Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (38)

Глава 38

Вкопчила съм се в майка ми като спасен планински турист в санбернар. О, Господи, вия безмълвно, защо е толкова зле, защо! Никой не каза, че ще бъде така. Аз съм само кожа, натъпкана с бръсначи, които разрязват тялото ми отвътре, и се задушавам в собствената си кръв. Така съм се вкопчила в майка ми, че коленете й се огъват и бавно се катурваме на пода. Тя ме гали по косата и издава утешителни звуци.

— Не зная какво да правя — хлипам аз, — не зная какво да правя! При изричането на думите съм ужасена от този жалък срив пред човека, който има нужда да съм непобедима. Но майка ми ме люлее и казва:

— Трудно е, скъпа. И зная, че аз не ти помагам особено. Но ти беше толкова смела! — изведнъж се чувствам на пет и ме утешават, сякаш съм паднала и съм си порязала коляното. Усмихвам се едва и избърсвам очи.

— Поплачи си, ако искаш — нарежда майка ми, — децата непрекъснато реват и аз винаги казвам „по-добре навън, отколкото навътре!“

Сълзите се стичат горещи и аз безмълвно клатя глава. Тази неочаквана сила на духа е като да си намеря лъскав кафяв кестен сред гниещия есенен листак.

Майка ми се усмихва на вцепенението ми и меко казва:

— Хайде, скъпа, ще ти приготвя нещо топло за пиене.

Аз покорно й позволявам да ме изправи на крака и изведнъж тя гневно избухва:

— Глупави топли напитки! Баща ти е мъртъв и единственото, което можем да направим, е да си приготвим нещо топло за пиене!

Аз подсмърчам и се смея:

— Гадно, нали?

Майка ми прави физиономия и пълни чайника. Седим мълчаливо, пием горещ шоколад и разсъждаваме над факта, че смъртта е чудовищна обида за живите и трябва да се забрани. Минава време, майка ми ме потупва по ръката и меко казва:

— Скъпа, помни! Татко може да го няма, но той винаги ще бъде с теб.

Поглеждам към нея с треперещи краища на устните и виждам, че тя също плаче. Осъзнавам, че от отломките сме спасили нещо.

Мисля, че и майка го осъзнава, защото през седмиците след избухването ми връзката ни преминава от напрегната към спокойна, както изумителният покой след светкавична буря. Когато ми разказва за някое постижение в работата и аз я хваля, с изненада установявам, че тя се изчервява. Сякаш сме на меден месец след бурен романс — потопени в интимност, след като розовият водовъртеж на страстта е утихнал — и тя изведнъж е свенлива, защото за нея има значение какво мисля. Качвам се горе, усмихвам се на себе си и допускам немислимото: че утре, когато се преместя в апартамента, тя ще ми липсва.

Странно е. След като купих апартамента, очаквах майка да ме отбягва поне две седмици, но вместо това тя предложи да ми помогне да избера майстори. Допускам, че е било заради оглеждането на мускули, но тя се оказа проницателен и ефективен съюзник. Ентусиазмът й не се изпари бързо, както обикновено. Тя отхвърли препоръчания от Лизи човек (той искаше да му платим в брой) и се обади на фирмата, която Вивиан беше използвала за ремонта на кухнята си и за оранжерията.

— Виви един кусур не можа да им намери! — обясни майка ми. Естествено аз допускам, че са страхотни, защото ако Вивиан не е доволна от хората, които е наела, тя ги дава под съд и ги обира до предпоследната им пара и за мое облекчение наистина се оказват такива.

Миналата година Латиша се премести в Барнс и нейните майстори й протакаха работа за два месеца в продължение на пет, появяваха се, когато им беше удобно, изпиваха огромни количества чай със захар (Латиша трябваше да купи допълнителен пакет захар), после го изпикавали върху тюркоазния мозаечен под на тоалетната, пукнали невероятната й нова чугунена вана, нащърбили антикварното й позлатено стенно огледало, скалъпили на две на три шведската ламперия във френски стил с оптическа триизмерна илюзия, така инсталирали бойлера й, че изпускал отровен газ в кухнята, направили вдлъбнатини на шведското й кухненско оборудване „Ага“, одраскали гардероба „Провенсал“, разсипали боя на килима й „Абюсон“, забравили да стегнат гайките, свързващи две от водопроводните тръби и така превърнали долния апартамент в голямо дизайнерско блато, пробили електрическата инсталация, блокирали достъпа до газопровода, инсталирали регулируем ключ в спалнята, който приглушавал и светлините в хола, и в кабинета, дали й предварителна цена от 3500 лири, а я таксували 19 000. В повечето сутрини Латиша пристигаше на работа с бял прах в косите и мърмореше, че било „като на война“.

