Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (17)

Глава 17

Имали ли сте прякор като малки? Когато питам приятели, почти всички казват — да. Маркъс отначало отричаше, но после си призна, че любящата му майка го наричала „мънинко пухченце“. Отчаяните родители на Люк му казвали „белята“. Неофициалното име на Лизи било „пастичка“. Проницателните родители на Мишел се обръщали към дъщеря си с „мадам“. Майката на Тина я прекръстила на „цвъркалото“. Родителите на Латиша, както се подразбира, сериозно се придържали към „Латиша“. А баща ми? Дал ми прякор „Гринч“^[1].

Понеже никога не са ми харесвали книги, в които никой не умира, аз забравих откъде идва и често подскачах в забавачницата, грачейки измислена от мен песен: „Аз съм Гринч! Малкият Гринч!“ Когато пораснах, татко спря да ми вика така и започна да ме нарича Хелън. Само когато надписваше картичките за рождените ми дни, той използваше дразнещото фамилиарно „Скъпа Гринч“. Тъй като демонстрациите на привързаност бяха рядкост в дома ни, аз отдавах на „Скъпа Гринч“ същото значение, което повечето патриотични граждани пазят за националния си флаг. И после един ден проумях.

Един петък бяхме на кръчма с Тина, няколко месеца преди татко да почине, и задълбочено одумвахме Джаспър. Беше отхвърлил Дивайн Комеди (любимата ми група), беше ги нарекъл „надувки“ и ме беше накарал да слушам в колата (в собствената ми кола, на собственото ми стерео, забележете) Дарил Хол и Джон Оутс. Всъщност тайно се възхищавам на нахалството му, ако не и на музикалния му вкус. Тина възкликна възмутено:

— Той е истински Гринч!

Втренчих се в нея.

— Гринч? Какво искаш да кажеш с това?

Тя ме погледна странно.

— Знаеш! Подъл! Дребнав! Някой, който разваля купона!

Едва се усмихнах и казах:

— Това ли е Гринч?

Тина се присмя:

— Ти се шегуваш! Не сте ли чели        „Д-р Зюс в северен Лондон“? „Котки с шапки“? „Как Гринч открадна Коледата“? Не?

Клатя глава.

— Не, не — и се втурвам към бара да купя следващите напитки. На следващия ден изтичах до библиотеката и помолих библиотекарката да ми помогне да намеря една детска книжка. Тя се усмихна отзивчиво.

Открих, че Гринч не е — както си представях — сладко пухкаво вързопче, а омразно червенооко същество, което живее в пещера и сърцето му е „два пъти по-малко“. Е, накрая се превръща в душица. Но до предпоследната страница Гринч остава злобно, грозно слузесто същество без приятели.

Не исках Тина да ми се смее пак и реших да споделя разбиващата новина с Лизи. Тя би й отдала вниманието, което заслужава. След десетата ми бутилка Бекс почти неразбираемо разкрих шокиращия разказ. И тя ми се смя!

— Хелън — каза тя звънко, — това е мило обръщение! Сигурна съм, че не е влагал нищо лошо! Това е просто хубава думичка като… тиквичка! Татко все още казва на сестра ми тиквичке, а тя е на трийсет и една и е тънка като хрътка.

Заклатушках се до леглото, обляна в сълзи. Когато се събудих, се чувствах глупаво. Лизи, гласът на разума, се беше изказала. Татко ме беше кръстил Гринч, понеже е сладка думичка. Нищо зловещо. Всъщност би трябвало да съм благодарна — след един злощастен инцидент в детската градина Мишел (тогава на четири) прекара остатъка в забавачницата под доста по-неприятния прякор „миризливи акани гащи“. И това беше от страна на учителите!

Няколко дни по-късно успях да се абстрахирам от обидата и тогава Лизи отново повдигна въпроса. Надявала се да нямам нищо против, но обсъдила въпроса за Гринч и тиквите с един приятел психолог и той казал:

— Значението на тези имена не е толкова важно, колкото начина, по който те карат да се чувстваш.

Дали съм обмисляла идеята да поговоря за това с баща ми? Естествено. Колкото и идеята да се боядисам в зелено и да тичам гола по Оксфорд стрийт. Мразя психолозите. Тършуват за проблеми там, където ги няма. Пъхнах този дразнещ случай в дъното на съзнанието си, където си и остана. Само от време на време изплува в мислите ми.

Например тази сутрин, когато се събудих от неспокоен сън и се свих при мисълта как се изложих миналата седмица, когато се опитах да спра Маркъс да не чука Мишел. В такива моменти съм Гринч. Подла! Дребнава! Разваляща купона! Баща ми е бил прав. Сега обаче не мога да поговоря с него за това. Междувременно оттогава не съм зървала нито фризираната глава на Мишел, нито Маркъс с бронзовия тен. Предполагам, че остава при нея. Винаги изчезва, след като му провърви. Заклевам се, прави го, за да убеди завоеванията си, че е увлечен. При Маркъс съм забелязала абсолютна липса на спонтанност. Даже Джаспър си имаше своите интересни моменти, слава Богу, но при Маркъс всички ходове са обмислени.

