Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (40)

Глава 40

Възпитали са ме да вярвам, че доброто побеждава злото. Грозните сестри на Пепеляшка, Круела де Вил, подигравателните продавачки в „Красива жена“ — всички те си получават заслуженото наказание, защото така им се пада. Затова, когато чувам за последното зверство на Ейдриън, очаквам справедливост. Ще ми се някой герой да изскочи, да спаси добрите и да натупа лошите. И въпреки това, когато моля Тина да ми разреши да се обадя в полицията, тя се колебае и казва „не“. Казва, че в истинския живот нещата не се случват така. Не зная какъв е Ейдриън, бил по-умен от закона. След тези думи се чувствам безпомощна и слаба и стомахът ми се свива. Оставам без думи и увереността, натрупана през две десетилетия самодоволство, се изпарява.

В четвъртък през нощта не спя добре и в петък сутринта се събуждам гроги. Отмъквам се до работата и се опитвам да се събудя. Не мога. Изпивам две двойни кафета, които ми действат на нервите, но не ме изваждат от унесеността. Виждам Тина да се промъква в офиса с наведена глава. Сърцето ми подскача и решавам, че днес няма да й се наложи да ме избягва, защото аз няма да й обръщам внимание. Зная, че е детинско от моя страна, но съм толкова ядосана, че ако й проговоря, ще ми е трудно да не я разтърся здравата. Чуйте ме — аз съм гадна колкото Ейдриън! Насилвам се да се усмихна, когато се появява Лизи и звънливо казва:

— Готова ли си за довечера? Какво ще облечеш?

Усмивката ми се стопява и казвам:

— Ъъ, ами това.

Лизи поглежда размъкнатата ми избеляла сива блуза и се мръщи.

— Не можеш да носиш това на моя рожден ден! Става въпрос за моя рожден ден!

Порасни, ще ми се да кажа, но замълчавам.

— Ами нямам друго — изръмжавам.

Лизи надниква под бюрото ми.

— Ой! — изкрещявам.

— Исках да видя с кои обувки си — обяснява тя — и трябва да кажа, че тези ботуши на дебел ток не са ми любими.

Честно казано моите ботуши с дебели токове не са любими на никого. Преди време, когато Тина все още беше себе си, им хвърли един поглед и каза, че приличат на шублер: Но аз ги харесвам.

— Сетих се — изпива Лизи, — ще помоля Тина да ти заеме нещо страхотно от модния гардероб. Сигурна съм, че ще го направи, когато… Сигурна съм.

Лизи си подсвирква тихичко, консултира се с Тина и четири минути по-късно се появява отново на бюрото ми като размахва чифт черни сандали на високи токове и жълта блуза тип „прегърни ме“, обточена с бледоморава дантела.

— Блузата е от Ay Carumba — казвам сърдито.

— Не ставай глупава — отсича Лизи, — ще стоят страхотно на черния ти панталон!

Отговарям:

— Дори и когато се пъхна в тях?!

Лизи не обръща внимание на дърдоренето ми и ме кара да пробвам всичко. Намусено гледам отражението си в женската тоалетна, докато тя подскача около мен като полудяло духче, подръпва и намества блузата с ръка. После казва:

— Хелън, изглеждаш божествено! Изчакай малко! Измъква се през вратата и след две секунди се връща с Тина.

— Какво мислиш? — пита тя и разперва ръце като кабаретна певица.

— Страхотно — казва Тина с вяла усмивка, като адресира думите някъде над лявото ми ухо.

— Добре — казва Лизи, — значи това ще бъде.

Разрешава ми до края на деня да остана с моята сива блуза, но конфискува ботушите ми „защото не ти вярвам“. Танцувайки, излиза от вратата и ни оставя насаме с Тина.

Чувствам се толкова странно, колкото когато бабата на Мишел ми уреди среща с човека, който й разхожда кучето — руснак (който каза заплашително по телефона: „От Рррусия с любоф!“) и носеше петолъчка.

— Здрасти — казвам аз.

Тина си гризе един от ноктите и казва бързо:

— Хелън, моля те, довечера не се дръж странно с мен или Ейдриън, може да заподозре и, и…

Веднага се чувствам жестока и засрамена, докосвам я по рамото, нежно прокарвам пръст надолу и стискам ръката й. Очите й се пълнят със сълзи, обръща се и излиза.

Тъй като не искам да разочаровам Лизи (а и понеже, когато си тръгвам, не мога да си намеря ботушите, въпреки че обезумяло тършувам около бюрото й), влизам в ресторанта точно в седем и половина с черния панталон, карнавалната блуза и сандалите. И първия човек, когото виждам, е Том. Стои в далечния край на заведението и говори с Брайън, облечен е в изтрити джинси. Толкова съм удивена (не от изтритите джинси, те чудесно допълват зелената му тениска), че отстъпвам и за малко не изпускам подаръка на Лизи. Тя подскача към мен.

— Изненада! — изписква в ухото ми.

Изчервявам се.

