Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (33)

Глава 33

Хората, на които никога не им се е случвало нищо лошо, винаги казват: „Добро може да излезе от всяко нещо“. И така, когато в събота вечер карам към видеотеката и виждам един млад мъж да пресича с вестник и четири пакета тоалетна хартия, се ухилвам, защото се сещам за Люк и колко близки станахме през шестте дни, откакто Маркъс ме изгони. Шест дни, откакто за последно видях Том! Изглежда като цял век. Както и да е, сега, откакто не живеем заедно, Люк е много по-забавен. За първи път от години насам двамата прекарахме три часа заедно, без да се караме.

Вивиан е поканила майка ми на следобеден чай („Съчувствен чай! Да компенсира, че не ме е поканила на Коледа! Но изобщо не компенсира!“), така че се обадих на Люк и му предложих да дойде. Извинението ми беше, че Шишко настоява Люк да упражни правото си да го вижда (лъжа, понеже привързаността на Шишко, към който и да е се изпарява в мига, в който погълне последната хапка пастет).

Истината беше, че исках да видя Люк, но бях по-нетърпелива да разбера дали Люк е виждал Том предишната вечер, когато са излизали с момчетата. Само да се уверя. Но Люк е толкова доволен, че съм го поканила: (Да донеса ли консерва маринована риба тон или сардели в доматен сос? — пита той), че веднага се засрамвам от двуличието си.

— Донеси себе си! — възкликвам виновно и се втурвам да купя два пакета чипс Прингълс със сирене и лук. (Мотото на Люк е: „Чипс, чипс! Храна за боговете!“).

Когато пристига, натоварен със сардели и риба тон, го прегръщам силно и за първи път от дни насам се чувствам весела. Правя кафе, поднасям чипса и измъквам Шишко от новото му място за спане (синия металиков капак на съседното волво). Гледам как Люк гледа Шишко, който опустошава соса на сарделите, прозява се доволно и се отправя да полегне върху сноп светлина. После небрежно питам:

— Е, как беше снощи?

Люк рови в ухото си и избърсва пръста върху синята смачкана риза, върху която остава лепкаво жълто петно. На лицето му грейва усмивка.

— Да! Беше страхотно! Голям смях падна.

Подхваща дълга история, която започва с това, как са изпили по пет литра бира в някаква непретенциозна кръчма, и продължава с размазващо ядене в индийски ресторант, където приятелят на Люк Гобо (който изглежда сладък, макар да не съм го виждала никога) се навел и казал на типа от съседната маса: „Затвори си устата, глупендер, или ще ти завра масата в шибания задник!“ и продължава с това, как Гобо фраснал Люк в бъбреците и Люк тъкмо си тръгвал, когато приятелят му Парки казал: „Няма да го оставиш да му се размине така, нали?“. Тогава Люк нанесъл онзи удар, който научил от един филм на Джеки Чан — преметнал Гобо през глава, Гобо паднал на гърба си като костенурка, Парки се спукал от смях и казал, че Люк знае МВР (Много Важни Работи), и Парки се превивал, а Гобо си мислел, че Парки се смее, защото Гобо казал нещо духовито, а всъщност Парки се смеел, защото Гобо мислел, че е казал нещо умно и…

— Том беше ли? — казвам аз след двайсетминутната презентация. Люк спира по средата на изречението.

— Не.

Изглежда изненадан от въпроса.

Опитвам се да се държа нормално, но главата ми подскача и думите се изтърколват:

— Но аз останах с впечатлението, че ще го поканиш да излезе с вас.

В отговор Люк натъпква седем чипса в устата си, следва кратка битка между челюстите му и чипса и докато възвръща контрол и бузите му застават в нормално положение, аз съм принудена да чакам. Люк преглъща и казва:

— Говорих с него, но каза, че заминава.

Поглежда ме нервно.

— О, така ли? — казвам. — Спомена ли кога?

Люк клати глава.

— Или с кого? — Люк отново клати глава и бърка в кутията с чипс е такава сила, че ръката му се заклещва. Докато се бори да я извади, зарязвам всяко подобие на достойнство и питам:

— Е, Том излиза ли с някой друг? Освен мен — добавям прибързано, понеже виждам обърканото му изражение, — но той не излиза с мен, помниш ли?

Люк изпелтечва:

— Вече не те ли харесва?

— Не — отговарям с усилие.

Люк дъвче шумно, чува оглушителното хрус-хрус из цялата кухня и се опитва да дъвче по-тихо. После се прокашля и мята фина струя от Прингълс на масата.

— Може ли малко вода? — изграчва той и обръща чашата наведнъж. После казва:

— Може и да излиза с някого, не зная.

Аз изписквам:

— Може? Какво означава това?

Люк изсипва редичка от чипса на масата и бързо започва да я поглъща.

— Люк — казвам с неудобство, — аз просто го харесвам и се чудя дали аз не провалих нещата.

Разказвам му за вечерта с кучешките задници с надежда, че малко допълнителна информация ще запали бледа светлина в мозъчната му мъглявина.

Люк тръгва да си бърка в носа, после се отказва и тъжно казва:

— Нищо не е споменал. Говорихме за футбол.

Чувствам се като врабче, което кълве бетон с надеждата, че ще измъкне червей. Изтривам въображаемо петно от масата и казвам:

— Предполагам, че не е казал нищо за мен, нали?

Люк отчаяно иска да каже „Да“, защото сърцето му е меко като ягодов крем. Затова, когато казва „Не“, смекчава удара, като ми предлага Прингълс.

Усмихвам се престорено и казвам.

— Няма значение — и весело добавям, — както би казала нечия майка, има още много риба в морето!

Люк се усмихва и казва:

— Да, ама кой иска да чука риба?

След този философски обмен решавам повече никога да не споменавам Том. Седим на килима в хола и Люк играе на „змия срещу котка“ с Шишко, който може и да изглежда като борец по сумо, но съдейки от обезобразената ръка на Люк, май има склонност към кунгфу. Карам Люк да измие раните си на чешмата, обяснявам, че Шишко не е бил злонамерен, той просто е борбен — като един Гобо в котешки образ, добавям в изблик на вдъхновение. После Люк се разведрява и си приказваме за Коледа.

Той няма идея какво да вземе на родителите си и затова звъни на баща си да го пита дали знае какво иска майка му. Баща му разкрива, че намеквала за борова баня и той й купил борова тоалетна чиния и че ако Люк иска, може да й купи подходяща дръжка за вратата. Според баща му „това би било подходящо дървено решение!“

Аз сумтя и се кикотя и забелязвам, че Люк изглежда объркан.

— Какво? — казва той с лека усмивка тип не разбирам.

— Какво, какво? — изграчвам. — Той се шегува, нали?

Люк клати глава, притеснено гълта четири чипса, пали си цигара в същото време и казва (макар неясно):

— Не мислиш ли, че тя ще се зарадва?

Аз удрям по масичката и изписквам:

— Люююююк! Кълна се в живота си, че не! Божичко, сега разбирам откъде си го придобил!

Обяснявам на Люк златните правила при купуването на женски подаръци (кратък курс: евтини функционални духовити предмети = разкарай се смрадливо копеле; големи скъпи подаръци = отлично, страхотен си), когато телефонът звънва.

Лизи е. Може ли да намине?

— Разбира се — избумтявам, — и Люк е тук! Лизи е щастлива:

— Прекрасно! Ще се видим след минутка!

Усмихната затварям телефона.

— Лизи купи всички подаръци преди месеци — казвам на Люк, който все още мисли за боровата тоалетна. — Тя ще ти обясни как се прави.

 

 

Всъщност така се получава, че Лизи не казва на Люк как се купуват подаръци.

Показва му. Тя все още си е наложила наказание за НЗК (Нощта на Кучешките Задници), макар да й простих трийсет пъти, и няма търпение да „поправя грешките си“, както казва тя.

— Няма никакви грешки за поправяне, идиотка такава! — казвам аз, докато тя ми подава голям пакет.

— Нямаше нужда — добавям, (това трябва да го кажеш, ако някой ти дава подарък и ти си над двайсет и пет) — Но много мило от твоя страна.