Затова оценявам късмета си на начинаещ.

След шест седмици сериозна работа моите майстори са сложили нов гипс, сменили са тръбите и кабелите и са вдъхнали живот на моя малък апартамент. Главният майстор се казваше Тери и според собствените му думи „здраво държи юздите“. Майка ми и аз прекарахме най-малко трийсет часа в обикаляне на целия Лондон и търсене на (както казва тя) „принадлежности“. Бива ме в избирането на строителни материали, колкото и в решаването на кръстословици от Таймс, не, няма да лъжа — в решаването, на която и да е кръстословица, но майка ми е невероятна. Тя подхожда към ремонта на апартамента като към училищен проект. Купи цяла купчина списания за интериор и ми нареди да ги прегледам и да водя бележки. Всеки път, когато виждах нещо, което ми харесва, тя зареждаше пежото и ме караше да съставя маршрут. Въоръжена с рулетка и скица с размерите на кухнята и банята, тя се отправяше към съответния магазин и се договаряше с персонала.

Когато става въпрос за бизнес, майка ми има скрупули колкото и търговец на бъбреци и ако някой магазин не й предложеше сделка в свой ущърб, тя си излизаше (по това време, аз вече съм навън, изтичала на улицата лилава от срам). Аз лично не бих се пазарила за цената на мъниста на марокански битак и бих платила баснословна сума за гранитен теракот, макар и с неохота. Майка ми обаче би се пазарила и с Бог за ореола му и би го склонила да й направи отстъпка.

Не искам да кажа, че не беше стресиращо. Особено след като Лизи бе решила, че ролята на пръв помощник ще се падне на нея. Успокоих я с едно обикаляне на магазините в търсене на боя, а тя се опитваше да преглътне факта, че всички покупки ще бъдат направени от магазините средна ръка, а не от дизайнерски. Накрая прие водещата роля на майка ми и то по-скоро като жест към вдовицата. Това извинение към Лизи всъщност бе донякъде вярно.

След смъртта на съпруга си майка ми е пълна с излишни емоции, които трябва да изразходва някъде. Доскоро нямаше такава възможност. Но през изминалия месец ключът се въртеше в ключалка и май най-сетне е паснал. Електронният банков трансфер и последвалите бурни събития помогнаха на майка ми да осъзнае — на някакво мъгляво ниво — че ако продължава да ме отблъсква, аз в крайна сметка ще си тръгна. И да, интересът й към моя апартамент е в неин интерес. Но ще бъде по-правилно да кажа, че тя разбира, че искрено се нуждая от нея.

В резултат за първи път, по груба преценка, от двайсет и шест години насам тя ми угажда. Когато захвърлих на пода Ел Декорейшън и заявих, че ми е писнало от кльощави жени, облечени в дизайнерски дрехи, които се размятат из страхотните си празни домове и се усмихват самодоволно от солидните дъбови столове, които взели за „по две лири всеки от магазини втора ръка“, майка ми се захвана с предизвикателството. След три дни и двайсет лири (даде ми касовата бележка) аз бях горд собственик на две дъбови кресла. (Не купила повече, понеже в апартамента нямало достатъчно място.)

Когато реших, че стоманените кухненски боксове на стойност няколко милиона лири са задължителни или по-точно, че бих се засрамила да поканя хора, без да имам такъв, тя се консултира със списание Ливинг Етсетра и предложи да отидем в: „Центъра за метал в Лондон“.

— Виж, скъпа! Те продават неръждаеми облицовки от около пет лири за трийсет квадратни сантиметра! Просто ще я сложиш върху твоите дървени кухненски шкафове и ефектът ще бъде същият!

Видях Тери да се подсмихва, но мисля, че тайно беше впечатлен.

