Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (28)

Глава 28

Толкова съм полудяла и разстроена, че ужасът на цялата ситуация ми се избистря чак по-късно. Докато думите се изливат, Том ме люлее и ме прегръща. Не ми казва да мълча, потрива ми гърба и слуша. Накрая само казва:

— Хелън, не мислиш ли, че има някои неща, които трябва да си изясниш?

Поклащам глава, защото не знам. Чувствам се засрамена.

— Моля те, подай ми дрехите — казвам сковано. Том се навежда, хваща някаква раздърпана риза от пода и ми помага да я облека. Направо съм изтощена.

— Извинявай — промърморвам, — не знам какво стана.

Той отвръща:

— Няма значение. Но Хелън, все пак може би Лизи, Тина, аз няма да изчезнем. И не бива да мислиш, че не си достатъчно добра. Не знам какво да кажа — ти си страхотна и — в този момент гласа на Том става по-суров, — баща ти е трябвало да ти го каже.

Мило от негова страна. Макар че не съм сигурна, че ми харесва да упреква баща ми. Чувствам се уморена и на път да се разплача отново и казвам:

— Ще имаш ли нещо против, ако дремна набързо?

Том ме целува и аз се свивам на кълбо. Всеки път, като се сетя за нещата, които наговорих, сърцето ми подскача в гърдите като чайка над бурно море. Бях нищо, когато баща ми беше жив, и съм нищо и без него. Какъв е смисълът да ме има? Не съм позитивна енергия. Какъв е смисълът на каквото и да било? Искам да се сгърча и да престана да съществувам. Мога да плача, но няма достатъчно сълзи в света, за да удавят болката ми. Свивам се на възможно най-малката топка, която мога да оформя, и потъвам в мъртвешки сън.

Когато се събуждам, е два без двадесет и умирам от глад. Също така страдам от разцепващо главоболие. Лудостта на деня се връща постепенно в съзнанието ми и се присвивам от срам. Не мога да превключа на спомена за секса, защото не мога да спра да мисля за бръщолевенето си. Предпочитам да показвам най-първичните инстинкти само за себе си. Включително тъмните дълбоки емоции по отношение на баща ми. Те са лични и твърде интимни, твърде дяволски, за да ги споделям. Как можах да се оставя Том да ги измъкне от мен? Чувствам се, сякаш съм повърнала душата си.

Лежа неподвижно дълго време. Стаята е празна, само Шишко се е разположил на перваза на прозореца. Той ме чува, че се размърдвам, казва „мрр“ и се примъква насам. Сигурно иска нещо. Лежа по гръб и галя Шишко, и си мисля, о Господи, какво казах! Чувствам се замаяна, сякаш съм пила твърде много вино, и странно изтощена. Чудя се дали Том си е отишъл и наполовина се надявам, че е така. Но не е. Чувам изблик от смях в хола. Приближавам се на пръсти до вратата, отварям само процеп и разбирам, че говори с Люк. Изглежда говорят за това, кога са издържали най-дълго време да карат кола със затворени очи.

Том успял три секунди, преди да „се предаде“, Люк го бие със седем секунди. Доколкото мога да разбера, и двамата са били тийнейджъри, но все пак! Навличам долнището на някакъв анцуг, влизам на пръсти и казвам:

— Как не ви е срам!

И двамата подскачат и започват да мънкат неща от сорта на „беше посред нощ“ и „нямаше никой на пътя“, и „карах само с двадесет“, докато вдигам сърдито ръка и казвам:

— Не искам да знам! Можеше да убиете някого!

Не мога да събера сили да гледам Том в очите. Не заради безотговорното му каране, а защото от тази сутрин насам той ме познава разголена във всеки смисъл и това е твърдо ужасно за осъзнаване. Така че вместо това се съсредоточавам върху Люк. Това се оказва грешка, защото той се взира по-отблизо в мен и пита:

— Защо са ти толкова подпухнали очите?

— Без причина! — тросвам се.

