Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (12)

Глава 12

Музика беше предметът, който най-много мразех в училище. Мразех я повече от математиката. Бях музикален инвалид. Без значение колко дълго и колко силно ме гълчаха и ме насилваха да грача, нотите за мен останаха колекция от мистични черни завъртулки. Осминката например ми приличаше на чипс. Въпреки това, когато бях на седем, ме измъчваха да свиря на флажолет и то по време на обедната почивка. Страхувах се от тези часове повече, отколкото от ловеца на деца в „Мечта на колела“. Единственото, което си спомням, е как треперех в кабинета по музика с шепа други нещастници, докато свирят Frere Jacques, а аз им подражавам.

И после, в един съдбовен ден, поискаха от мен да свиря соло и фиаското приключи. Бях заклеймена пред целия клас за музикален инвалид. Щеше ми се да потъна в земята от срам. Както и да е. На следващата сутрин се събудих и се чувствах различно — лека, развълнувана и невероятно свободна. Вече нямаше да ходя на уроци по флажолет. Никога. И когато се замисля за най-големите травми в живота си — уроците по флажолет и това, че не ми разрешаваха да си продупча ушите — виждам, че имат нещо общо помежду си. Без значение колко пагубни ми се струваха тогава, имаха край. Проблемът със смъртта е, че няма край.

Тя е нещо постоянно. Понякога забравям, че се е случило, но после се сещам. Не мога да повярвам, но не мога да я прогоня. Майка ми вманиачено разглежда фотоалбуми. Сякаш, понеже образът на баща ми е ярък с цветовете на Фуджи техниколор, не може да е умрял. Аз междувременно не зная какво да правя. Не зная дали майка ми е в това състояние, защото обичаше баща ми, или защото е останала сама.

Новината, че вече не сме заедно с Джаспър, определено я ободрява. Докато не разкрих, че съм сама (ама че смешна фраза, всеки човек е сам, даже Тина с невероятните й срещи), майка ми се сърди. Сякаш „поминаването“ на баща ми, както го нарича, е моя вина! Е, извинявайте, но не аз сготвих последното, заредено с холестерол ястие. Продължава да прави остри коментари като:

— Той беше единствената ми сродна душа. Ти си си добре, имаш толкова приятели, които те подкрепят.

И кои са тези „приятели“? Люк ми казва „горе главата“? Мишел ме мъмри, че съм се държала като кучка с Алън и ме пита дали не полудявам? Латиша, която заявява (когато обяснявам, че съм закъсняла, защото сериозно съм се карала с майка си за това дали да отменим абонамента за Файненшъл Таймс):

— Трагедия. Но ти трябва да се радваш, че си е отишъл толкова бързо. Едва ли би искала да страда.

Когато майка ми се заяжда, аз не отвръщам. Не казвам например: „Беше единственият ми баща. Ти си си добре, можеш пак да се ожениш“. Вместо това прекарах цялата седмица в суетене и тормоз да я накарам да се храни повече. Купувам „Книга с рецепти за добро домакинство“, цели потискащи 576 страници, и решавам, че отсега нататък ще посвещавам всяка неделя и понеделник, и сряда вечер в хранене на майка ми и това да я разсейвам от загубата. За нещастие, този план изисква от мен да се лиша от социалния си живот и да се науча да готвя.

Обаждам се и на местния агент за недвижими имоти, който позвънил на майка ми в сряда (убедих я да започне да вдига телефона си от вторник) и казал, че чул „че тя смятала да се мести“. Превод: чул е, че съпругът е гушнал букета, предположил е, че вдовицата би се преместила в селска къща и решил да си подсигури хубава тлъста печалба, като я сплаши да продаде къщата през него.

По принцип приветствам конфронтацията колкото и „Свидетелите на Йехова“ на масата си. Въпреки това разговорът ми хареса. Силата, която усетих при разговора с Алън, сигурно води до пристрастяване. Обаждам се на „Родни и Картър“, след като предварително съм нахвърляла няколко злъчни бележки. Изправям се (Лизи се кълне, че това прави хората по-уверени) и настоявам да говоря с господин Родни. После с гласа на Линда Блеър от „Екзорсиста“ започвам:

— Баща ми умря преди трийсет и шест дни и овдовялата ми майка е полудяла от скръб, а вие, преследвачи на линейки, я безпокоите и искате да направите пари от нея! Надявам се да сте горди със себе си! Отвращавате ме — обирачи на гробове!

