Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (2)

Глава 2

Когато бях на петнайсет и още никой не ме беше целувал (онова за вълненото палто не беше шега), преживявах на чревоугодна диета от романчета „Милс и Буунс“^[1] от преди 1970-та. Стройната невинност на тези книжни героини беше толкова далеч от моето тлъсто целомъдрие, колкото диамант от буца въглища, но въпреки това ме обнадеждаваше, че един ден и аз ще припадна при вида на, да кажем престрелка, и силен, властен бизнесмен с орлов нос ще изскочи от безупречната си кола, ще обгърне отпуснатото ми тяло и ще ме пренесе в живот, изпълнен с любов, щастие и безкрайна страст.

За жалост, най-много се доближих до сценария с припадането, когато една неделя се събудих замаяна, запрепъвах се надолу по стълбите по пижама и припаднах в коридора. Силният звук шашна родителите ми, майка сграбчи ръцете ми, баща ми — глезените и заедно запъхтени довлякоха твърде едрата си дъщеря до дивана в дневната. Най-неромантичната част бе, че по време на пренасянето долнището на пижамата ми се смъкна надолу и макар в полусъзнание, аз знаех, че наченалите косми на пубиса ми са изложени на показ в цялото си къдраво великолепие пред погледа на баща ми.

Поне, когато Люк ме информира за кончината на баща ми, съм добре облечена като героиня на „Милс и Буунс“. Люк продължава да ме държи за рамото, затова, когато думите проникват черепа ми и започват бесен танц в съзнанието ми и залитам, все пак успявам да се задържа на крака. Баща ти е мъртъв. Всичко случило се досега се препъва в този миг. Татко е мъртъв. Баща ми е мъртъв. Тате е мъртъв. Но той не е мъртъв! Не беше. Не беше мъртъв вчера нито онзи ден. Той е жив, откакто го помня. Преди минута не беше мъртъв. А сега да е мъртъв? И двамата ми родители са живи. Това е истината. Как може татко да е мъртъв? Мъртви са други хора, стари, като Франк Синатра. На мен не може да се случи. Или на родителите ми. Смърт. Не говори глупости!

— Ка-какво? Кога? — устата ми е сякаш пълна с желе, всичко край мен се върти. Горкият Люк, изглежда ужасно. Той не е кралица на драмата като Мишел — онази, която ми уреди срещата инцидент с джуджето. Тя навярно има мокри сънища за това как съобщава новина от такова значение. За Люк е мъчително предаването, на каквито и да е новини, на когото и да е. Когато преди време ми каза, че току-що е надникнал в стаята на хазяина, за да вземе бръснач назаем, и че Шишко май е сътворил голямо ако по средата на бялото юрганче на Маркъс, той заекваше и трепереше (докато и двамата не умряхме от смях) от стреса да бъде обременен със знанието за подобно нещо преди всички други.

Сега е различно. Думите се сипят от него като поток:

— Получил е масивен инфаркт, майка ти се обади и продължава да звъни от около час. Телефонът ти е изключен и не знаех къде си. Мислех си, че може би си с Джаспър, но не можех да намеря номера. Погледнах в стаята ти, но беше пълен хаос и не знаех откъде да започна, помислих да прегледам телефонната сметка, но не знам къде Маркъс държи всичко не знам къде е, за да го попитам. Тя не спира да звъни. В болницата е, много притеснена е, искам да кажа наистина притеснена. Трябва да й се обадиш, но непрекъснато й казват, че трябва да изключи телефона си, така че…

Люк е много разгорещен и голяма пръска слюнка се лепва на бузата ми. Тайно се опитвам да я изтрия незабелязано. Ръката ми трепери. Твърде късно е. Твърде късно да реша да не се прибирам и да отида при Тина да й мрънкам за Джаспър в блажено неведение. Твърде късно е да подкарам колата към Хемпстед и да си купя нов чифт обувки от „Пиед а тер“, от които нямам нужда. Твърде късно. Люк вече беше изрекъл думите. Не могат да се върнат назад. Произнасянето им ги прави истински. Люк настоява да ме закара до болницата.

