Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (39)

Глава 39

Бях някъде на четиринайсет и си вървях по улицата, когато един шишкав мъж на средна възраст с изтънена коса ме спря и каза:

— Ако ми позволите, този пуловер изобщо не ви отива.

Изумена, аз изписках:

— О! Ъъ… благодаря, че ми казахте.

Изтичах вкъщи, застанах пред огледалото и се вгледах в себе си и закръглените си рамене, в пуловера на червени и бели ивици и си помислих: „Уф, типично за теб“.

Минаха няколко години, преди да ми хрумне, че един възрастен, който спира непозната закръглена тийнейджърка на улицата, за да я поучава за вкуса й, сигурно е откачен шовинист.

И все пак трябваше да си задам въпроса — какво, за Бога, съм правила, че да нося пуловер на червени и бели ивици?! В бръснарница ли съм работила? Или съм си играла на нацупена и стройна Полита, която си позволява да носи кукленски дрехи и да го нарича ироничен кич? Имах ли и най-малка представа какво правя, когато се осмелих да изляза преоблечена като клоун? Не.

Погледна ли девствено бялата баня, осквернена с обръснатите косъмчета от наболата брада на Джаспър, пода с нови плочки, превърнат в басейн за пингвини, голямото квадратно огледало, запотено като вратата на микровълнова печка, и осъзнавам, че за четвърти път тази седмица няма да има топла вода, а е едва четвъртък. Мръщя се на себе си и се питам дали през последните дванайсет години изобщо съм научила нещо? Очевидно не.

Все пак последните четири дни бяха интересни. Романтичните ми представи за съвместно съжителство, както Джаспър би казал — a deux, бяха разбити на парчета за броени минути. В глупавите мигове, преди прибързано да го поканя да остане, си представях куп уютни неща.

Как ще сменя съобщението на новия телефонен секретар на „Хелън и Джаспър ги няма в момента“. Как ще пълня кошницата в супермаркета, освен с шоколадчета Дайм и котешка тоалетна и с неща, които Джаспър обича: като пушено еленско месо и прясно изцеден ПС. Как се гушкаме на дъсчения под пред „Смъртоносно оръжие“. Как неустоимият му парфюм „Егоист“ разпръсква струи на мъжественост из моминския ми апартамент.

Какво си въобразявах? В мига, в който видях онези мърляви плетени столове да загрозяват територията ми, разбрах, че съм допуснала грешка. На мен си ми харесваше телефонният секретар да е само с моето име. Не исках мъртва Бамби в хладилника си. Предпочитах да гледам „Смъртоносно оръжие“ сама особено, при положение че (за разлика от някои хора) никога не бих възкликвала силно в критични моменти „Това е нелепо криминале, защо не гледаме приличен филма като Гражданина Кейн“. И ако толкова отчаяно исках мъжествена струя, можех да натъпча Шишко с богата порция пастет от пуйка и пилешки дреболии и да изчакам неизбежната воня. Какво ми става?

— Но аз не мога да му кажа да си тръгне — оплаквам се на Лизи на обяд, — той няма къде да отиде.

Лизи, която внимателно проверява да не би в зелената й салата да са останали голи охлюви, казва:

— Наистина, Хелън, не зная защо изобщо го покани. Той е егоист, който ако питаш мен страда от емоционален запек и никога не се е държал добре с теб.

Побутвам лазанята с вилицата и си мисля колко симпатично двулична е Лизи. Спомням си, когато, не много отдавна, тя делеше апартамент в Камден с приятеля си психолог. Психото отишъл на конференция, върнал се след два дни и открил, съвсем като Мечока от приказката, че някой е спал в леглото му. Оказа се, че Лизи се смилила над млад бездомник, който спял на пейка и бил в безизходно положение. Тя не можеше да разбере защо психологът се подразнил.

— Но тогава ти не спеше в леглото! — казала Златокоска. — И освен това щях да изпера чаршафите, но мислех, че ще се върнеш утре.

Опитвам да се абстрахирам от този епизод и да отговоря на въпроса й. Защо поканих Джаспър да остане?

— Почувствах се самотна, след като ти се понесе към корабното парти — казвам нацупено. — Освен това валеше и бях сама в празния апартамент.

Лизи клати къдрици и казва:

— Но това ми е любимото! Да съм на топло в уютен апартамент, да гледам дъжда! И това беше първата ти нощ сама в собствения ти дом. Не се ли вълнуваше?

Въздъхвам. После кисело казвам:

— Да, но видях огромен паяк. И ми стана жал за него. За Джаспър, де.