Съдейки от сервилното му раболепно изхленчване на обвинението, даже агентите на недвижими имоти се боят от демонично обсебените.

Обаждам се и на няколко от приятелите на майка ми. Според нея те я били „изоставили“. От това, което виждам, тя не е съвсем права. Превъртам лентата на телефонния секретар и разбирам, че приятелката й Вивиан се е обаждала девет пъти. Баба Фло се е обаждала четиринайсет пъти. Свивам се, докато слушам дрезгавия й глас. Звучи съвсем объркана: „Сесилия, там ли си? Ало? Ало? Тази машина счупена ли е? Ало?“

Бях забравила за баба Фло. Тоест, бях забравила така, както се забравя час за зъболекар. Първо ще се обадя на Вивиан. Предишните й съобщения са от типа: „Сеси, Вив е. Надявам се, че се справяш, звънни ми, когато имаш минутка. Знаеш, че съм насреща, ако имаш нужда от рамо, на което да поплачеш. Обади ми се без значение кое време е — ден, нощ, няма значение.“ Последните са: „Сесилия! Вивиан се обажда. Много съм разтревожена. Защо не се обаждаш? Обидих ли те с нещо? Обади се! Аз също умирам… нямам търпение да се видим. Трябва да обядваме заедно.“

След като разпитах майка си, се оказва, че Вивиан е идвала два пъти преди три седмици. Първия път се е отбила да покани майка ми „за лек обяд в понеделник“ и да отмени поканата за вечерното парти в събота, уредено пет дни, преди баща ми така егоистично да ритне кофата и да обърка плана на Вивиан за подредба на гостите.

При второто посещение Вивиан донесла на майка ми кекс-дунапренка, лъскаво копие на списание ОК и покана за театрална продукция в покрайнините — Хамлет, където синът й Джеръми, който мечтае да стане като Рупърт Еверет, има второстепенна роля (играе Розенкранц). Точните й думи били:

— Няма да ти трябват две покани, нали?

Казвам на майка си, че Вивиан е постъпила зле, но е искала да й помогне и че трябва да й даде втори шанс. Междувременно убеждавам Вивиан (хващам я на мобилния между Харли стрийт и фризьорския салон), че майка ми няма намерение да отнема ничий съпруг засега и също така, че в Сейнсбъри продават пилешки гърди и за една порция. Така че самотната жена няма да е проблем да присъства на партито и смятам, че поканата за вечеря веднага ще влезе в сила отново.

Вивиан е шашната и се оправдава бурно:

— Хелън, тя е повече от добре дошла, знаеш — извива глас тя, — но трябва да знаеш, че на първо място най-вече аз мислех за нея. Ще бъдем пет двойки! Ние, Елуъртови, семейство Уилиамс, семейство Шенкс и семейство Стратърс! Последното нещо, което бих искала, е да сипвам сол в раната!

Подминавам всеизвестния факт, че поне трима от тези гости имат любовни афери и обяснявам, че докато със сигурност ще бъде болезнено за майка ми да седи сред тези лъскави прототипове на брачно блаженство, със сигурност би го предпочела пред това да си седи вкъщи сама, да яде парче сирене Едам пред любимия й медицински сериал. Резултатът? Майка ми, облечена в черно от върха на упоритата си глава до наперените пети, отива на бала.

Междувременно си седя вкъщи и ям парче сирене Едам пред любимия й медицински сериал. Такова удоволствие е. Единственият трън в очите е Шишко, който побутва храната като шестокласничка на диета, после изчезва в коридора, скимти, мяучи и бясно драска — безпощадно, безсмислено по бежовия килим на Маркъс.

— Млъъъкни! — изкрещявам от дивана. Изцедена съм от усилието да се справям с проблемни деца…

Пет минути по-късно се отнасям до спалнята да си взема жилетка и виждам Шишко да клечи в чекмеджето ми с бельо. За части от секундата не проумявам. Защо? Свистящият шум на пишкане бързо и неприятно разкрива загадката.

— Ти, малък мръсник! — измърморвам и осъзнавам, че (освен ако не искам спалнята ми да бъде истерично опикана) единственото, което мога да направя, е да го изчакам да свърши. Промъквам се към чекмеджето и внимателно премествам дантеленото си секси бельо изпод пишкащото дупе.