— О, Боже мой, маниачка такава! По-тихо! — промърморвам и се опитвам да задържа глупавата усмивка на лицето си.

Лизи слага ръка на устата си, за да прикрие силния смях. Люк застава до мен, сръгва ме в ребрата и намига.

— Много изтънчено — казвам.

— Том дойде с Люк, така че не ме обвинявай! — възкликва Лизи щастливо.

Люк чурулика:

— Много трудно беше, така че не разваляй нещата този път!

Гледам в изрязаните сандали и мърморя доволно:

— Ах, вие, лоши хлапета!

Люк приема това за одобрение и вика:

— Да отида ли да го доведа?

Спира се едва когато го сграбчвам за ризата, придърпвам го обратно за врата и изсъсквам:

— Не!

Но тогава Том прекосява помещението, вглежда се в мен за секунда и смело казва:

— Здравей!

Зная, че е смел, защото когато го казва, леко се изчервява и гласът му леко трепери. Отварям уста и осъзнавам, че е пресъхнала като стара препечена филия и моето: „Здравей, Том“ излиза като слабо изграчване.

Том отново се изчервява — не само защото Люк и Лизи са ни зяпнали като Мъпетс — и тръгва да каже:

— Аз, хъм, ти, изглеждаш до… — когато го прекъсват. Люк го бута отзад и възкликва:

— Е, няма ли да я целунеш тогава?

Аз замръзвам и ужасните думи свистят покрай ушите ми като бумеранг. Лизи (която виждам, не е разбрала съвсем в какво се забърква, като сключва таен съюз с Люк) гледа втрещено. Ужасеното изражение на Том се пропуква и той изръмжава:

— Арргх!

И се преструва, че души Люк.

— Хайде, тръгвай сега! — нарежда Лизи остро, подобно на бавачка към петгодишния й повереник, докато гледат носорози, които изведнъж започват да се оправят.

Том и аз сме изправени лице в лице. Ръцете ми висят странно и не зная какво да правя с тях. Заешкият крак в гърдите ми бие лудо, поглеждам го в лицето и единственото, което се сещам да кажа, е:

— Е, как я караш?

Том накланя глава, кима и промърморва:

— Добре, благодаря, а ти?

Кимам и отговарям:

— Прекрасно, благодаря. Просто прекрасно!

Просто прекрасно! За кого се мисля? Доли Партън? Хапя устни, мигам и понеже започвам да се панирам, изтърсвам:

— Люк говори странни неща, нали?

Том кима нещастно и казва:

— Да.

Изглежда така, сякаш ще се разплаче, свива ми се отвътре, поемам дълбоко дъх и продължавам.

— Обаче понякога казва неща, които мисля, но не се осмелявам да изрека.

Не мога да повярвам, че съм го казала, гледам в пода, свивам вежди и мисля каква съм глупачка! Глупачка! Идиотка! Когато отново се осмелявам да погледна Том, виждам, че той ме гледа, сякаш аз съм огромен кебап, а той умира от глад, пристъпваме напред едновременно, той нежно повдига лицето ми към неговото и се целуваме. Целуваме се меко и топло, като допир до кадифе е. Затварям очи и се задавям от радост. Когато ги отварям, за да хвърля бърз поглед, виждам, че неговите очи са затворени, оглеждам се из заведението дали някой е забелязал — двайсет човека са ни зяпнали — затварям очи отново и потъвам по-дълбоко в целувката.

— Всички гледат — промърморвам.

— Е, и — шепне Том и ме притиска по-силно, аз също го прегръщам здраво и се втренчвам в сините му очи, усещам как кръвта нахлува в главата ми и изглежда безумно, че сме се разделили, луда работа, направо ненормално, и мисля: „това не трябва да се повтаря“ и ме залива топлина като слънце след дъжд. Обичам те!

Различно е от всичко досега. Всичко преди Том е много хубаво, но е незначително. Том е нещо. Поглеждам го и се сещам за старомодния израз: „Обичам те от цялото си сърце“ — ако правилно си спомням, това казва красивият принц на принцесата с ленената коса — и това усещам. Целува лицето ми, косата ми и казва:

— Съжалявам, че се държах гадно.

Отдръпвам се толкова бързо, че за малко не му избивам зъбите с главата си.

— Ти съжаляваш! — изписквам. — Недей! Беше прав! За всичко, което каза. Аз съм тази, която съжалява.

Том клати глава. После се усмихва.

— Онази вечер, когато падна на пода с Лизи в кръчмата, въпреки нещата, които тя каза — тук бързо клатя глава, за да го насърча да подмине неприятната част от историята, — исках да изтичам след теб и да те целувам до смърт.

Аз грея и казвам:

— Наистина ли?!

Той кима, рита пода като малко дете и казва сърдито:

— Беше гадно без теб! Не ми хареса.

Трудно ми е да повярвам, че Том изрича тези думи — не някой оплешивяващ с неприятен дъх глупак, типът мъже, които обикновени ме заглеждат в баровете, а Том. Том, когото страстно желая. