Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Getting Over It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Анна Макстед. Да погледнеш живота в очите

ИК „Санома Блясък“, София, 2008

Редактор: Милена Милева

Коректор: Мая Георгиева

ISBN: 978–954–8186–04–9

История

  1. — Добавяне

Глава 49

Ако си спомням правилно, а вероятно не е така, като куче в ясли[1], значи, че човек не може да използва нещо, но не иска никой друг да го има. Мисля, че сравнението е библейско — както обясних на Джаспър, след като го нарекох куче в ясли затова, че отказа да ми даде ръкавиците си за шофиране.

— Но ти не караш — изписках аз — и искам да видя какво е да караш със специалните за целта ръкавици!

Джаспър твърдеше, че щели да са ми големи.

— Не ми пука! — казах. — Ще направя само едно кръгче!

Джаспър предложи да ми купи мои.

— Стига глупости — прекъсвам го, — всъщност само смотаняци си купуват ръка…

Джаспър зяпна и каза:

— Не можеш да ги вземеш назаем, така че не ме питай пак!

Казах му, че е като кучето в яслите, а той попита:

— Какво, по дяволите, значи това?

Обясних, че мисля, че има нещо общо с Йосиф и Мария, които търсили ясли, където да сложат Исус, и кучето отказало да им даде своите.

Джаспър предположи, че не зная за какво говоря и вероятно сравнението било алегорично — Исус е агне, кучето си е куче и мястото на агнето е в яслите и кучето трябвало да си стои в колибата, а аз бях сигурна, че кучето е било в яслите и бях сигурна, че кучето не разрешило на Мария и Йосиф да сложат Исус в колибата му. Тогава направо се развиках от ярост.

— Джаспър, не ми пука, в крайна сметка те получили яслите, сега може ли да ми дадеш ръкавиците?!

Спомням си тази караница с подчертана липса на нежност. Спомням си я, защото се чудя дали и аз не съм куче в ясли. Възможно е да съм най-голямото куче (не буквално, разбира се) в най-големите ясли в целия свят. Например дали съм желаела Том, защото ми липсва внимание и понеже съм егоист, не съм искала никой да го има? Или просто е било увлечение? Била ли съм обсебена от Том, когато през цялото време подсъзнателно съм била влюбена в Люк?

Това е логично. Много жени се влюбват в най-добрите си приятели. Отчасти защото означава, че всъщност се разбират, и отчасти защото свободата да пърдиш на воля е примамлива. С обикновеното гадже трябва да се стискаш през първите шест месеца.

В понеделник, притискайки до гърдите си моята виновна тайна и Дейли Мейл, се промъквам в работата с надеждата да не попадна на Тина. Не заслужавам да дишам същия въздух. За щастие, научавам, че днес тя няма да е в офиса и че Лизи е на снимки. Сядам на бюрото си, бясно се захващам за работа и до обяд разфасовам статията за грубияните до нещастните 1200 думи. Тези неща стават по-лесно, когато се мразиш. (Миналата седмица, когато все още не осъзнавах, че искам мъжа на Тина, със съжаление орязах двайсет и три думи, но Латиша отхвърли варианта и заплаши да унищожи статията, ако не я съкратя до „четима дължина“.)

Оставям хартиено копие на бюрото й и казвам безизразно:

— Ще започна този следобед новата си статия: „Как да продължите напред, когато шефът ви, ви мрази“ този следобед. Искаш ли нещо отвън?

Латиша ме гледа заплашително и отсича:

— Сама ще си взема, да не съм скапан инвалид.

Аз хвърлям ужасен поглед към редактора, чийто осемгодишен син има множествена склероза. Латиша проследява погледа ми, вижда го застанал до ксерокса със скръстени ръце и пребледнява. „Hasta la vista, baby“ — помислям си, махам на Латиша и излизам. Тя не проронва и дума. Вече достатъчно ги е наговорила, мисля си хладнокръвно, докато излизам от задушната сграда на свеж въздух.

Шляя се из Ковънт Гардън като, представям си, изгубена душа. По-реалистично ще бъде да кажа като загубен турист. След десет минути размотаване вече не мога да търпя унилостта си, прогонвам Люк от главата си и бързо се отправям към улица Бродуик в Сохо. Напъхвам се в първия арт магазин, който виждам, и започвам да оглеждам. Синьо аквамарин, тъмновиолетово и тъмна слонова кост — имената на боите са изключително изкушаващи, но нищо не разбирам от изкуство и не мога да избера. Тъжни водни бои или страстни маслени? Голямо платно или малък скицник? Голяма щръкнала четка или молив? Проверявам колко струва голямото платно и за малко не припадам, не, направо си умирам от изненада.