* * *

И двамата ми родители са живи. Не, сериозно. Баща ми е почти мъртъв. Люк, откачалника, разбрал погрешно, което е понятно, при положение че е говорил с майка ми, мога да се досетя как се е появило недоразумението. Люк сви в паркинга; аз, залитайки, изтичах в „Бърза помощ“ и заговорих несвързано на първия срещнат в униформа. Той ме насочи към стаята за близки до… Реанимация. Мамка му! Тичам по коридора, подминавам човек, който сваля чаршафи от покритите с петна матраци. После чувам гласа на майка си и се изстрелвам нататък. О не, и баба Фло е тук!

— Хелън! — задава се майка ми и избухва в сълзи. Баба Фло, за която силните емоции са нещо вулгарно и която би обожавала Джаспър, гледа неодобрително. Майка ми се притиска до мен, сякаш ако ме счупи на две, всичко ще се оправи.

Едва си поемам въздух, но успявам да изстена:

— Кога почина?

Майка ме отмята назад като танцьорка на фламенко:

— Той още не е умрял — изпищява тя, докато аз се опитвам да запазя равновесие — О, Морис! Бедничкият ми Морис!

Грешката е моя. След мощния инфаркт, който получил по време на обяд, с баща ми сега се занимават експерти. Тъй като обядът му се състоял от четири бъркани яйца (при положение че, знам го от Лизи, препоръчителната доза е две седмично), това не ме изненадва особено. Освен това той пуши като Манчестър през индустриалната ера. Майка ми, която била на горния етаж да си оправи грима, го намерила пъшкащ и рухнал с лице в чинията с обяда. Понеже майка ми си е майка ми, тя избърсала яйцето с кърпичка и (не се шегувам) почистила зъбите му, преди да повика линейка. Не съм сигурна дали почистването на зъбите не е предшествало паникьосания й опит за дишане уста в уста. Казвам „паникьосан“, защото все още е бил в съзнание. За щастие, същата сутрин се бил обръснал и носел чисто бельо и хубава риза, иначе линейката нямало да бъде повикана до утре сутрин.

Една досадна дама се представя за сестра от ПСС (Произшествия и спешни случаи) и казва, че няма какво да правим, докато лекарите не приключат с баща ми. Говори за системи, монитори, кислород и кръвни проби и пуска бомбата, че той е „доста зле“. И така, седим в мрачното кафене с излющени стени. Поне кафето го бива. Майка постоянно избухва в плач и скача да се обажда на всички познати, за които се сети. После решава, че няма да понесе никой да се суети наоколо, затова се обаждам след нея и разубеждавам всички да не идват в болницата.

Вглеждам се в баба Фло. Шокът е стиснал тънките й устни още по-здраво, приличат на връзка на портмоне. Кожата й е обезцветена подобно на бежовата найлонова рокля и очите й приличат на саламандър. Изпитвам съжаление, но знам, че не трябва да го показвам. Както винаги тя превръща страданието си в агресия и днес обектът й е Люк. Баба предполага, че ми е гадже и го подлага на мъчение. „Косата ти е твърде дълга, приличаш на момиче“ е едно от по-милите й наблюдения. Скръстила е подутите си ръце на скута, но не достатъчно здраво, че да прикрие треперенето им. И не ме поглежда нито веднъж. Зная, че го прави, за да не ми позволи да видя болката й. Всъщност, ако човек не се вгледа, никога няма да си помисли, че единственият й син издъхва в момента.

Оставям Люк да се пече на бавен огън и не обръщам внимание на умоляващите му погледи за помощ. Гледам невиждащо обелените стени и дрезгавият глас на баба ми, обикновено пронизващ, сега витае край мен като смътен стържещ далечен звук. Всичко изглежда нереално. Всъщност всичко изглежда, сякаш го няма. Чувствам се празна. Какво правя тук, в този оранжев стол. Би трябвало в момента да се чукам с Джаспър. Баща ми би трябвало да седи в кабинета си, да пуши пура и да чете Съндей Таймс. Родителите не трябва да изчезват, те са константа, те са фонът. Тапети. Белещи се тапети.