За да отклоня по-нататъшни разпити, питам:

— Има ли нещо за ядене?

Том подскача и казва:

— Нека излезем и си вземем нещо!

Аз го поглеждам посърнало.

— В този ми вид?

Той вдига ръка, хваща ме за брадичката и казва:

— Но, мис Брадшоу, вие сте красива! — след което добавя по-сериозно: — Не се поддаваш лесно.

Сбръчквам нос и отвръщам:

— Чакай да си взема обувките и слънчевите очила.

Десет минути по-късно (след като се отбивам в банята в опит да не приличам толкова много на плашило) съм готова.

— Може ли да дойда? — пита Люк.

— Не — отвръща Том безмилостно, — това си е излизане на момиче с момче.

Очите на Люк стават като чинии.

— Какво! — възкликва той. — Ти и Хелън!

Не съм сигурна дали трябва да се чувствам поласкана, или засегната — явно Том не се е похвалил на Люк, че ме е търкулнал. Така че пускам шега:

— Защо си толкова изненадан, Люк? Да не би Том да е над моята категория?

Люк поклаща глава свирепо.

— Не, пич, ти си над неговата.

Приятният комплимент е малко размит от обръщението „пич“. Не искам да връщам феминизма назад, но все пак предпочитам да ме наричат „скъпа“. Въпреки това отвръщам галантно:

— Люк, много мило от твоя страна — макар и да съм гладна и уморена от размяната на реплики.

Том отвръща ведро:

— Люк, много мило от твоя страна.

Люк му показва среден пръст. Изпитвам облекчение, когато Том казва:

— Готова ли си?

Навън е мразовит зимен ден, но ние крачим бързо към Голдърс Грийн, купуваме четири кифли със сирене крема и пушена сьомга и караме към Пиреновия парк. Изяждам първата си кифла в ръждивата хонда Сивик ЕХ на Том.

— Нали не си я кръстил? — питам подозрително.

— По дяволите, разбира се, че не съм — отвръща той. — Това е като да кръстиш пишката си!

Хиля се. Говорим за идеалната кола за всеки един от нас.

— Не си падам кой знае колко по колите — казвам, — но ако имах пари, щях да имам Ягуар тип S. Кола с бузки. Но единственият проблем е, че изглеждат малко клаустрофобични.

Том отвръща:

— Значи ти изобщо не си от придирчивите, а?

Том също си падал по ягуарите, но му опротивели, когато братовчед му на тридесет и две си купил XJ8.

— Това какво е? — питам аз.

Той отвръща:

— Нали се сещаш, от тези големите луксозните с дървен интериор. Той се фукаше за предното окачване и внезапно сестра ми замечтано се обади: „таааатко кара Ягуаар!“ Тя направо ме убива. Просто казва подобни неща ей така. Страшно ми харесва! Братовчед ми млъкна. Мисля, че тя му развали кефа.

Аз се изхилвам и казвам:

— Ами тези големите са за петдесетгодишните, нали?

Том хъмка:

— Да, но все пак са си от класа.

За момент млъкваме, като разсъждаваме върху недостижимото.

— Как мислиш, кое е по-зле — питам аз, — хонда Сивик или тойота Корола?

Том свива рамене.

— Ми те и двете са един дол дренки!

Вием от смях (макар че аз потупвам таблото на хондата и казвам „горката кола“), докато Том потегля.

Пиреновия парк всъщност е безразборна комбинация от зелени полянки, пльоснати в центъра на елегантния северозападен Лондон. Харесва ми, защото обикновено са избуяли и занемарени и определено нямат толкова комерсиален вид като Хемпстед Хийт. Отиваме до една дървена пейка, като стискаме кифлите и продължаваме да говорим за идеалните коли. Небето е бледосиньо, с ята от облачета и дъхът ни се превръща в пара в сухия въздух. По пътеката има замръзнали локви и аз ги ръчкам с крак да разбия леда. Сядаме на пейката, ядем кифлите и гледаме хората, които разхождат кучетата си — едно кафяво куче ни разсмива, защото влачи задника си по тревата, докато собственика му крещи:

— Бренди! — и се преструва, че не го познава.