По-малкото е повече, казвам си строго (макар горещо да вярвам, че повечето е повече), и се протягам към малка палитра с бои и квадратно платно. После тичам обратно на работа. Латиша я няма и не се появява целия следобед, така че не се налага да изпълнявам обичайните дребни поръчки и свършвам страшно много работа. По предварителна оценка статията ще се окаже 9000 думи. Часът е 6:02 и се чудя дали да остана до по-късно — до шест и десет например — да поработя върху статията, когато телефонът звънва.

— Да — казвам вяло.

— Хелън? — чува се от другата страна. — Добре ли си? Звучиш като бабичка.

Изпълват ме радост и безпокойство, които се смесват в една голяма замаяна топка.

— Люк! — възкликвам. — Как си?

Люк казва, че е добре, но звучи притеснено.

— Какво има? — питам.

— Трябва да те видя — казва Люк. — Спешно. Може ли да се срещнем?

Кръвта бучи в ушите ми и аз изпискам:

— Да, разбира се, тази вечер?

Люк казва:

— Ще те чакам пред офиса след петнайсет минути.

Уговаряме се и работя допълнително още цели три минути. Спешно. Какво значи това? Люк е осъзнал, че съм Жената с главно Ж и иска да заяви открито неугасващата си любов? Иска да му дам петачка назаем? Ако чувствата му са се обърнали към мен, вероятно се чувства ужасно виновен пред Тина.

Изведнъж се сещам, че лицето ми е мазно и не съм си скубала веждите и прекарвам девет минути в спешна козметична процедура. В 6:17 се отдръпвам да проуча резултатите и виждам, че изглеждам точно както преди, но с малко по-матова кожа. Галопирам към улицата, ругаейки и се натъквам право на Люк.

— Уфф — поема дъх той, — леле, колко руж! Внимание, мистър Пънч! — после се смее сам на шегата си. — Най-добре да отидем в Пънч и Джуди — продължава той. — Ха, ха!

Наистина ли съм влюбена в този човек? Чудя се, объркана съм. Том не би се държал толкова тъпо. Не че е лошо да си тъп. И Том го бива. Фокусът с кетчупа не беше особено изискан. Но пък тъпотиите на Том ме разсмиват и имам желание да го целувам, а с Люк не е така. Вероятно защото Том ме познава достатъчно добре и знае, че съм благосклонна към проява на тъпотията срещу другите, но никога не бих простила, ако е насочена към мен.

Люк и аз се спускаме в кипящия казан на Пънч и Джуди на Ковънт Гардън и езикът ми се връзва на фльонга от притеснение. Люк се хили дяволито и казва:

— Имам новина за теб, която ще ти хареса.

О, Боже! Аз съм Избраната!

Люк се отмъква да ми купи пиене и в гърлото си усещам неприятно чувство.

Гледам как Люк се бута на бара и как си почесва задните части (предполагам, че боксерките му са се заврели) и си казвам, не. Не мога да причиня това на Тина. Нито сега, нито когато и да било. Има някои правила, които не може да нарушаваш и нямам предвид носенето на впит клин на публично място. Естествено аз съм безкрайно любопитна да чуя обяснението на Люк, понеже съм жена, на която никога не предлагат нито даже погрешка. Нито един мъж никога не ми е казвал, че ме обича, и мога да преброя на един пръст валентинките, които съм получавала (беше от майка ми, когато станах на шестнайсет, и реших, че този февруари ще направя онова, което всички момичета правеха — само дето трябваше аз да я купя, да й сложа марка и да я надпиша). Въпреки това. Толкова време съм оцеляла без нито едно обичам те и мисля, че ще мога да продължа и без него. Няма да позволя на Люк да се излага — би ми доставило удоволствие, но няма да е честно.

Люк размахва бира под носа ми и сяда, все още хилейки се като маниак. В Лондон хората не се усмихват! Докато Люк сяда, подскачам като сьомга, чиято опашка току-що е била опипана от пъстърва, и изломотвам:

— Люк, зная какво ще кажеш, но мисля, че е най-добре да не го чувам. Това, което направи за Тина на партито на Вивиан, беше много сладко, дори леко шантаво и аз бих се държала за нея, защото зная, че те харесва, тя просто има нужда от време, добре, ясно, чао!

Докато бягам сред костюмираните тълпи, се обръщам към Люк и виждам, че той все още стиска двете бирени бутилки. На лицето му е изписано тотално неразбиране.

Но интересно, няма и следа от поражение.

