Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (46)

Глава 46

Карам до къщи в транс, пред очите ми подскачат пламъци, ръцете ми са черни от саждите. Давам газ. В главата ми няма осезаеми мисли, само картината на пепел, танцуваща из въздуха като хиляди бели пеперуди, пуснати на свобода. Тичам горе към огледалото, за да видя дали изглеждам различно, и оттам ме гледа един мърляв морски таралеж.

Когато поемам дълбоко въздух, имам усещането, че съм стегната в стоманен корсет. Бавно слагам ръце на гърдите си и усещам как сърцето ми бие лудо. Не помръдвам. Болката от загубата, която зловещо ме разкъсва, изглежда избледняла.

По-късно, когато потъвам в сън, преследвачите не ме гонят. Но съдбата компенсира липсата на кошмари. На сутринта отварям очи и усещам, че не се чувствам добре. Първата ми мисъл е, че съм хванала нещо от гробището. Пълно е с микроби, които пълзят от земята. Втората е, че съм наказана, защото излъгах Латиша, а в този случай Бог няма чувство за справедливост и проявява шокиращ вкус към жените. Третата е, че току-що съм прогонила дух — най-малкото принесох в жертва мерцедес — би трябвало да съм лека, ефирна, изпълнена с енергия.

Вместо това се чувствам толкова енергична, колкото и мъртво кенгуру. Изправям се в леглото и леко се изкашлям. Подозренията ми се потвърждават. Гърлото ми е възпалено, главата ме боли и очите ми са като измити с амоняк.

Тръшвам се на възглавницата и се втренчвам в тавана. Така. В деня, след като посетих гроба на баща си, ме преследва ужасната поука за лъжливото овчарче. Твърде стара съм за това, мисля, докато сменям позицията си. Научила съм всички уроци от приказките и би трябвало да ги зная. Благодарение на Червената шапчица и Трите козлета израснах в постоянен страх от баба и сводести мостове.

„Чувствам се слаба като котенце“, изграчвам самосъжалително, когато Шишко се приземява на леглото ми, сякаш се срутва една малка сграда. Залитам към кухнята и ми се повдига, докато отварям консерва. После се обаждам в работата и оставям дрезгаво съобщение. Обаждам се и на лекаря и настоявам за час.

— Той е в отпуска — изчуруликва възрастната администраторка. — Ще трябва да ви прегледа дежурния лекар д-р Сендс, Единайсет часа устройва ли ви?

 

 

Облягам се тежко на рецепцията и стоя така цяла минута, преди някоя от трите жени да спре да дърдори и да благоволи да ме забележи. Тъкмо тръгвам да казвам мило: „Госпожо Цербер, извинете, че ви безпокоя, но съм на път да се гътна“, когато тя се уморява да говори и казва:

— Мога ли да ви помогна?

Обяснявам коя съм и ме изпращат в чакалнята. Сядам колкото е възможно по-далеч от болните. Има брой на списание Хелоу на масата, но би ми коствало голямо интелектуално усилие да го чета. Внимателно преглъщам, имам усещането, че преглъщам топка за голф, и затварям очи.

Минава цяла вечност, преди един груб глас да каже отсечено:

— Хелън Брадшоу!

Скачам и се пъхам в кабинета. Дежурният лекар и аз се поздравяваме и сърцето ми се свива. Доктор Сендс е около деветдесет и три годишен, с кичури пожълтяла коса, прегърбен и се държи пренебрежително. Започвам да описвам симптомите си, а той ме прекъсва, сякаш съм твърде тъпа и глупава, за да ме слуша. Поглежда гърлото ми и промърморва:

— Няма нищо тук.

Ще ми се да възкликна: „Какво! Нямам хранопровод ли?“, но не ми се занимава. Презрението му ме задушава. Успявам да се стегна и казвам твърдо:

— Баща ми умря наскоро, бях под стрес, тъжна и мислех, вероятно…

Лекарят казва:

— Кога?

Стискам юмруци и казвам:

— През юли — и добавям, — толкова съм уморена, нямах време да помисля и вероятно, ако си почина една седмица от работа…

Доктор Сендс отново ме прекъсва. Казва подигравателно:

— Седмица няма да подейства! Мога да ви предпиша курс на лечение с антидепресанти…

Мой ред е да го прекъсна:

— Не искам антидепресанти! — изръмжавам. — Искам да се справя с проблема, не да го потисна — поглеждам клюмналото му лице, виждам ясно изписана досада и зная, че си губя времето.