— Толкова е спокойно — въздишам аз.

— Мхм — казва Том с уста, пълна е кифла. — Дай целувка.

Целувам го целомъдрено по бузата.

— Носът ти е порозовял — казвам.

— Толкова е студено, че не го усещам — отвръща той.

Свършвам кифлата си и той ме притиска към себе си. Гледаме пейзажа. Бледо небе, голи дървета, замръзнала земя, тишина. Покой. Въздишам. Един уловим момент щастие. Започвам да си мисля, че може би наистина имах нужда да разкажа на някого за татко и се чудя на това, колко е лесно с Том, колко непретенциозно и леко е всичко, какво невероятно чудо е той в леглото, когато той разваля момента, като казва:

— Хелън, за това, което ми каза за баща ти. Знам, че ти е трудно да говориш за мъката си, но ти беше и си толкова тъжна. И си помислих, че може би се самонаказваш за нещо, което не е твоя вина и може би ще ти бъде от полза да…

Не, не, не, не, не, не, не, не.

— Не, недей! — тросвам се, по-остро, отколкото исках. Том млъква. Колебая се. След което добавям:

— Мило от твоя страна…

Този път Том ме прекъсва. Гласът му издава раздразнение:

— Хелън, това не е проява на благотворителност от моя страна, това не е някакво превзето упражнение по святост да ме накара да се почувствам по-добре, може да ти прозвучи глупаво и невероятно, но аз те харесвам и бих искал да си добре, но не мисля, че някога ще бъдеш нещо друго, освен потисната, ако продължаваш да отричаш чувствата към баща ти и това какъв е бил и продължаваш да си губиш времето със загубеняци като Маркъс, няма смисъл, защо да се правиш на мъченица, ка…

Скачам от пейката и изкрещявам:

— Престани! Престани! Не разбираш!

И откъде, по дяволите, знае за Маркъс? Том млъква. Изглежда буреносен. Поемам си въздух дълбоко, сядам отново и го потупвам по крака.

— Извинявай — казвам.

После питам сърдито:

— Откъде разбра за Маркъс?

— Трябва да съм идиот, за да не се досетя.

Дъвча устни. После казвам:

— Беше толкова отдавна и само веднъж. Грешка. Извинявай, че извиках. Прости ми. Добре съм, не знам какво ми стана — ха! — искам да кажа, не знам защо се разстроих толкова тази сутрин или по-скоро знам — и тук за момент изваждам сърцето си и го излагам на показ, за да демонстрирам степента на моята искреност — разстроих се, защото баща ми почина и е странно, но най-вече защото всъщност съм сигурна, че беше, защото, ами, изхвърлят ме и няма къде да отида. И просто това е още стрес на върха на всичко друго.

Това признавам, е един мой лош навик. Не казвам какво искам направо, както прави Латиша например. Намеквам. Намекването знам не е най-смелият начин да поискаш нещо. Но поне, ако намекнеш и те отхвърлят, отказът е лесен за замазване, а не изпепеляващо обиден. Докато ако попиташ направо и ти откажат, унижението е осезаемо, подобно на гол човек, който тича през футболното игрище. Както и да е, Том не може да не схване намека, освен ако не е пълен идиот и ако ме харесва толкова, колкото твърди, ще ми се притече на помощ като ангел пазител и ще предложи аз и Шишко да живеем в неговия апартамент. Замълчавам. Том не казва нищо. Той какво, да не би да е тъп? После той се обажда (и определено усещам полъх на студенина).

— Нали майка ти каза, че можеш да живееш с нея, докато си намериш ново място?

Отвръщам сърдито:

— Да, но нали я видя, тя е кошмар! И съм на двадесет и шест! Не мога да живея с майка си и баба си, за Бога!