Лизи свива устни.

— Защо? — казва.

Разгорещявам се и отсичам:

— Защото Луиза го изхвърлила!

Лизи отвръща:

— Но му е дала известно време. Не е ли могъл да си намери апартамент?

Изръмжавам:

— Не.

— О — казва Лизи, — защо не?

Вдигам рамене и казвам:

— Мисля, че няма достатъчно пари.

Лизи не е убедена.

— Е, значи е късметлия, че е могъл да разчита на теб. Ти си много мила, Хелън, но аз мисля, че е твое право да кажеш на Джаспър да си тръгне, ако решиш, че вече не искаш да е при теб.

Това, което Лизи казва току-що, ме изкарва извън релси. Обидено казвам:

— Ние се харесваме. И му съчувствам, защото зная какво е да живееш с някого, с когото си имал връзка, и после нещата да се вкиснат.

Лизи изискано изсумтява:

— Е, Хелън, сега със сигурност знаеш!

Не й обръщам внимание.

Тя е в лошо настроение, защото утре става на двайсет и осем. По принцип това не би било проблем, но е резервирала частно парти в ресторант, за да го отпразнува с приятели, а вчера следобед Тина й прати имейл, че няма да може да дойде. Не посочи някаква конкретна причина. Това шокира Лизи и вечерта й звъннала вкъщи да я попита защо. Ейдриън вдигнал. Мога само да предполагам, че Лизи е очаровала копелето, защото той и Тина в крайна сметка ще дойдат.

Но Лизи продължава да се тревожи. Тя смята Тина за една от десетте си най-добри приятелки и измисля безкрайни теории за факта, че напоследък тя е точно толкова приятелски настроена, колкото и пътен регулировчик с подагра.

Според Лизи Тина е под „невероятно напрежение“, защото заместник модния директор спечелил място в Космополитън, още няма нов заместник и Тина е „затрупана с работа“. Също така тя е „луда по Ейдриън“, но „и двамата работят толкова много“ и затова „Тина иска да прекарва всяка ценна минута с него“.

На Лизи й е лесно да си повярва, понеже е от онези страшно популярни хора, които не изпитват собственически чувства към приятелите си (има ги в изобилие и винаги й се обаждат). Но колкото е либерална като приятел, толкова е и фашист по отношение на рождените дни. Това е защото в семейството им винаги са вдигали голям шум около рождените дни — наемали са зали, фокусници и клоуни, купували са торти, скулптори от балони, маскарадни костюми, подаръци с панделки, торбички, пълни със сладкиши (нито едно от тези неща не получих, когато станах на двайсет и шест) — и Лизи продължава да счита тези дни за свещени. И така, фактът, че Тина се опитва да се измъкне от вечерята по случай рождения ден на Лизи, е непростим грях. Това, че сега Тина е принудена да присъства, не компенсира грубия й отказ. Тръгвам да попитам: „Колко човека си поканила?“, когато Лизи ме изпреварва и пита:

— Хелън, ще се обидиш ли много, ако не поканя Джаспър?

Изумена съм. Лизи се изчервява и прибързано добавя:

— Просто не мисля, че ще му хареса. О, надявам се да не си обидена, просто…

Надмогвам изненадата си и казвам:

— Лиз, честно, няма проблем. Всъщност той не може да дойде, ще излиза с момчетата от отбора по крикет от колежа утре вечер. Така че не се тревожи.

Докато тези думи се леят от устата ми, в главата ми се блъскат хиляди други. Да вярвам ли на ушите си? Значи Джаспър е отхвърлен, но биячът на жени е сърдечно поканен! Това е ерес! Това е все едно Бог да каже на Адам, че Ева не е поканена на градинското му парти, но Змията е.

Усмихвам се неубедително и се опитвам да не изглеждам обидена. Не искам Джаспър да идва — само ще се заяжда за храната и гостите, и музиката, и организацията — но Лизи да не иска той да дойде с нещо съвсем различно. Мое право е да се отнасям с дискриминация към Джаспър, понеже е моят бивш. Но Лизи няма право да съди произхождащата от минали връзки репутация и аз съм принудена да обявя, че не постъпва правилно (В главата ми разбира се, не бих си и помислила да го кажа в лицето й).

— Поканила съм Люк обаче — казва Лизи, — зная, че го обожаваш, а и той е такъв сладур.

Изумявам се за втори път в рамките на две минути:

— О! — казвам. Не съм сигурна дали съм доволна (поне Люк няма цяла вечер да говори за кармична астрология) или раздразнена (Лизи има милион приятели, защо си присвоява моите!)