Желая им късмет. Казвам го не защото изведнъж съм станала добра, а защото довечера имам среща с Том. Нека Мишел се радва на микроскопичния Маркъс. И съвсем честно казано те прекрасно си подхождат. Дълги дни, прекарани на пътеката за бягане без храна, дълги и страстни сесии, в които оплюват всички, часове на взаимно гласене и тъкмене, горещи, цвъртящи нощи в съседни легла в солариума…

Насред следобеда се чудя дали ще бъда поканена на сватбата им, когато телефонът звънва. Мишел е!

Не казвам: „Странно, тъкмо си мислех за теб“, защото нищо друго не би й доставило по-голямо удоволствие.

— Как си? — изписква тя, сякаш не сме се виждали от десет години.

— Добре, а ти? — казвам предпазливо.

— Страхотно, страхотно! Скъпа, искам да те помоля за една услуга.

— О, нима?!

Мишел спира.

— Новината е и добра, и лоша. Маркъс ме покани да излезем. Но няма да го направя, ако не си съгласна. Не искам да те разстройвам.

О, действа професионално! Запазвам гласа си равен:

— Мишел, това е страхотна новина! Толкова се радвам за теб. И не мога да си представя как ти е хрумнало, че може да имам нещо против. Маркъс е — търся подходящите думи — една мъничка светлинка от миналото ми. Както ще забележи, наблягам върху мъничка!

Не мога да повярвам на собствената си дързост, нито Мишел! Тя ме прекъсва рязко:

— Ама че си вгорчена — и затваря телефона. Поемам си дълбоко въздух, информирам Латиша, че отивам да си взема двойно еспресо и ще се върна след пет минути.

— Ще ми вземеш ли бадемов пай и минерална вода — вика след мен, — ще ти платя, след като отида до банката.

По-вероятно е, след като аз отида до банката вместо теб, мисля си. Превъртам предишната мисъл и се спирам на нея.

Вгорчена ли съм? Разбира се! Кой не би мразил безкрайния списък на Латиша от унизителни задачки? Аз съм журналист, не иконом! На теория. И защо изобщо съм приятелка с Мишел? Защото преди седемнайсет години и двете сме се интересували от японски кутийки за моливи и звукът на музиката!

Гневно вървя по тротоара, пулсирам от гняв, лицето ми е намръщено. Вероятно изглеждам като булмастиф. Опитвам се да дишам през носа и отпускам лицето си. Минувачите ме гледат предпазливо и ми правят път. Виждам се през техните очи и ме заболява сърцето. Не искам да съм такава… такъв вгорчен човек.

Опитвам се да накарам препускащия си мозък да се успокои, да мисля за по-приятни неща като Том. Тези очи. Устните му. Сърцето ми отново затуптява и вътрешно се усмихвам. Направо смешно! Но помогна.

Ще се срещнем тази вечер пред гарата Ковънт Гардън в осем. (Майка ми, след като неохотно се примири с обещанието да прекараме после ден в здравословна ферма, ме освободи в понеделник вечер. Това не беше лесна сделка, тъй като се паникьосвам при мисълта, че достъпът до храна е ограничен, а и хич не обичам да ми дават зор.)

Купувам бадемовия сладкиш, минералната вода и благодарение на новоткрития дух на дзен — двойно безкофеиново еспресо. Задържам вратата на елегантен възрастен мъж. Този тип мъже карат стомаха ми да се свива — те не са починали от сърдечен удар на петдесет и пет.

Не е лично. Вината не е негова. Не е лично. Преглъщам надигането на негодуванието и се опитвам да се усмихна. Мъжът ми намига и казва с остър акцент:

— Толкова сте мила! — аз грейвам и бързо отмествам поглед, защото очите ми се пълнят със сълзи. Мила съм. Похвалата на непознатия ме топли, докато задъхано изкачвам стълбите на Гърлтайм. Ако Том ме видеше сега, нямаше да се разочарова.

Връщам се в офиса и разпознавам звъна на телефона си. Латиша, разбира се, чете Дейли Мейл и не му обръща внимание. Моля се да не е Том и да не казва, че отменя срещата.

— Ало? — казвам аз, страхливо сграбчила слушалката.

— Хелън! — казва треперещ глас. — Вивиан се обажда! И се боя, съжалявам да ти кажа, шокираща новина е…

Гласът ми е дрезгав от ужас:

— Веднага ми кажи!

Преди да избухне в плач, Вивиан колебливо и с мъка казва:

— Майка ти си е срязала вените!