— О, ще се справя! — казвам и излизам.

Беснея и пуфтя, докато вървя към тойотата, после отпрашвам към къщи със скоростта на звука. Поучаващ дърт козел! Ами ако имам рак на гърлото? Кой знае какво ще ми предложи да изям. Минават ми неблагопожелателни мисли как доктор Сендс получава удар и умира в близко бъдеще.

— Запътил се е нататък — казвам гадно на волана — и иска да завлече всички със себе си.

Докато стигна вкъщи, агресията ми се е стопила. Пльосвам се в леглото и заспивам.

Събуждам се в 3 следобед и се чувствам замаяна. Преглъщам, за да проверя гърлото си. Не е зле. Само ако успеех да прогоня тази мъгла от главата си. Не мога да се върна на работа, просто не мога. Не мога да правя каквото и да е. Не мога да си представя, че трябва да вземам прането на Латиша. Аз искам просто да бъда. Лягам и виждам пламъците от горящите банкноти на ада. Сякаш съм си представила всичко това. Сграбчвам от пода блузата, с която бях вчера, и я подушвам. Напоена е с прах и вони на дим и тамян. Чудя се дали татко си е получил колета. Не мога да не се засмея, като си представя как го отваря. Може би трябваше да изпратя нещо и за дядо Джералд? Не. Може да си разделят татковите подаръци. Не бива да се увличам твърде много: то е като да храниш гълъбите в Риджънт парк. Нахранваш един и той е учтив като британец. Нахрани два обаче и настава суматоха и преди да разбереш, на главата ти се пръква пилешко ако.

По-късно се обаждам в работата с внимателно подбрани думи. Не изкривявам истината. Просто малко я разкрасявам.

— Латиша — казвам сериозно, — ходих на лекар и той настоява да ме сложи на антидепресанти. Проблемът е, че това означава да си взема болничен, а аз нямам желание да се измъквам особено като сме толкова малко на брой. Но съм сигурна, че ако си взема отпуска тази седмица и си почина, всичко ще се оправи. Какво ще кажеш?

Латиша ми отпуска тази седмица и следващата, без да хленчи. Лизи ми се обажда първа.

— Хелън — ехти тя, — добре ли си?

Притеснена от тона й — ако съдим по него — то смъртта ми чука на вратата. Отговарям:

— Добре съм. Защо?

Лизи признава:

— Латиша казала на изпълнителния директор, който казал на директор Красота, който каза на мен, че си нестабилна и трябва да стоиш настрана да не заразиш офиса!

Понеже предусещах подобно нещо, казах бодро:

— Латиша е една голяма мучаща крава, която трябва да се научи как да си затваря плювалника!

Мълчание. Лизи прошепва:

— Е, вярно ли е?

Изписквам:

— Не, не е! Просто съм уморена. Вчера изгорих комплекта за починали. Помогна.

Лизи за малко не изскача през слушалката от радост.

— Това е чудесно! — вика тя. — Беше ли удивително? Духовно? Наситено? Като освобождаване?

Лизи — наред с куп други таланти — е господарка на суперлативите и аз веднага се притеснявам, че ритуалът с пращането по пощата не е бил толкова емоционален, колкото тя го описва.

— Беше доста вълнуващо — казвам внимателно, — но много се притеснявах да не ме хване някой пазач.

Зная, че Лизи е на път да отговори: „Какво?“ и понеже не ми се ще да започваме този разговор, бързо добавям:

— Добре мина. Вътрешно се чувствам много по-добре, но съм болна, ако ме разбираш. Гърлото ме боли, вероятно от дима. Затова си вземам почивка.

Склонността на Лизи да вярва на измислици се обажда и Лизи въздъхва:

— О, браво на теб! Болката вероятно е психосоматична. Сигурна съм, че тонове са паднали от плещите ти!

Това е израз, който мразя и възкликвам:

— Надявам се да не е така, с моята фигура едва ли мога да си го позволя.

Лизи не ми обръща внимание и започва отново:

— Само се отпусни и осмисли какво си постигнала.

Това ме кара да си се представя като мътеща кокошка. Прозявам се и казвам:

— Смятам да подремна.

Лизи, която е по-разпалена от нормалното, казва:

— Добре, но не трябва да спиш повече от девет часа. Ако го направиш и все още ти е летаргично, вероятно страдаш от недостиг на желязо. А с Том чували ли сте се?