Неминуема смърт — напрежението в края. Предлог да се обадя на Джаспър и да го накарам да се чувства виновен. Двете причини карат сърцето ми да бие със 140 удара в минута. Поне бие. Първо обаче питам Люк дали би бил така добър да се прибере и да нахрани Шишко.

Той скача и извиква радостно:

— С удоволствие! — след което страхливо поглежда баба Фло и добавя печално: — Ще сторя всичко, с което мога да помогна.

Давам му подробни инструкции:

— Дай му „Уискас“, ако не я яде, пробвай със специалната на Хилс. Ако е раздразнителен, отвори му консерва с риба тон и сипи соса в купата — не мазния, този го мрази, трябва да бъде от лекия. Не му позволявай да яде самата риба, иначе ще започне да повръща!

Шишко може да е лаком, но има деликатен стомах — повръща средно скъпата котешка храна и приема само наистина скъпата, онази, която не се продава в супермаркетите, а само в специализираните магазини и ми налага дълго пътешествие до там. Баба Фло изръмжава:

— Котки — казва тя, — паплач.

Мъчно ми е за баба Фло. Искам да кажа, по принцип я съжалявам. Тя намира много малко неща в живота, за които да се усмихва и изобщо не е това, което човек си представя в една баба. Не е усмихната, с дебели крака и кок, не дава петачки на рождени дни, не готви грахова каша и не прави прясна риба, не дава да дрънкаш на старото й пиано, не ти разказва истории над пожълтелите албуми и не купува бонбони зад гърба на родителите. Тя е анти баба и предполагам, че и тя има много високо мнението за мен. Малкото пъти, когато я е споменавал, баща ми извива очи и казва, че е имала труден живот. Е, извинявайте, повечето възрастни хора, които познавам, са имали труден живот, но това не значи, че всички са нещастни кози. Бабата на Мишел е страхотна, а двайсет и шест години е работила във фабрика за салам. Представете си Барбара Картланд, но с повече грим. Моята баба само гледа телевизия. Оставям я на мрачното й настроение и тичам до телефонната будка.

Разговорът с Джаспър ме вбесява. Той започва с едно криво:

— О, здрасти, ти ли си? — и изпитвам кратко задоволство да му съобщя новината, да го изтръгна от безразличието му. Дори аз самата не мога да повярвам, че изричам на глас странните думи. Е, може би не е толкова удивителен фактът, че Джаспър не може да повярва! Той започва да повтаря като превзет филмов герой:

— Сигурен съм, че всичко ще се оправи.

Казвам твърдо:

— Не, Джаспър, той всъщност е сериозно болен!

Последното, което предлага, е:

— Обади ми се утре и ми кажи как е.

След разочароващия отговор на Джаспър не искам да говоря с никого.

След още един час взиране в стената се връщаме в стаята за близки до „Реанимация“. Тя е мрачна, тясна, вони на дим и удивително ми напомня за класната стая в шести клас. Накрая, един раздърпан тийнейджър със зачервени очи, черни дънки и грозна карирана риза се приближава и ни уведомява, че баща ми е бил преместен в отделението за коронарни грижи и че трябва да го последваме. Около врата на тийнейджъра виси стетоскоп, но въпреки това на баба Фло й се ще да го пребие. Асансьорът се качва към единайсетия етаж със скоростта на бавноразвиващ се охлюв, като спира на всеки етаж. Започвам да се кикотя. Не мога да спра. Треса се от смях. Не спирам дори когато майка ми изкрещява:

— Спри!

Тогава ми хрумва гениалната идея да си захапя устната толкова силно, че усещам вкус на кръв. Получава се. Минути по-късно специализантът, за какъвто се представя, спира пред някакъв легнал съсухрен старец. Отнема ми известно време да го позная.