Спльосквам се в едно такси, като все още стискам кутията с боичките, които купих по-рано. Стискам здраво торбичката от магазина и мисля: Не искам бира, благодаря, а „блъди мъченик“ с много лед. Също така може и да изгоря на кладата. Ей, може би ако се сложа в плик и се запаля, татко ще ме получи в отвъдното. „Да, господин Брадшоу, колет за вас, трябваше да го отворим, за да проверим съдържанието, надписан е: «дъщеря ти». Изглежда като куп пепел, да върнем ли пратката?“

Представям си раздразнението на баща ми, че отклоняват вниманието му от дупката на небесното игрище за голф, и се прегърбвам на седалката. О, аз и татко сме си добре, но аз все още съм отхвърлена. Отрязах опитите на Люк за сближаване толкова елегантно, колкото танцува балерина с гумени ботуши. Бях на едно его разстояние да предам една от най-близките си приятелки. Е, поне всички останали ще живеят хубав живот. Изпитвам свирепо желание да удвоя нещастието си и давам други указания на таксиметровия шофьор.

— Това се казва изненада — казва баба с треперещ глас, докато маха тежката верига от вратата. — И какво мога да сторя за теб? — риторичен въпрос.

— Нямахме възможност да си поговорим като хората на партито на Вивиан вчера — надвиквам се с телевизора — и дойдох да те видя.

Баба се втренчва с копнеж в екрана и казва, че ще настрои видеото да запише предаването.

— Да направя ли чай? — казвам с надеждата тя да каже не. Гласът ми звучи странно, защото се опитвам да дишам през устата — баба не вярва в отварянето на прозорци и апартаментът й вони даже според стандартите на Люк.

— Чайникът е на печката — казва баба. Глезените й изщракват, когато сграбчва програмата на телевизията и коленичи на килима.

— Да го настроя ли аз, бабо? — казвам аз загрижено, но тя ме изгонва в кухнята. Пет минути по-късно тя седи в разтягащия се фотьойл, а аз съм кацнала като парализиран папагал на ръба на дивана.

Но аз зная защо съм тук. Искам да говоря с баба за дядо и нямам търпение.

Вероятно съм паразит, който иска да успокои болката си, като се нахрани с нейната. Вероятно ако разбера и една десета от загубата й, това ще намали моята. Или може би просто искам да говоря с баба, защото ми е писнало от мълчанието в семейството. Разбираемо, баба е изненадана. Иска да знае защо искам да знам. Разказвам й мъглява, но пикантна история за това, че съм загубила любовта на живота си (историята е неясна, защото аз не съм сигурна дали любовта на живота ми е Том, или Люк, но клишето добре покрива и двете възможности). Подозирам, че баба не ми вярва — изсумтяването й е вид индикатор, но поне започва да говори.

Флорънс и Джералд се срещнали на спирката. Казал й, че е заклет ерген, а три дни по-късно се взрял в големите й сини очи и я помолил да се омъжи за него. Били сгодени десет месеца, понеже бащата на Флорънс не им разрешил да се оженят по-скоро и отишли в Торки за медения си месец. „Имаше бодлива тел, но аз минах през нея и влязох във водата. Толкова бях влюбена, че летях“ — казва баба, докато отпива от чая си. Картината е толкова нетипична за нея, че гледам слабото й съсухрено лице и се опитвам да си представя баба като млада, толкова влюбена, че лети. След като Джералд умрял, тя знаела, че никога няма да се омъжи повторно.

Преглъщам.

— Защо не, бабо? — питам, подсмърчайки.

— Той беше толкова прекрасен съпруг за краткото време, което прекарахме заедно — отговаря тя. После с пресушените си очи поглежда право в мен, аз ридая на дивана й, и нежно казва: — Не можех да го заместя.

Баба е по-умна, отколкото си мисля. Знае, че отчасти плача за себе си.

— Е, какъв е проблемът с теб? — казва тя и безцеремонно се превръща в бабата, която познавам. Чувствайки се засрамена в присъствието на жена, която притежава куража, от който аз съм лишена, й казвам за Том и Люк.

— Люк? — възкликва тя и така извисява пискливия си глас, че порцелановата ми чаша потраква в чинийката. — Глупости! Този дългокос глупак! Той не е за теб! Истината е, че ревнуваш! Той е приятен, но аз познавам безотговорния отдалеч!

Едно малко такси ме носи към къщи, чудя се защо, макар и с рецепта за лещи на стойност сто и двайсет лири аз винаги съм последната, която вижда очевидното. Наистина.

Голяма идиотка съм.

Бележки

[1] Аналогия с баснята за кучето, което лежало в яслите и не давало от сеното на бивола и коня. Метафората често се свързва с Исус, като кучето се сравнява с фарисеите — Б.р.