Очаквам Том да разбере, но той продължава да се преструва на тъп. Отвръща ми троснато:

— По-добре е, отколкото да останеш на улицата. Не можеш ли да си потърсиш друго жилище под наем?

Когато казва това, вече изгубвам контрол.

— Закарай ме обратно до нас! — извиквам.

— Добре, щом така искаш — изръмжава той. Мълчаливо крачим обратно към колата. Всички тези приказки и не могат да ми помогнат, когато наистина имам нужда. Знаеше какво искам да кажа. Не говорим, само веднъж Том се обажда:

— Ако ме питаш, ще ти се отрази добре да постоиш при майка ти — можеш да й кажеш някои от нещата, които ми каза.

— Не те питам! — изревавам в отговор.

Спирачките изскърцват, когато спира пред апартамента на Маркъс. Изскачам, като изплювам едно „Чао!“ и тръшвам вратата. Том стиска челюсти и отпрашва с цялото достолепие и скорост, което може да произведе хонда Сивик ЕХ F-reg. Което, забелязвам със злобно задоволство, не е много.

Влизам, затварям вратата, извиквам „по дяволите“ и виждам Маркъс, който крачи ядосано към мен. Той реве:

— Вече прекали! Край, край, край!

Неангажирано гледам гневния му прогрес. Днес, мисля си, е наистина забележителен ден. Не чувствам нищо. Изкрещявам с най-пискливия си глас (и в това отношение наистина съм се метнала на майка си):

— Какво има, голямо пискливо бебе такова?

Лицето на Маркъс полилавява. Той продължава да вилнее:

— Как смееш да ми говориш така, ти злобна малка крава такава! Шибаната ти котка донесе гълъб! Огромен шибан гълъб, който пърха в кухнята ми и сере навсякъде!

Колкото и да мразя птицеловните навици на Шишко, изревавам в отговор:

— Нищо не разбираш, голям дебел глупак, гълъб от котка е подарък! Донесъл ти е подарък!

Маркъс скърца толкова силно, че гласът му прекъсва:

— Отне ми два часа да го хвана! Два часа! Трябваше да съм на фитнес!

Аз изписквам:

— За какво! Да си направиш мускулите още по-големи и онова мускулче още по-малко ли? — това ми се струва смешно и започвам да се кикотя.

Маркъс размахва тлъст юмрук в лицето ми и изръмжава:

— Искам да се махнеш още тая вечер! Чуваш ли ме, тази вечер! И тази шишкава котка също — защото, ако го хвана, знаеш ли какво ще направя? Ще стъпя върху дебелата му оранжева глава и ще я размажа на пихтия!

Казвам с глас, който прелива от сарказъм:

— Хей, големия мъжага! — и после с нормалния си глас добавям: — Маркъс, познай! Не ме плашиш. Ти и заплахите ти. Крещи колкото си искаш. Безсилен си. Импотентен.

Това е истина и той го знае. Не може да ме докосне повече. Минавам покрай него. После изваждам Шишко от гардероба на Люк (това е любимото му скривалище, тъй като е пълно с топли меки мръсни дрехи) и го отнасям в спалнята си.

— Ангелче — казвам, — събирай си нещата, изнасяме се.

Шишко се съглежда в огледалото и изсъсква. Не ми се иска да го призная, но е тъп като дъб. Предполагам, че той е предупреждение да не раждам деца.

Обаждам се на майка ми и я питам дали има нещо против да се нанеса тази вечер. Тя отвръща:

— Оу! Добре. Но не знам къде ще спиш. Няма легло в кабинета, Флорънс е в стаята за гости.

Отвръщам:

— Мога да спя на канапето в хола.

Тя млъква за момент. После казва:

— Но аз и Флорънс гледаме „Повелителят на конете“.

Въздишам и отвръщам:

— Ами няма да си легна, докато не го догледате, става ли?

Умиротворена, тя отвръща:

— Добре.

Затварям телефона. Облягам глава в ръцете си и си мисля: „Само ако майка ми си беше взела котка, всички щяхме да си спестим много тормоз“.