Отговарям сковано:

— Не — и после, — ами вие с Брайън?

— О, не — казва Лизи, която никога не се обръща назад.

През следващите дни се обаждат майка ми (свеж въздух, скъпа, и пий мляко), Тина (ще ти докарам чипс с колелото), Люк (видях Том миналата вечер и той не те спомена. Тина говори ли за мен?) и баба.

— Сесилия ми каза, че не си добре — съобщава тя. — Да не си в цикъл?

Ако не бях легнала, когато вдигнах телефона, щях да падна от изненада. Ще ми се да се заровя в земята като къртица.

— Не — казвам, като правя сериозна физиономия. — Не. Болеше ме гърлото, но сега съм добре, бабо. Взела съм си почивка — поне от работата, ако не от роднините, добавям наум. Следва дълга пауза и аз казвам: Бих искала да ти дойда на гости. Може би когато се пооправя?

Баба кратко отговаря:

— Аз съм тук.

След този разговор оставам насаме със себе си в продължение на десет дни. Преставам да чакам Том да се обади, което значи, че преставам да вдигам слушалката, за да проверя дали линията е в ред. Спя по десет часа на ден и си подрямвам следобед (най-вече да проявя презрението си към съвета на Лизи) и за първи път съм с маникюр. Прекарвам си изискано скучно.

Също така прекарвам много време в Пиреновия парк. Вземам „Вкус на смърт“ одеяло, геврек и флакон лак за коса срещу натрапници, сядам на една дървена пейка, ям, чета и гледам как хората разхождат кучетата си. Дълго гледам небето. Вечер играя на стрелички в стаята си под звука на Сандпайпърс. Изненадващо песента Гуантана мера ми напомня за баща ми — мога единствено да си представя, че вероятно я е харесвал.

В началото ми идва да се разплача, но я пускам двайсет поредни пъти и така се имунизирам. (Слушането на текста също помага.) Два дни преди връщането ми на работа се уморявам от викане и решавам да направя нещо по-активно. Обаждам се на Тина и я питам дали иска да ходим да караме кънки на лед.

— Кънки на лед? — казва тя с тон, който ме кара да се замисля дали не съм казала „изследване на пещери“. Казвам й, че съм го видяла по телевизията, че ще бъде страхотно и забавно. Тя се предава, но „само защото се беше затворила през изминалите две седмици“. Два часа по-късно ние залитаме по ледена пързалка Куийнс, кривим се и осемгодишните ни подминават.

— Вече схващам как се прави! — казва Тина с ръце, разперени като вятърна мелница.

— Разбита съм и завирам от жега, и ще припадна от напрежение — задъхвам се след девет минути клатушкане. — Нуждая се от кексче. Предполагам, че в бара продават — куцукаме към мантинелата да си поемем дъх. Изведнъж ме поразява вълнуващо разкритие. — Виж, мога да се пързалям назад! — изграчвам, като се хващам за парапета и се чуквам в него.

— Искам да мога така — заявява Тина, като сочи тийнейджърка с бляскава поличка и бели кънки, която е застанала в центъра на площадката и се върти като пумпал.

— Давай тогава — казвам.

— Първо ти — казва Тина.

— Но — простенвам, — тя е с бели кънки, а аз съм с тези тъпи сини неща. Тя е на най-хлъзгавата част от леда, а този тук е надраскан. Аз нося пухено яке и ватиран панталон. Възпрепятствана съм.

Тина пуфти.

— Това да си облечен като поничка няма нищо общо. Не се оправдавай — казва тя.

— Чудесно! — възкликвам. — Чудесно! Много далеч стигна! Само гледай!

След около три секунди с треперещи крака, охлузено его и студено мокро дупе съм в съблекалните. Тина залита след мен като един малък йети.

— Краката ти, ха-ха, буквално, ха-ха, излетяха точно от, ха-ха-ха, изпод теб — вика тя, като се превива от смях, — изглеждаше като абсолютен глупак!

С моя най-превзет глас отговарям, че не съм пингвин и затова отивам вкъщи да си сложа цивилни дрехи, да пия горещ шоколад и да вървя по пода като нормален човек и ако няма да каже нещо хубаво, тогава й предлагам изобщо нищо да не казва.

Но всъщност доста се забавлявах.