Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (30)

Глава 30

Тази сутрин обобщих всичките си любими спомени и установих, че имат едно общо нещо помежду си — храна. Сещам се как отидохме на гости и поисках от домакините плодова салата, „но само от череши“ и те ми дадоха! Сещам се как ядох яйце на един ферибот и не можах да го изям цялото — магично, безкрайно яйце; как бабата на Мишел ни купува комикси и по шоколадче на всяка; спомням си една праскова в Испания, голяма колкото топка и как кожата ми мирише на карамел. Спомням си как прочетох надписа на пакета с извара — „Ниско калорично сирене“ — и попитах с изненада: „Мамо, как може сиренето да бъде ниско?“ и тя се разсмя. Всички тези вкусни спомени.

Но най-добрите ми спомени, свързани с ядене, се въртят около Коледа: как помагам на майка да приготви кекс с боровинки за класа и как аз огребвам купата; как в училище изрязваме и печем човечета с джинджифил; как се тъпча с бонбони Куалити стрийт (без лилавите), докато ми призлее. Как си поръчах шест печени картофа, а изядох само три и баща ми бе в добро настроение и си спести възклицанието: „Очите ти са по-големи от стомаха!“.

Беше забавно с татко по Коледа. Пропълзяваше в стаята ми късно на Бъдни вечер и пускаше натурален шоколад с портокал в чорапа ми (предпочитах млечен, но той нямаше как да знае). Отивахме до градинския център и избирахме елха, аз вдишвах свежия аромат и той казваше неща от сорта на: „Това си е пладнешки обир!“ или „Ама че странна форма“. На себе си купуваше пура, а на мен — пакет сладки пурички, които изпушвахме в колата на път за вкъщи. Естествено тази традиция секна, когато станах на седем, но днес се сещам за нея и ми се приисква да го измъкна от гроба му.

Боя се от Коледа без него, както и майка ми.

По разбираеми причини доброжелателството на Вивиан не стига дотам, че да покани Сесилия на коледна вечеря. Още повече сега, когато баба Фло е неизменната подправка към ястието (а тя е за купоните като миксоматозата за зайците). Зная, че майка ми е обидена, защото на закуска обявява:

— Тази година няма да празнувам Коледа, ще си остана в леглото, така че не очаквай никакви подаръци!

Преставам да храня Шишко с пастета от пуйка и пилешки дреболии и възкликвам:

— Но, мамо, не може да не празнуваме Коледа! Даже Мишел празнува Коледа!

Майка ми ме прекъсва:

— Бащата на Мишел е още жив!

Тръгвам да кажа: „Виж, зная, че ти е тежко“, когато се сещам за Клиф как щракаше със запалката и спокойно казвам:

— Аз съм жива. Баба е още жива. Какво ще кажеш да спретнем кекса, който правехме заедно?

Майка ми с трясък оставя чашата си чай.

— Не ми пука за тъпия кекс! Не е същото без мъж в къщата! — и всъщност е права. Няма нито една пишка, скрита в панталон.

— О, мамо — казвам тъжно — зная, че е така! Но защо да не си направим една тиха Коледа, само ние трите? — тя издава долната си устна напред, вероятно го е прихванала от някое от децата. Толкова е смешно: изражение на четиригодишно дете върху лице на петдесет и пет годишна, че трябва да прехапя езика си, за да не се разсмея.

— Не ми се занимава — казва тя предизвикателно.

— Мамо — питам, — дали има нещо общо с това, че днес ще ходиш до клиниката?

Тя изръмжава:

— Не. Има общо с това, че не искам да имам нищо общо с Коледа и отказвам да ходя на коледен пазар. Отказвам!

— Добре, Скруч — казвам сериозно, — тогава аз и баба ще празнуваме сами, нали?

Баба Фло, която тъкмо се е домъкнала с грейката си топла вода, вдига рамене и промърморва:

— Няма нищо за празнуване.

Чувствам се глупаво, че съм разчитала на подкрепата й. Тя няма склонност да помага нито на хората, нито на себе си. Спомням си миналата Коледа, когато в изблик на благосклонност купих билети за „Клетниците“ (не бях сигурна за какво се разказва, но звучеше добре, а се чувствах виновно, че не я бях виждала от шест месеца). Понеже в този ден бях на работа, предложих да се срещнем във фоайето на сградата. Звънна ми към 5:45 и съобщи, че не може да дойде, сякаш казваше: „Ако нямаш време да дойдеш да ме вземеш, какъв е смисълът да ходим?“ И това от жена, която пътува с автобуси още от времето, когато са били измислени!

Поглеждам към баба Фло: грозните й черни обувки, бежов клин, сивата рокля и опаловата брошка, на която се крепи вратът й, и се чудя дали изобщо някога е била щастлива. Наистина се чудя.