Баща ми, старши партньор, пред когото Бос Хог^[2] изглежда като страхливец. Баща ми, тихият, но уважаван крал на всяка вечеря в голф клуба. Баща ми, който миналата седмица ми каза (чрез майка ми, разбира се), че е време да се преместя в самостоятелен апартамент и дали бих искала съвет от него за местоположението.

Това смалено безпомощно същество, което лежи неподвижно, голо до кръста, овързано с жици като спагети, със сладникаво болнава миризма, блед, с хлътнали бузи, в грозно метално легло. Това е баща ми. Изглежда кошмарно.

Аз съм сразена (макар да не мога да потисна мисълта, че това ми дава извинение за поне една седмица отпуска от работа), а майка ми е абсолютно неутешима. Баба Фло не казва нищо, но гледа сина си — малко повече от кожа, опъната върху череп, и дълбоките й очи се напълват със сълзи. Неохотно слагам ръка върху кокалестото й рамо. За моя изненада тя я потупва. После прегръщам майка, шепна безполезни думи в ухото й. Виждам как държи неподвижната ръка на баща ми и ридае в чаршафите му. Баба Фло преглъща сълзите си и мълчаливо сяда до нея като начумерен ангел на смъртта. Тийнейджърът тихо предлага да отидем в стаята за близки, където ще ни държи в течение какво става, но както шефката ми Латиша винаги припомня (тя, която изисква цитати директно от Кралицата, а не от говорителя на Бъкингам Прес), трябва да говориш с латернаджията, не с маймуната. Тичам след отдалечаващата се фигура.

— Извинете!

Той се обръща.

— Аз, ааа, не искам да бъда груба — казвам, — но възможно ли е да говорим със завеждащия отделението? Да разберем какво ще се случи? Искам да кажа, още колко…

Тийнейджърът въздъхва и казва, че ще доведе главния лекар. Пет минути по-късно той се връща с едно момче, което, сигурна съм, е максимум на двайсет и две. Той се представя като Саймън и казва, че „Татко е много зле“. Изненада! После обяснява, на детски език, какво представлява инфарктът. Казва, че правят всичко, каквото могат. Дават му много мощни лекарства, но много голяма част от сърдечния мускул е засегната. Бъбреците престават да функционират. В дробовете се задържа течност. Трудно е да се направи точна преценка. Няма кристална топка. Трябва да проверява развитието му през час. Да перифразирам, инфарктът е бил от лошите. Съдейки по тъжното изражение на Саймън, на баща ми не му остава много да живее.

Баба, аз и майка ми седим безпомощно до леглото на баща ми, докато небето потъмнява и ни избутват в друга тясна стая за близки. Няма пердета и като притисна лицето си до прозореца, виждам целия Лондон, който блещука красиво под тъмното небе. Прекарваме нощта в седене, крачене, гледане, въздишане. Хилъри, кардиологична сестра с мек глас, постоянно изскача да ни информира. Оказва се, че Хилъри е той — извор на голямо недоволство за баба Фло, която непрекъснато мърмори: „Това не е редно“. Два пъти, благодарение на риданията и настойчивостта на майка ми, ни пускат за кратко в стаята. Трябва да възпирам майка да не натиска червения бутон за спешни случаи всеки път, когато баща ми изхриптява. По време на второто бдение Хилъри я моли да говори по-тихо, тъй като другите в стаята се опитват да спят. Майка ми надава гневен вик при това безочие и изтичва в коридора. Усмихвам се на Хилъри с типичната английска крива и извинителна гримаса и се втурвам след нея. Нощта е дълга. В пет сутринта вече съм непоносимо изгладняла, излизам от болницата, отивам в магазина на ъгъла и купувам пакет „Прингълс“ със сирене. Можех да купя любимите ми със сол и оцет, но ми се струва, че ще бъде неподходящо. Майка ми „нищо не може да хапне“. Баба Фло поглъща поне половината от моите „Прингълс“. Ръката й се стрелва толкова рязко към кутията, че съм изненадана как не изхвръква от ставата.