Просто съм благодарна, че кипи от енергия. Решила съм да не мисля колко време може да продължи всичко. И почти успявам. Така че сигурно и аз съм се променила. Чувствам се по-спокойна. Сякаш бях залепила нос за абстрактна картина и се борех, задъхвах се и се блъсках да я видя по-добре. Но едва сега, когато отстъпвам назад, мога да оценя картината. Това е неочаквано откритие и когато си спомням невероятната гледка как майка ми оживено обсъжда с Тери архитектурните доставчици, усещам лек трепет на удоволствие.

 

 

Очаквам нанасянето да е официално, но въпреки че пренасям Шишко на ръце през прага, не е така. Вероятно защото имам само седем големи вещи: два стола, маса, телевизор, легло, мишена за стрелички, закачалка за дрехи и на мен и Люк ни трябват седем минути да качим нещата по скърцащите стълби и да ги подредим. Сега, след като работниците ги няма, апартаментът изглежда гол — доколкото главата на топлийка може да изглежда гола.

— Хелън — казва Люк, — толкова е подредено за теб!

След като Люк си тръгва (има спешна среща с Гобо и плейстейшъна), аз минавам от стая в стая (трябват ми девет секунди), докосвам жълтите стени, поглъщам свежестта на варта, прокарвам ръка през умело монтираната кухня от дърво със стоманено покритие. После слагам вода да заври в новия лъскав чайник, подарък от майка ми, която го измъкнала от поредния магазин като компенсация за повреден контакт, правя си кафе, сядам на един стол и гледам полирания дървен под. Тишина.

После, след три часа усилено подреждане на завивки, пренасяне на четири кани и три чинии от горния в долния шкаф, пъхане на вилици в чекмедже, подреждане на колекцията ми криминални романи на пода в спалнята (с купчини тухли за подпори), търкане на ваната и измиване на тоалетната с белина, почистване на пода, слагане на синята ми четка за зъби до мивката и правене на списък с неща, от които имам нужда, но не мога да си позволя без нова кредитна карта, се уморявам от домакинстване и се обаждам на Лизи.

Замазала съм разочарованието си от нея. Тя е усетила охлаждането на отношенията ни и е сериозно засегната. Преди седмица каза — с твърд отработен глас, което ме накара да подозирам, че е мислила по въпроса:

— Хелън, надявам се не смяташ, че не може да ми се обаждаш вече само защото излизам с Брайън. Ние не сме един и същи човек. Не правим всичко заедно.

Аз се изсмях виновно и казах:

— Лизи, разбира се, че не мисля така. Просто бях луднала заради апартамента, това е всичко.

Патосът на този разговор заседна в мен и започнах да се чудя, да не би да съм била твърде сурова. Все пак не й бях представила бруталните факти и вероятно не беше честно да я съдя. Разбира се, тя би пожелала да помогне на Тина, ако знаеше истината. Но, по-важно от всички съображения, Лизи ми липсваше. Липсваше ми поради същата причина, поради която се възмущавах от нея. Исках мис Искряща фея да се върне в живота ми и да разпръсква звезден прашец. На следващия ден отидох при нея в работата и я попитах дали иска печката Ню Уърлд Гас Рейндж, понеже така ръждясва и сигурно ще я хвърля на боклука. Тя ме прегърна, сякаш съм й предложила вечен живот, и дойде да я вземе същата вечер. Амин.

Лизи се радва, че й се обадих и пристига с букет нарциси и лъскава стъклена ваза. Вазата е красива — топло полирано оранжево като уловена слънчева светлина.

— Невероятна е — извиквам развълнувано, — придава завършен вид на стаята ми!

Лизи грее.

— Удоволствието е мое! Сега разведи ме наоколо! — възкликва тя.

— Не мога да повярвам, че това е същият апартамент, толкова е спретнат!

За мой срам следващите два часа прекарваме в обсъждане на бои, сапуни и почистващи машини. Улавям се, че дърдоря безспирно — сякаш стената от думи би я спряла да си тръгне. Но в 6 часа Лизи се измъква (лелята на Брайън организирала парти на лодка) и Шишко и аз оставаме сами. Вечерта се задава като тъмен тунел.