Лизи пляска с ръце и прошепва:

— Надявам се да ти хареса! Помолих Брайън да го донесе от Хонконг! Открил го е на улица Стаунтон, в старата част на града. — Лизи и Люк ме наблюдават със затаен дъх, докато махам нежната опаковка и упоителният аромат на тамян се понася из застоялия въздух на кухнята.

Лизи ме стиска за ръка и казва:

— Това е добре, аз, аз мислех, че ще бъде, ами това е по-скоро подарък за баща ти, отколкото за теб! Но помислих, че ще е добре да купя нещо и за двамата… — вдига рамене тя.

Спирам да разопаковам.

— Какво искаш да кажеш? — заеквам.

Лизи стиска ръката ми още по-здраво и казва:

— Надявам се, че съм постъпила правилно! Отвори и ще обясня всичко!

Слагам опаковката настрана и вземам един от най-големите предмети. Опаковани в целофан сладкиши, от едната страна, на които пише: „Млечен шоколадов десерт с аромат асорти «Хичилоуд»“ — пише от едната страна. Пакетът е лек като въздух и подсказва наличието на малки кутийки с дъвки и бисквити. Усмихвам се едва и не зная какво да кажа. Лизи побъркала ли се е? Нейните шеги обикновено са от най-изисканите. Какво очаква да направя — да напръскам студената плоча на бащиния гроб с трохички?

Люк взема снопче от нещо, подобно на фалшиви пари, загънати в целофан.

— Един милион доларови банкноти! — изквичава той. — Корпорация Банка Ад обещава да изплати при поискване на приносителя в тукашния офис Един милион долара!

Поглеждам, той развява парите и казва отбранително:

— Така пише тук!

Обръщам се към Лизи, която избухва.

— Това е будистки обичай!

Тя сграбчва друг найлонов пакет и го пъха в ръцете ми. Прилича на детски комплект за игра — златен чифт очила, златен и сребърен часовник „Ролекс“, написан от лицевата страна, сребърна гривна и златна кутия за цигари, химикалка, златен пръстен и златна огърлица — и двете със зелени парченца, залепени отгоре — направени от твърда хартия и разположени пред яркочервен фон.

— Трябва да го изгориш — вика Лизи възбудено, — това е комплект подарък за мъж! Пръстен от нефрит! И парите, виж! И кутия от хартиени цигари с хартиена запалка и виж! Хартиен мерцедес! Не знаех каква кола е карал баща ти, затова казах на Брайън да избере някоя хубава! Трябва да я сложиш в плик и да я изпратиш на баща си, виж, ето го пликчето! — тя рови из купчината и измъква сив хартиен плик с китайски знаци и ароматни клечки.

— Трябва да сложиш всичко в плика и да го запечаташ с тази жълта лента, това е небесен пощенски печат, така духът ще знае, че това е неговият пакет и — тук тя ме поглежда и заеква — можеш да залепиш лентата с лепило и напиши на листче датата, на която ще изгориш всичко, трябва да го залепиш на плика и ами мислех, че ще те утеши, ако го направиш. Особено на Коледа. Нямаш нищо против, нали?

Тя посочва към банкнотите и бързо казва:

— Зная, че пише Ад, но не мисли, че това означава, че е в ада. На всички така пише, на всички пари, които изгаряш, то е просто защото предполагам, че хората са на различни места в отвъдното и… така се покриват всички вероятности — тя надниква в лицето ми.

— Добре ли си?

Кимам, хващам главата в ръцете си и викам:

— Толкова е прекрасен, това е толкова красиво нещо, Лиз, толкова мило от твоя страна! О, Боже, какво изумително нещо!

В този миг някой ме удря по гърба толкова силно, че политам напред и за малко не си изваждам окото от свещника.

— Благодаря, Люк — промърморвам, — не е нужно вече да ме тупаш по гърба, сега съм добре.

Лизи изтичва, откъсва домакинска салфетка и ми я подава. Попивам сълзите си и се опитвам да не мисля за това, колко съм трогната, защото не искам пак да започна да лея сълзи. Избърсвам си носа, смачквам кухненската салфетка и казвам, подсмърчайки:

— Свещ на дървен свещник.

Лизи поема дъх и казва:

— О, да! Червените свещи символизират храна!