Като отговорен собственик на домашен любимец зная, че психолозите по поведение на животните строго отричат каквато и да е форма на „наказателна техника“. Много лошо. Докато Шишко триумфиращо изскача от пропитото с урина чекмедже, го изпращам със средно силен плесник. Изстрелва се, кляка в далечния край на коридора подобно на рунтава Немезида и остава на гладна стачка цялата неделя.

В понеделник звъня в работата, обяснявам на ледената Латиша, че имам „зъбобол“, и решавам да отведа котката си на лекар. Потрепвам при спомена за скорошното ми излагане пред Том. Може би друг ветеринар ще е на смяна. И все пак…

Том ме кани в кабинета, без да дава признак, че се познаваме и без искрица топлина.

— Какъв е проблемът? — пита, след като изсипвам Шишко на масата за прегледи от кутията за пътуване, а той се вкопчва маниашки в нея, сякаш е потъващия Титаник.

— Ами — казвам нервно, — загуби апетита си и ме пренебрегва. Също така имаше диария.

Изражението на Том става още по-неодобрително.

— Откога продължава това? — казва той студено. Не е ли това част от песен, помислям си, но не се осмелявам да го кажа. Отчаяно искам да помоля Том за прошка, но съм убедена, че ще ме отхвърли.

— Не съм съвсем сигурна — казвам аз и се свивам виновно, — но (преглъщам) вероятно седмица или две.

Том повдига вежди.

— И опита ли се по-рано да го заведеш на лекар? — казва той с невярващ тон.

— Не — започвам аз, — не мислех, че…

Том ме прекъсва. Изглежда се е превърнал в кисело копие на учителя ми в началното училище.

— Не си мислила? Има ли нещо друго? Повръщане? Непрекъснато ли дриска?

Нещастно клатя глава.

— Имаше само един пристъп… сигурна съм.

Том ме поглежда и казва:

— Опиши го!

Ужасно романтично.

— Ами — казвам с леко снизходителен тон, — беше кафяво и течно. Точно като дрисък. „Господи, какво иска от мен?“

Том изглежда отвратен и не съм съвсем сигурна, че това има нещо общо с поетичното ми описание на теченото ако. Той изръмжава:

— При една млада котка подобни симптоми могат да са първите знаци на левкемия, котешки СПИН или заразен котешки перитонит — ужасна болест, която започва с диария и придирчивост към храната и свършва с дихателни проблеми. Срещу нея няма ваксина.

Изумена съм.

— Левкемия, СПИН или заразен котешки перитонит? — шепна, допреди няколко минути не съм знаела, че съществува заразен котешки перитонит, но вече съм сигурна, че Шишко е болен именно от него, СПИН и левкемия, аз съм виновна, всичко е заради моята ужасна небрежност.

Том кима сериозно.

— Е — казва, — ако не е прекалено от моя страна, искам да зная дали в изпражненията му имаше следи от кръв? Твърди ли бяха, или течни? Пил ли е и пишкал ли е повече от нормалното?

Клатя глава при въпроса за акото и прошепвам:

— Не съм сигурна за пишкането.

Том продължава:

— Ще се наложи да взема кръвни проби. Такъв млад котарак не би трябвало да има проблем от такова естество, трябва да яде, да пие, да пишка, да ака съвсем нормално. Ако една котка има диария, трябва да се реагира веднага. Ако стигне от дванайсет до петнайсет процента дехидратация, той е мъртъв.

Ахвам.

— О, не! — и с плачевен глас добавям: — Шишко няма да, няма да, ще умре ли? — след малко ще се разплача и ще се предам на Кралско Дружество за защита на животните.

Устните на Том помръдват леко:

— Резултатите ще са готови утре.

Усещам слабост от угризения, срам и ужас. Мълчаливо гледам как Том преглежда подутото коремче на Шишко, отваря устата му, поглежда в гърлото му, повдига горната му устна и тя заприличва на подигравателна усмивка (подобна на постоянната презрителната гримаса на Том). После нежно, съпроводено със силно и възмутително съскане, плъзга намазан е олио термометър в дупето на Шишко.

— Няма страшно, приятел — нарежда с мек, нисък глас.

Сърцето ми се свива. Накрая маха термометъра и рязко казва:

— Има лека температура.

