднага се смирява.

— Том — подсмърча тя. Направо се сгушва на гърдите му. Мисленият ми сарказъм вероятно е пропълзял на лицето ми, защото тя ми отправя злобен поглед.

— Том, виж какво стори на Нанси!

И двете поглеждаме към набръчканата задница на колата, а после към Том. Тя го гледа с благоговение, аз — високомерно. Том е невероятен. Или по-скоро (знам, че това не звучи като комплимент, но ще ме извините, защото е личен фетиш) има очи като на хъски. Хладно, бледо, пронизващо синьо. Леле! И зъбите му. Вълчи зъби. Виждам ги, защото ми отправя изненадваща усмивка. Доста си падам по заострени кучешки зъби. Какво мога да кажа? Странно е. Искам да кажа, аз даже не харесвам кучета.

— Селин, пострадала е предимно бронята. Стига си викала — казва Том. После се обръща към мен и казва:

— Добре ли сте? Искате ли да седнете?

Клатя глава.

— Закъснявам — казвам остро. — Закъснявам за погребението на баща си, а сега се случва и това! — задавям се. Селин мълчи.

— Какво! — казва Том.

— Ами Нанси? — нацупва се Селин.

— Аз ще се оправя с колата — казва Том, — ти влизай вътре — Селин се фръцва гневно.

— Съжалявам — казва той. — Изглеждате притеснена. Ще можете ли да карате?

Вдигам рамене. Искам да кажа, че съм добре, но вместо това излиза нещо като:

— Замаяна съм — ръчкам часовника си и осъзнавам, че погребението на баща ми започва след по-малко от петнайсет минути. — Твърде много съм закъсняла. А сега и това.

Том маха към колата.

— Струва около десет пенса. Забравете за нея. По-късно можете да уредите нещата — пауза. — Изглеждате малко неуверена да шофирате. Да ви повикам ли такси?

Отказвам.

— Започва след десет минути — простенвам. Чувствам се слаба, немощна и облечена като пълна повлекана, а за капак на всичко това, като допълнение към тази неустоима комбинация, от носа ми се проточва воднист сопол. Избърсвам го с ръкава си.

— Аз ще ви закарам — заявява Том. — Имам микробус.

— Микробус? — питам глупаво.

— Ветеринар съм — пояснява той.

— Вие сте ветеринарен лекар! — възкликвам.

— Да — усмихва се той.

— Това обяснява бялата престилка — казвам аз, след което решавам да млъкна.

Чакам, докато Том премества тойотата „отзад“. С тревога установявам, че шофира като мен. Три секунди по-късно той се появява зад волана на мръсен бял микробус с надпис МЕГАВЕТ.

Стилно.

Подсвирква и аз се качвам. Заради лепнещата ми пола цялата процедура е сложна и непохватна.

— Сигурно имате куп животни да лекувате? — питам, като потвърждавам моята вече изумителна репутация на красноречив събеседник с остър ум.

— Не — клати глава той. — В сряда винаги е спокойно. Понеделник и петък са убийствени. Така. Къде отиваме? — разбира се не мога да се сетя къде точно е гробището и Том измъква оръфана карта изпод седалката. След като се измъкнахме от Голдърс Грийн, Том забързва. Изобщо не му пука, че засича полицейски коли. Зная, че бързаме, но имам чувството, че той се опитва да излети.

— Всичко наред ли е, командире? — промърморвам заядливо.

Той ме поглежда.

— Не карам бързо — казва той, — а нали не искаш да закъснееш!

— Не, но не искам и да съм мъртва.

Той намалява.

— Съжалявам за баща ти.

— Благодаря.

След този весел разговор мълчим и двамата. Тогава Том пита:

— Как почина?

Чопля кожата по устните си.

— Сърдечен удар — казвам с ахкане, докато микробусът изсвистява на завоя. Том въздъхва също, мило е. Искам да сменя темата. Трябва да сменя темата. Ровя из мъгливия си мозък да открия информация, която може да се стори интересна на добре изглеждащ ветеринарен лекар, с когото току-що съм се запознала, и успявам да произведа следния шедьовър:

— Имам котка, казва се Шишко.

Господи, какво ми става? Сякаш съм загубила ума и дума! Изведнъж се оказвам с речника на тригодишно дете и се налага да си засмуча бузите, за да не добавя: „Кой е любимия ти цвят?“

За щастие, Том пита учтиво:

— Така ли? Някаква определена порода ли е?

Ето го последния ми шанс да докажа, че въпреки всичко всъщност аз имам коефициент за интелигентност. И какво казвам?

— Оранжев е.

Замислям се дали да не се подложа на спасителна операция да ми извадят гласовите струни, когато Том мило казва:

— Оранжева. Добра порода.

Този отговор ме вдъхновява да замълча. Гледам в скута си и си представям как татко лежи в ковчега и започва да се разлага.

Седем мъчителни минути по-късно Том набива спирачки пред портите на гробището.

— Благодаря, толкова мило от твоя страна, благодаря — казвам аз, опитвайки се да внеса малко живинка от благодарност в равния монотон. — Какво да направя за тойотата?

Том махва с ръка.

— По-добре побързай! Просто се отбий, когато имаш време. Нещата със застраховката и Селин можеш да уредиш по всяко време. Тя няма да се разсърди.

Това е най-безочливата лъжа, която съм чувала, освен когато майка ми отказа да признае, че си пада по Стийв Маккуин. Но я оставям без коментар.

— Благодаря — казвам отново.

— За нищо — отвръща той. Кима към масата коли, събрани пред входа на гробището. — Ще се оправиш ли?

Кимам сковано, глупаво махам за довиждане и се обръщам. Очите ми се пълнят със сълзи. Абсурдно е. Мога да преживея, когато ми крещят. Но благост? Някой да се държи мило с мен? Свивам се при самата дума. Звучи почти като „нежно“. Независимо от сините очи и заострени зъби веднага изгубвам интереса си към него. Виждам Люк, който стои до железните порти и пристъпва нервно в спретнат син костюм заедно с безупречната Тина и лъскавата Лизи, и се затичвам към тях. Мръсният бял микробус на Том потегля с рев. Аз даже не се обръщам.