Люк побутва дълъг найлонов пакет и вика:

— Ароматни пръчици! Напомнят ми за студентските години!

Смразяващо казвам:

— По-скоро ти напомнят за миналата седмица.

Той се ухилва, облекчен, че съм престанала да цивря. Лизи се усмихва и казва:

— Първо запалваш ароматните клечки, три, това ще привлече вниманието на баща ти.

Казвам:

— Не мога ли просто да се преструвам, че ще ми правят татуировка?

Лизи се разсмива и казва:

— Ами ако искаш да си абсолютно сигурна.

Махам с ръка пред лицето си, за да посоча, че млъквам, и й давам знак да продължи.

Тогава забелязвам още нещо в пакета:

— Какво е това? Красиво е. Виж, Люк, снопчета от сребърни и златни листа на странна тънка хартия!

Поглеждам въпросително към Лизи, която въздъхва блажено и казва:

— Това са традиционни китайски пари — и тях трябва да изгориш. Първо ги сгъваш под формата на златен таел — китайската мярка за златно кюлче. Виж, ето така, под формата на късметлийска бисквитка. Готово! Според мен изглежда твърде красиво, че да се изгори, но е добре да мислиш, че изпращаш на баща си такива хубави неща!

Кимам. Май ще е срамота да кажа, че приживе татко никога не е забелязвал хубавите неща (тъй като не харесваше жълтия цвят, отхвърляше слънчогледите, царевичните полета и нарцисите), но замълчавам. Може смъртта да го е смекчила.

— Къде трябва да се изгорят тези неща? — питам.

Лизи се замисля.

— Ами, няма значение. В Хонконг можеш да го направиш на стълбищната площадка в блока, ако искаш. Не е нужно да го правиш на гроба. Можеш да го направиш край пътя, макар че в Англия ще бъде по-добре в градината. Помислих, че цигарите ще са хубав подарък за баща ги — ти каза, че той пушил много.

Аз казвам:

— Но ти мразиш пушенето!

Лизи вдига рамене и странно казва:

— Да, но след като вече е мъртъв, това няма значение.

Поглеждам Люк, който кима в мъдро съгласие и изръмжава.

— Ти си все още жив! Така че не мисли, че правилата важат за теб!

Люк се изплезва и целият засиява. Лизи продължава.

— Можеш също да сложиш любимото ядене на баща си — него не го гориш, но може да го изядеш по-късно. Но всъщност искаш ли всичко това да ти го запиша?

Казвам:

— Да, моля — и прокарвам пръст през лъскавия златен лист. Гледам го около три минути, докато Лизи бързо пише на лист хартия. После ми го подава, аз го изчитам и се усмихвам. Написала е:

Ритуал

1. Запали три ароматни клечки, за да привлечеш татко. Концентрирай се върху името му. Остави клечките да горят около пет минутни (може да го направиш на китайската нова година, но не е толкова съществено.)

2. Запали червени свещи. Кажи няколко думи — кажи на духа какво му изпращаш.

3. Сложи нещата в торба, напиши отгоре датата и го изгори в метална кофа за боклук, или ако е по-лесно, гори нещата едно по едно. Не използвай вода, за да загасиш огъня. Трябва сам да угасне (водата пречи на нещата да се изпратят.)

4. Сложи нещо за хапване (напр. фъстъци) и ако искаш (изяж ги по-късно).

Въздъхвам и казвам:

— Толкова е прекрасно, Лизи! — тя кима. Изглежда сякаш иска да каже нещо. — Какво? — питам.

Цупи се и чурулика:

— Трябва да внимаваш, когато го изгаряш. Това е основната причина за горските пожари в Хонконг!

Разсмивам се, после я поглеждам подозрително и казвам:

— Това ли имаше да ми казваш?

Лизи си прехапва устната. После добавя:

— Не съм сигурна дали трябва да ти го казвам, но — аз вдигам вежди — добре — казва тя. — Добре, ами хората правят това най-вече, за да се погрижат за някой починал, но в същото време е и малко егоистично — да спечелиш благоразположението на духа. Така той ще се грижи за теб и ще ти носи късмет. Неща се горят и за да се държат злите сили настрана, което според мен си е един вид подкуп, но очевидно не и в този случай. Но си помислих, че е добре да ти кажа, разбираш ли, за да знаеш какво правиш.