Кимам тъжно. После вика гадната нацупена Селин, подстригва малко квадратче пух от предните крачета на Шишко, взема проби от тях и — докато Селин държи Шишко, който много ми се ще да я ухапе и ако има СПИН, да й го предаде — взема кръв от всяка вена. После я впръсква в две прозрачни епруветки — едната е розова, другата с оранжева тапа.

Предвид шеметното изпитание, Шишко не е разгневен колкото би трябвало. Издава дълбоко, ниско, сърдито ръмжене, но не се осмелява да бяга. Предателят даже позволява на Том да го премери, докато аз, злият вредител, преглъщам сълзите си на покаяние. Том се навежда, погалва Шишко по главата и го пъхва обратно в кутията.

Поглежда ме, поколебава се и после казва — с твърд, но не ужасно изпълнен с омраза тон:

— Тази котка започва да придобива пропорциите на будоарна дама, но съм сигурен, че е добре. Вероятно е изял нещо развалено или е преживял някакъв стрес. Всяка промяна в начина на живот, даже преместването на канапето, може да раздразни и най-стабилната котка. Често това се изразява чрез характерно кафяво оплаквателно писмо. Днес искам да го държиш гладен и ще ти дам специална, лека котешка храна, която да му даваш в продължение на три дни. После, при положение че е добре, ще го сложим на друга диета за отслабване. И ще те уведомя, когато резултатите от изследването са готови. Но ако пак повръща или ака — веднага го доведи.

Кимам хрисимо и шепна:

— Значи има лъч надежда?

Том се обръща, мисля, че, за да се изкашля, после казва сериозно:

— Повече от лъч. Искаш да знаеш какво му е наистина? Той е глезан! — с тези думи Том изчислява (изнудваческата) сметка, връчва ми „възстановителния пакет“ и кани следващия клиент. Казва „чао“, но гледа някъде над главата ми. Прибирам се, глезя Шишко и се срамувам от себе си.

 

 

Давам си почивка до края на деня и цялата нощ в понеделник я прекарвам в молитви. Том ми се обажда в работата във вторник 11:39 ч., за да ме информира (съвсем накратко), че Шишко е наред, с изключение на малко увеличение на червените кръвни клетки, което значи, че вероятно има глисти. Тичам до „Мегавет“ веднага след работа. Том се появява, за да ми връчи таблетка и четвърт против глисти (понеже Шишко е толкова дебел) в синьо-бял плик.

— Ако повърне след половин час, значи не е подействала — казва той с топлотата и сърдечността на дълбоко замразена полярна мечка. — Ако повърне по-късно, значи е подействала, просто му е подразнила стомаха.

Отнема ми четиридесет минути да пъхна хапчето в гърлото на Шишко. После още двайсет минути си промивах раните. Разтревожена съм и съм ядосана. Обаждам се на Тина. Излязла е. Обаждам се на Лизи. Излязла е. Затова се обаждам на Мишел. Тя ми е надула главата със Сами, така че е натрупала сериозен дълг в това отношение. Първо я оставям да излее възмущението си от името на мазния Алън.

— Мишел, честно казано в толкова нестабилно състояние съм в момента, че мислех за по-честно, нали разбираш, да не го обременявам? — като приключих с глупостите, пристъпих към същността — дърдоря и беснея за Том. Не съм съвсем сигурна каква реакция искам от Мишел, но тя показва разбиране. Господи, ама че е образ! С нищо не си му длъжна! Не се нервирай! Трябва да се отпусне! Доста е надменен и т.н.

Запалена съм и вдъхновена да се консултирам с нея по един въпрос, който ме яде от известно време. Липсва ми Джаспър. Продължавам да мисля за него. Искам да му се обадя и Мишел пак се съгласява. Той е страхотен и трябва да му се обадя. Окуражаване и разрешение! Така и правя.

За моя изненада и удоволствие на Джаспър му е „приятно“ да се чуем. Би било „върха“ да се видим някой път.

— Какво пише в бележника ти за утре? — питам, (след час слушане на Мишел даже Люк би заговорил като Холивудска съпруга).

— Нямам ангажименти — провлачено казва Джаспър, — защо не се отбиеш?

Свивам се от кокетно удоволствие и мъркам в телефона:

— Бих могла… — оставям слушалката със завъртяна глава. Джаспър Сандерсън и Хелън Брадшоу. Завръщане! Да използвам една от любимите фрази на Джаспър: Мишел, ти уцели десетката!

Зареждам се пред оскверненото и възстановено чекмедже с бельо и започвам да избирам бикини.