— Мами — казвам, — кога мислиш, че си била… че си била най-щастлива?

Измършавялото лице на баба Фло изглежда по-безцветно от обикновено.

— В деня на сватбата си — казва тя.

— Разбира се — промърморвам, — е, сега отивам на работа, ще се видим по-късно.

Припкам през вратата и се упреквам за безкрайната си глупост. Баба Фло се омъжила за дядо Джералд на осемнайсетия си рожден ден, две седмици преди Хитлер да нахлуе в Полша. Седмица след обявяването на войната мобилизирали дядо Джералд. Два месеца по-късно, по време на учение, една мина го разкъсала на парчета.

Мисля, че баба Фло е върнала скръбта в кутията.

Все още разсъждавам за това, как баба ми е била лишена от любимия си, преди той да има възможност да прояви храброст и да се бори с врага, когато Мишел се обажда да ми каже, че с Маркъс са се сгодили. Точните й думи гласят:

— Мисля, че ти си била последната му бройка.

Предполагам, че в този момент все още мисля за останките на дядо ми, пръснати из полето Салисбъри, защото, когато си възвръщам способността да говоря, вместо: „Искаш ли да ви препоръчам знахар, който бае за уголемяване на пениси?“ казвам, че се радвам и се надявам да са щастливи. Гласът ми е висок и тънък, но се надявам, че не звучи истерично. Мишел, която очевидно се е настроила за бурна караница е изненадана и едва възкликва:

— О!

После добавя спокойно:

— О, да! Благодаря. Надявам се и ти да си щастлива с онзи тип, макар и да е пълен идиот. Унищожи ризата на годеника ми. Беше Армани!

Не мога да се сдържа и казвам:

— Мишел, знам я ризата — подарък е на Маркъс от майка му, която я купила от верига за конфекция. А Том не е идиот. Както и да, вече не сме заедно.

Та-дам. Мишел наостря уши като динго.

— О — казва тя, — и защо така?

Аз и голямата ми уста. Кратко отговарям:

— Не се получи — Иван Грозни няма да тържествува върху мършата на трагичния ми романс.

— Стига бе! Защо? — иска да разбере тя.

— Мишел — изграчвам, — нямам намерение да го обсъждам.

Тя пуфти и казва:

— Добре, успокой се — следва пауза, преди шепнешком да попита:

— Ударил ли те е?

Аз крещя:

— Да ме удари! Ти луда ли си? Та той е ветеринар!

Мишел е нервирана.

— Тогава какво се е случило? — придумва ме тя.

Ама че е нахална! Упорита като хрътка, която души нечий скут.

— Казах — отвърнах непоколебимо, — не искам да го обсъждам.

Мишел ме прекъсва:

— Очевидно криеш нещо от мен!

Правя гримаса и лукаво казвам:

— Е, Маркъс подари ли ти годежен пръстен?

Тя гордо отвръща:

— Ще го водя, искам да кажа, той ще ме води в Тифани днес следобед — усмихвам се при мисълта, че Маркъс ще трябва да се грижи за семейство.

— О-о — казвам, — щастливка!

Сценарият ми напомня за любимия виц на баща ми: онзи, където госпожа Голдблат пътува в самолет и човекът до нея се възхищава на огромния й диамантен пръстен. Да, красив е, казва госпожа Голдблат, но за жалост този красив диамантен пръстен върви с проклятие — господин Голдблат. Лично на мен не ми е бил смешен, но сега ми се струва подходящ. Зная, че Мишел няма да разбере правилно въпроса и въпреки това я питам:

— Мишел, влюбена ли си в Маркъс?

Мълчание. Следва нервен смях и злорадните думи:

— Ти ревнуваш!

С безразличие отбелязвам:

— Не бих казала — но Мишел настоява, а на мен ми е все едно и не ми се спори, затова оставям нещата така.

— Винаги можеш да се върнеш при Джейсън — казва тя злостно.

— Джаспър — ахвам, тъй като накрая ме уцели на слабо място. — Мишел, няма да се върна в онази мътна локва. Повярвай ми! Както и да е. Добре съм си сама.

Мишел ме обявява за лъжкиня и добавя, че сватбата ще бъде „в тесен кръг“ и да не се обиждам, ако не получа покана.

— Мишел — казвам, преди да изрежа това раково образувание от живота си завинаги, — нека спрем дотук.

 

 

Никой от четиримата агенти на недвижими имоти, с които се свързах, не ми се обади. Това не е особена изненада. Когато позвъних в „Джей Ай и Санс“, в Кентиш Таун, един хлапак попита:

— Е, кво търсиш?

Обясних му, а той:

— Ходила ли си в офиса ни на Съри Кийс?

Отговорът от Уайдбой Естейтс беше:

— Най-евтиното, с което разполагаме в момента, е за 200 000.