Стискам ръката на Лизи. Не искам да отговарям да не би гласът да издаде вълнението ми. Вземам пакета с ароматни клечки и вдишвам наситения аромат, после скачам да приготвя безкофеиново кафе на Лизи. И не й го казвам, но вече зная, че ако ще горя пари от банката на ада, за да ги изпратя на баща си, това ще бъде егоистичен акт. Ще бъде егоистично, защото не е за баща ми. На него му е все едно. Той е мъртъв. Става въпрос за мен, за това, че аз не искам той да е мъртъв.

И му изпращам хартиен „Ролекс“, защото не вярвам, че смъртта е краят. Искам да е жив като мен. Искам да се вълнува, че получава подарък по пощата — както аз се вълнувам.

Това между другото ми припомня как тази сутрин заварих пощальона да пуфти и да се опитва да пъхне среден по размер пакет през малкия процеп на пощенската кутия. Отворих вратата и казах:

— Можехте да позвъните.

Заради баща ми надявам се пощальоните в отвъдното да са малко по-разумни. Можеш да причиниш доста вреди, ако се опитваш да пъхнеш мерцедес в пощенска кутия…

 

 

Когато Люк и Лизи си тръгват, аз събирам комплекта и вероятно за първи път в живота изпитвам изблик на благодарност (към кого, не съм сигурна) заради приятелите ми. Отивам до телефона и се обаждам на Тина. Тя веднага вдига, говори тихо.

— Тина — задъхвам се и снишавам глас до нейния. — Как си! — толкова се радвам, че говоря с нея, че забравям, че й се сърдя. — Какво ще правиш довечера? — казвам.

— Нищо — отговаря.

— Ще дойда тогава! — изкрещявам.

— О, не, моля те, недей! — казва тя бързо. Нещо в гласа й ме жегва и обяснявам:

— Тина, съжалявам, че наговорих онези неща за Ейдриън, беше гадно от моя страна, а понякога съм като развален грамофон, но съм, ах, на път да се поправя.

Може ли тук да се прекъсна, за да кажа, че това е вероятно най-благородната лъжа, която съм изричала някога — но така съм се разтопила от добрината на Лизи и Люк, че ми се ще да се направя на светица и да простя. Тина не казва „ха“, просто бързо добавя.

— Не съжалявай, Хелън!

Чакам да видя дали ще последва и още нещо, но такова няма и аз казвам:

— Какво ще кажеш да донеса няколко епизода от „Черното влечуго“^[1] и чипс с пушен бекон?

По-бързо от скоростта на светлината Тина казва „не“.

— О, не тази вечер, не мисля, нека го оставим за друг път, аз…

Но желанието ми да простя надделява над желанието на Тина да я оставя на мира, което предполагам пак е егоистично, но тогава какво пък не е? Не можеш да усетиш болката на другите, можеш да усетиш само своята. Аз изломотвам бързо:

— До четиридесет минути съм при теб, чао! — и затварям телефона. Тя веднага звъни, но аз не вдигам. Оставям бележка на майка ми и изтичвам до видеотеката.

След четиридесет и осем минути — движението е абсурдно — звъня на вратата на Тина. Зная, че е там и звъня, и звъня и след като тя не отваря, сядам на прага и чакам. Дванайсет минути по-късно бавно отваря вратата.

— Какво ти става откачалка с откач… — започвам аз, но няма смисъл да довършвам. Това, което става с Тина, е толкова очевидно, колкото и фактът, че долната й устна е сцепена и има грозна лилава синка на бузата. Настръхвам и макар да отричам реалността, зная каква е истината.

— Божичко, не! Кажи ми, че е било злополука! Защо не ми каза? Тина, Тина, о, горкичката ми, ще му счупя врата на копелето, о Господи!

Преливам от омраза и се боя да я докосна, тази тънка счупена черупка останала от гордата ми приятелка. Протягам ръце, тя се отпуска в тях и заридава на рамото ми. Чувам се как мяуча от съжаление и гняв, докато тя вие:

— Но той наистина ме обича…