Пускам телевизора, виждам, че дават някакво религиозно предаване, изключвам го и се чудя дали апартаментът ми е по-голям от къщата на Уенди^[1], лягам на леглото, гледам тавана, забелязвам паяк в ъгъла, тичам в кухнята да взема метлата, осъзнавам, че нямам метла, тичам обратно, не виждам паяка, зная, че шава някъде из стаята, допускам, че може и да снася яйца и изпадам в паника. Тръгвам да се обаждам на майка, когато се сещам, че Вивиан я е завела в здравен комплекс за уикенда. Отпускам се в леглото и се чувствам нещастна. Когато телефонът звънва, почти припадам от благодарност.

— Ало? — шепна, надявайки се да не е грешка.

— Скъпа — чува се насечен глас.

— Джаспър? — изпищявам: — Как си?

Много добре осъзнавам, че звуча неестествено ентусиазирано. Джаспър няма представа, че удоволствието ми не е насочено към него — по същия начин бих поздравила и някой търговец. Но понеже Джаспър си е Джаспър, той го приема лично.

— Ей, полека, ангелче! — възкликва той.

Понеже вярвам, че който и мъж да изрече думите: „Ей, полека, ангелче!“ без ирония, би трябвало да се самоубие на мига, за да прогони срама, аз се задавям и замълчавам, преди да продължа.

Казвам:

— Ей, ти, самодоволен тип! Искаш ли да дойдеш да видиш новия ми апартамент?

Следва мълчание и се чудя дали Джаспър ще ме отреже най-вероятно с вик: „Размазан съм, ангелче! Бих искал, но уви, не мога! (с възходяща интонация, сякаш задава въпрос). Придружавам Моник, супермодела! Онази с доктората от Харвард, която пише за теорията на Юнг? До, хм, Париж! (произнася го «Парии») за една любовна вечер в Жорж. Какво лошо съвпадение!“

Вместо това, той отговаря:

— Абсолютно, скъпа! Къде си? Веднага ще взема такси.

Час по-късно Джаспър и аз седим на масата в дъбовите ми столове и побутваме остатъците от китайска храна. Джаспър носи синьо-бяла бейзболна шапка, чийто смисъл изобщо не виждам. Въпреки това той изглежда невероятно. Обяснявам как слагането на плочки по диагонал дава усещането за пространство, когато виждам как Джаспър потиска прозявка.

— Съжалявам — казвам възмутено, — досаждам ли ти? Джаспър отваря очи широко и провлачено казва:

— Скъпа, мога да те слушам вечно! — казвам му, че е лъжец. Той въздъхва.

— Какво? — казвам изненадана, че съм го впечатлила.

— О, нищо, скъпа, rien — той печално клати глава.

Аз изсумтявам:

— Щом прибягваш до френски, определено има нещо. Какво става?

Джаспър се подпира на лакти и бавно казва:

— Предпочитам да не казвам.

Естествено любопитството ми се пробужда.

— Джаспър — въздъхвам, — трябва да ми кажеш!

Ровя се из мозъка си да помисля как да го кажа на френски, но в главата ми, на мястото на знанието, зее голяма празна дупка. Джаспър се намества в стола си и казва:

— Не е честно.

Стискам масата, за да не полетя към него и ръчно да изтръгна тайната от устата му.

— Нещо свързано с работата ти ли е? — питам.

— НЕ! — силно казва Джаспър. — Божичко, не! Работата върви отлично!

Пробвам отново:

— Да не би да е това, че не можеш да караш?

Джаспър изглежда засегнат. Изграчва:

— Хелън, не мислиш, че бих се тревожил за плебейско нещо като това, нали?

Понеже от ровичкането в чекмеджето му зная, че поне шест пъти са го късали на шофьорския изпит (затова вечно няма пари), решавам да не отговоря. Казвам „хмм“, после — с Луиза ли е… свързано?

Джаспър прокарва ръка през косата си и се обляга. Задържам дъха си.

— С една дума — казва той.

Тук аз усещам как в устата ми се събира слюнка и ако не преглътна веднага, ще ми потекат лиги като на ловджийска хрътка. Преглъщам и изписквам:

— Какво се е случило?