От Гитфингър Пропъртис се поинтересуваха:

— За седмичен наем ли говорите? О! За купуване!

Най-учтиви се оказаха от „Сначит и Ко“ откъдето заявиха:

— Нека ви свържа с колегата, който се занимава с апартаменти, тъй като аз се занимавам само със сделки на стойност над 300 000 — после ме сложи на изчакване, докато линията не прекъсна.

И така, когато Лизи, която вчера целия ден беше на снимки „изгаря от нетърпение“ да чуе новините ми и предлага да обядваме заедно, веднага го използвам за извинение да отложа издирването на апартаменти. Едва след като приех поканата, осъзнах, че не съм в настроение за приказки.

— Кажи ми всичко — настоява Лизи, — без да пропускаш нищо!

Хапя устни.

— Ще се разочароваш — казвам.

Натъжава се.

— Защо? — вика тя и прелива от искрена загриженост.

Бърча нос и казвам:

— Том и аз спорехме и аз му се развиках.

Наистина. Става ми неприятно, като си спомня как се бях вбесила. Лизи пита веднага:

— О, не! Защо? За какво?

Казвам й. Или по-скоро избирам онова, което искам да знае. Скривам за разплисканата гадост, която изригна от мен като кръв от срязана артерия. Предпочитах да не вярвам в случилото се, исках да избледнее. И така, правя дисекция на истината и представям на Лизи само остатъците. Тя се разкъсва. Отчасти, защото не може да говори лошо, за който и да е, но също, защото представям Том в тъмни краски.

Накрая тъжно казва:

— Какъв ужасен срам! А изглеждаше толкова мил, вероятно не е искал да става така. Въпреки че не е хубаво да критикуваш родителите на другите. Особено, при положение че баща ти е бил толкова мил човек.

Съвестта ми, която през повечето време спи, сега ме сръчква и аз промърморвам:

— Не беше виновен само Том. И аз хленчех за татко. Не особено лоялно от моя страна, нали?

Лизи разсейва мрачното ми настроение с едно безгрижно:

— Не бъди толкова безпощадна към себе си! Всички понякога се оплакваме от родителите си — зная, аз го правя през цялото време. (Лизи много рядко споменава майка си, а винаги превъзнася баща си.)

Въздъхвам.

— Права си — казвам. — Не можеш да казваш на хората какво да правят. Назидателно е.

Лизи, която отчаяно драпа за щастлив край, казва:

— Сигурна ли си, че не е проявил интерес?

Спомням си как Том ме сряза за апартамента, но съм твърде огорчена да го споделя с приятелката си.

— Абсолютно! — оплаквам се.

Лизи мълчи.

— Сигурна ли си, че не можете да закърпите нещата? — казва после.

Отговарям:

— Това не беше дребно глупаво спречкване, Лизи. Беше сериозна кавга.

Тя обезсърчено казва:

— Тогава вероятно е най-добре да оставиш нещата за известно време.

Кимам и нямам търпение да сменим темата, преди да ме атакува с други въпроси. Но всяка тема, за която се сетя, е преградена с огромен знак: „Не влизай“. Не ми се ще да обсъждаме живота в Мусуел Хил, защото може да се стигне до разкъсани на парчета дядовци или психиатрични сестри. Нямам желание да я питам за Брайън, защото пак можем да опрем до Том. Предпочитам да не споменавам Мишел, защото настръхвам, като се сетя за Маркъс и синдрома за бащата фантом. Главата ми е една голяма задръстена улица. Успявам да кажа:

— Лиз, мислиш ли, че задушавам майка си?

Вместо да отговори, Лизи стиска ръката ми, предполагам, за да ми даде знак, че ме е чула, и изкрещява:

— Тина! Тина! — проследявам погледа й и виждам Тина, която се шмугва в един магазин за обувки.

— Да я поканим да обядва с нас! — възкликва Лизи и се втурва след нея.

Де да беше истинска историята за „Гигантските дървета“^[1], мисля си. Сладката Лизи щеше да пасва идеално.

— Ще ви изчакам отвън — казвам.

След секунди Лизи се появява с Тина под ръка.

— Божичко! Какво се е случило с носа ти? — зяпвам аз.

Лизи отговаря вместо Тина:

— Опитвала се да вземе кутия печен боб от последния рафт и тя паднала върху нея. Горката!

— Боли ли? — питам.

Тина клати глава. Усещам, че не е особено щастлива, че ще обядва с нас. Лизи също се чувства неловко, защото се опитва да разведри обстановката:

— Е, това само доказва, че консервираната храна не е полезна!

Никой не се смее. Всички сме в лошо настроение. Тина сякаш е дала обет за мълчание, а аз смятам да питам Лизи за уикенда, да не би тя да ме изпревари с въпрос за моя. И правя нещо глупаво — отмъквам парченце червено цвекло от чинията на Лизи, слагам го на носа си и казвам:

— Кой е това?