Малко след зазоряване майка ми отива „да се разтъпче“, а баба Фло отива до тоалетната, което за щастие й отнема двайсет минути. Хилъри надниква през вратата и казва:

— Искате ли да го видите?

Аз кимам. Сърцето ми затуптява. Секунда по-късно съм насаме с баща ми. Набола мръсносива брада покрива лицето му и шокът ме удря като плесница. Нежно слагам ръка върху неговата. Трябва да кажа нещо. Но е смущаващо. Най-срамното, това, което би притеснило баща ми най-много, е голямата квадратна прозрачна найлонова торбичка за урина, висяща от тръбичка, която за щастие изчезва под завивката. Торбичките на другите пациенти са пълни с оранжева урина. Тази на баща ми, установявам с облекчение, е празна.

Мразя да звуча като някой, който работи за женско списание, но ми минава през главата, че са могли да помислят за малко по-стилни, по-тъмни торбички за урина. Докато се чудя дали „Прада“ биха се съгласили да изпълнят поръчка на Националната здравна служба за катетри или дали „Louis Vuitton“ може да са по-благоразумен избор, баща ми изхриптява силно. По дяволите! Кажи го, кажи го, сега, сега, кажи го! Но сякаш съм онемяла. Стискам ръката на баща си и мисля сковано, в главата ми е „обичам те“. Татко, обичам те. Татко, казах ли ти, татко, надявам се да знаеш, зная не бяхме, не… Просто го кажи! Не мога. Думите са като лепило. Нещо като „зарязвам те Джаспър“, но милион пъти по-лепкави.

Сякаш минават часове, а аз продължавам да не изричам думите. Вместо това стискам ръката на баща си и слагам челото си върху нея. Тази ръка, тази ръка, която е спирала таксита, плащала е сметки, подписвала е чекове със замах, милвала е лицето на майка ми и ме е тупвала по задника, тази топла здрава голяма лапа скоро ще бъде студена мъртва гниеща плът, която се разпада под студената твърда земя. Боже Господи! Майка ми връхлита с брой на Дейли Мейл и се отправя към брат Хилъри. И вместо да кажа „Обичам те, татко“ и да заплача над изнемощялото умиращо тяло, чета на баща ми откъси от финансовата част на вестника.

Баба Фло се връща и ме оглежда подозрително.

— Той не те чува — излайва тя и отново излиза.

Ставам, излизам в коридора, ритам стената и за малко да си счупя палеца. Облягам се и дишам дълбоко. Връщам се в отделението, куцайки (без да обръщам внимание на зяпащите погледи на болните) и продължавам лекцията си. Изведнъж тихото мърморене в отделението се превръща в хаос и се чуват викове „сърцето му спира“ и „извикайте сестра“ и рояк хора в сини и бели униформи тичат към мен: викат, дърпат, дрънчат с леглото, бутат колички, дърпат завеси. В суматохата ме повличат, виждам, че оранжевото изображение на черния монитор за сърдечната дейност всъщност е подскачаща линия и баща ми се е отпуснал немощно на възглавницата. И така, аз съм с баща ми, когато той умира, но всеки от нас е сам.

Двайсет минути по-късно главният лекар, придружаван от тийнейджъра, обяснява на хлипащата ми трепереща майка и мълчаливата ми неподвижна баба. Възцарява се кратко объркване, когато лекарят съобщава, че сърцето на баща ми е спряло и сега той е „отишъл на друго място“. Бързото допълнение „искам да кажа, че е мъртъв“ изяснява нещата. Баща ми е мъртъв. Умира в 7:48 вечерта. Умира в златния час — когато залязващото слънце обгръща света с топло жълто одеяло от пленителна светлина. Няма да има повече златни часове за Морис. Денят е красив, а баща ми е мъртъв.