Джаспър разтегля устни в гримаса и сухожилията на врата му изпъкват като въжета на палатка. После казва:

— Тя искаше да се съберем отново.

Зяпвам.

— Не! — възклицавам. — А ти, ти какво каза?

Джаспър въздъхва и обяснява:

— Казах, че ако можех, щях да го направя. Но няма да е честно спрямо нея.

Той спира за момент. После добавя:

— Защото си падам — той въздъхва — по някой друг.

Гледам го втренчено и той се изчервява. Веднага разбирам, че Джаспър си е паднал по мен със закъснение. Очите ми стават като палачинки. Опитвам се да кажа с равен глас:

— О, не! Какво отговори Луиза? — Джаспър се чувства неудобно.

— Е — настоявам.

Тихо отговаря:

— А, предпочитам да не казвам.

Удрям с юмрук по масата.

— Хайде! — изревавам. — Не можеш да не ми кажеш! — и измъквам подробностите.

Той не споменава името ми, но не е нужно. Гледам го в устата, докато говори. И докато разказва болезнената история за несподелената любов на бившата си приятелка, установявам, че искам да го целуна.

Същата съм и с пуловерите. Колебаех се дали да не купя един черен шпиц от Уеърхаус, пипах материята и се чудех дали ще боде, когато една висока мургава дама мина наперено и го издърпа от етажерката. Веднага пожелах черния пуловер както пристрастен към никотина копнее за цигара в полет за непушачи. Влачех се след жената с пуловера из магазина, в пробната, извън пробната и когато ми отправи гаден поглед и заряза пуловера на една закачалка, аз го сграбчих и трепереща от вълнение, го купих. Аз съм наивният материалист, за когото всички рекламодатели си мечтаят. Безразлична съм към даден човек или продукт, докато някой друг го поиска. После веднага започвам да го искам по-силно.

И когато Джаспър ми казва, че седмица преди Коледа Луиза му дала три месеца да се изнесе, защото не можела да понася агонията да вижда лицето му, без да може да го целува, аз възкликвам:

— Джас! Джас! Хрумна ми страхотна идея! Докато си намериш място — защо не останеш при мен за няколко дни?

Джаспър ме зяпа, сякаш Шишко е проговорил.

— Сериозно ли говориш? — казва той изумено.

Аз кимам енергично. Всичко друго е по-добро, отколкото да живея в изолация в малкия ми апартамент. Изсеченото му лице се разчупва в усмивка с трапчинки, сграбчва ръката ми и я целува.

— Ангелче — мърмори той, — ти си звездичка! — и после: — Хей! Зная! Защо не ме откараш до Кенсингтън и не вземем нещата ми сега! Ще бъде забавно!

Макар да не разбирам как това да разкарвам Джаспър из Лондон и да влача мрачните му рисунки с кораби по стълбите може да е забавно, едва ли мога да му откажа. Понеже в Кенсингтън буквално няма къде да се паркира, изчаквам в тойотата, докато Джаспър я пълни с вещите си. Дрехи. Картини. Уредба. И два ужасни плетени стола и плетена масичка за кафе. Аз казвам:

— Мислех, че гадните мебели са на хазяина ти!

Джаспър се разсмива и казва:

— Скъпа, това са оригинални колониални произведения! Както и да е, не зная защо се оплакваш. Ще стоят великолепно в хола ти!

Аз не съм толкова сигурна и подозренията ми се потвърждават, когато подреждаме столовете. Надвесват се над пода и приличат на богомолки и гадната им бодлива плетка обсебва стаята. Макар че е страхотно да имам компания, съм сърдита.

Още повече, когато Джаспър се промъква зад мен, грабва ме за ханша и шепне:

— Скъпа, какво ще кажеш да осветим апартамента?

Здраво хващам ръцете му в моите и с пресилена благост казвам:

— Разбира се, Джас! Само трябва да ти кажа, че имам много тежък цикъл. Да кажем, че е като прилив! Честно, сякаш са изтръгнали вътрешностите ми и те предупреждавам, че ще бъде голям безпорядък, като това да правиш секс в кланица, но виждам, че си донесъл египетското си одеяло, значи можем да го постелем на леглото да попива потока…

Джаспър спи на пода в хола и повече не ме безпокои.