Лизи мълчи. Тина ме поглежда, аз също и ме шокира отвращението в очите й. Махам цвеклото от носа си и промърморвам:

— Лоша шега, съжалявам.

Тина хладно казва:

— Винаги така казваш, но изобщо не се променяш, нали? Като стар развален грамофон си.

Зяпвам с отворена уста.

— Мамка му! Не съм искала да те обидя! Какво става с теб? Толкова си агресивна! Вече не мога да кажа нещо, без да ми скочиш!

Виждам, че Тина е разгневена, но продължавам:

— Откакто на сцената се появи безценния Ейдриън, само Ейдриън, Ейдриън, ние вече не сме достатъчно добри за теб!

Тина удря с юмрук по металната маса и Лизи и чиниите подскачат едновременно.

— Ти, момиче не си в ред! — изръмжава тя — Зла си! Какво има този път? Том? Джаспър? Маркъс? О, извинявай, загубих му края.

Кипя от гняв и процеждам:

— Не, всъщност няма нищо общо с мъжете. Става въпрос за баща ми. — Поне веднъж казвам пълната истина.

Очаквам, че това ще я затапи, но тя изръмжава:

— И други подобни! — после скача и изсъсква: — Не размахвай баща си като емоционален железен лост срещу мен, Хелън! Никога не си го харесвала! Достатъчно време ни будалка! Имай поне малко уважение, остави го да почива в мир!

Това несъмнено е най-гадното нещо, което някой някога ми е казвал. Мишел дори и в най-дръзките си мечти не се е доближавала до това. Това, че Маркъс ме нарече курва, е нищо работа! Яростта ми е толкова жестока, че ми идва да фрасна Тина през лицето. За щастие, тя си омита крушите, преди да успея да свия юмрук. Толкова съм изумена, че не мога да погледна Лизи. Сядам, треперейки. Смачквам салфетката си на топка и се чудя как стигнахме дотук. Поемам големи глътки въздух, но не мога да се успокоя. После усещам мек допир върху гърба си и Лизи нежно казва:

— Добре ли си? — кимам и махам ръката й. Тя шепне:

— Тина не искаше да каже това.

Излизам от вцепенението и казвам:

— Да, обаче го направи. И хич да не си мисли, че ще тичам да я гоня този път, защото приключих с нея.

Хрумва ми неканената мисъл, че тази седмица вече съм загубила четирима приятели и познати — а предстоят още сряда, четвъртък, петък и събота.

Лизи дълбоко поема въздух и казва:

— Не мисля, че Тина е щастлива. Въпреки Ейдриън. Иначе не би изрекла онези думи.

Вдигам рамене.

— Няма значение.

Лизи упорства:

— За това, което каза за баща ти… ами, първо, твое право е да чувстваш това, което чувстваш. Дори и да не сте били толкова близки, в което не вярвам. И второ — може би рейки ще ти помогне?

Разсмивам се и се чудя — ако някой луд ми отреже крака с брадва дали Лизи ще предложи да го целуне, за да ми мине. Опитвам се да звуча весело и казвам:

— Лизи, знаеш, че не обичам, когато хората се занимават с мен.

Тя отговаря:

— Е, не зная…

Напомня ми как аз се опитвах да изкуша Шишко да излезе от мястото за бойлера с купа сос от риба тон. Чувствам се малко по-спокойна и промърморвам:

— Споменах татко, за да накарам Тина да се чувства зле. Права е. В гадно настроение съм.

Лизи въздъхва и казва:

— Но защо? Не в баща ти е причината, а в Том?

Знаех си, че идеята за този обяд е лоша. Хвърлям салфетката си на масата и казвам:

— Том пъха ръцете си в кучешки задници и кара по-лоша кола и от мен. Не е заради него.

Лизи сърдито казва:

— Хелън, ти не даваш пукната пара за колите! И му плащат, за да си пъха ръцете в кучешките задници!

Промърморвам:

— Какво, и това трябва да ме накара да се чувствам по-добре?

Лизи свива устни и казва:

— Вероятно ще ти се отрази добре да останеш сама за малко.

Въздишам шумно и казвам отегчено:

— Защо?

Лизи допира салфетка до устните си (перфектното й червило си остава перфектно) и като архиепископ, изричащ финалните думи на проповедта си, заявява:

— Първо трябва да си щастлива сама, преди да можеш да бъдеш щастлива с някой друг.

Сядам, скръствам ръце и се опитвам да изглеждам безразлично.

— Лиз, това в Гърлтайм ли го прочете?

— Може и така да е — казва леко тя, — е и?

Отговарям сериозно:

— Аз го написах.