Казвам на Лизи, че няма проблем, но ако може да ме извини, защото трябва да се обадя по телефона. После се оттеглям в офиса и се нацупвам. Настроението ми не се подобрява особено, когато се прибирам и виждам, че Джаспър си е приготвил сандвич с домати и сирене в кухнята и го е изял в хола: чекмеджето с приборите е отворено, една чиния с трохи е зарязана на масата, ножът за хляб лежи край мивката, приличащата на паяк горна част на домат се мъдри на пода, а едната страна от голямо парче неразопаковано сирене Чедар съхне.

— И има наглостта! — казвам на Шишко, който гризе ноктите си и му е все тая.

Чудя се дали е оставил бележка да каже къде е. След трисекундно претърсване на апартамента откривам, че не е. Измивам чинията и ножа, шумно затварям чекмеджето, вземам остатъка от домата и сиренето и ги хвърлям в кофата за боклук, като през цялото време мърморя под нос как може да има мръсни разпилени съквартиранти, които се държат като Хенри VIII, очакват другите да чистят след тях боклуците им и оставят пакетчета от чай в неръждаемата мивка и я цапат. Трудя се около четирийсет минути, суетя се, бърша, после ми писва и се обаждам на Тина.

Зная, че не трябва. Последния път, когато го направих и я питах как е със здравето, тя студено отвърна, че се опитвам да разваля връзката й, знаела, че е защото им завиждам „за тяхната невероятна любов“ и че не разбирам. Аз — според Тина — съм разяждана от горчивина, защото мъжете, с които излизам, са чекиджии, които пет пари не дават за мен (само дето тя не се изрази толкова мило).

Макар че бях обидена, припомних си, че е хипнотизирана от зъл магьосник и просто казах:

— Точно така, искам да разваля проклетата ти връзка! С удоволствие бих те откъснала от Ейдриън. Той е… — но тя ми затвори телефона. Оттогава ме отбягва и книгите за самопомощ гният на пода в стаята ми. Не ми харесва цялата работа, но се страхувам да се обадя, да не би да й навлека беля. Мога да се престоря обаче, че се обаждам да видя какво ще купи на Лизи за рождения ден. Само това ще бъде безопасно. Мобилният й не е включен, затова звъня на стационарния.

— Ало — прошепва тя.

— Тина — казвам изнервено, — аз съм, Хелън. Знаеш ли, че мобилният ти не работи?

Тина кашля и казва:

— Вече нямам мобилен.

Тъй като Тина е известна — или поне беше известна — с големите си телефонни сметки (около 300 лири на месец), аз съм изумена.

— Но — заеквам — как можеш да живееш!

Тина пак кашля. Май я боли гърлото.

— Не са полезни за здравето — казва тя безразлично, — причиняват рак на мозъка.

Отговарям:

— Но не е ли съществено за работата ти да имаш телефон? — Тина мълчи. Усещам жилото на яростта и гневно казвам: — Заради него, нали? Опитва се да те отдели от нас! Защо…

Тя ме прекъсва. Тонът й е свиреп:

— Не, не е така! Това е само защото го е грижа за мен, а с това не можеш да се пребориш! Защо не спреш да се бъркаш и не ме оставиш на мира! Моля! Той скоро ще се прибере, има ключ и ако ме хване, ще избере номер едно, четири, седем, едно и ако иска да разбере с кого съм говорила и колко време и какво и… — гласът й секва.

Правя физиономия и се опитвам да разбера. Казвам и, че съм й приятелка и искам най-доброто за нея и трябва да ми се довери. Обяснявам й (тук кръстосвам пръсти), че уважавам връзката й с Ейдриън, но една връзка би трябвало да те прави щастлив, а аз не мисля, че тя е щастлива. Питам я дали наскоро я е удрял, тя отговаря, че не го е правил отдавна. Но нещо в начина, по който го казва, ме тревожи и питам дали е направил нещо, което не би се осмелил, ако аз бях в стаята.

Тогава разбирам, че снощи, след като Лизи се обадила, Ейдриън взел пластмасова лопатка от кухненското чекмедже, найлонова торба от под мивката, заключил Тина в апартамента (казал й, че може да й звънне по всяко време и че ако тя се обади на някого, той ще разбере), спокойно отишъл в парка, изгребал три пресни кучешки изпражнения, сложил ги в найлоновата торба, върнал се в апартамента, надянал чифт жълти гумени ръкавици и размазал кучешкото лайно по лицето и устата на Тина съскайки: „Ето това си ти“.

Иначе бил страшно мил.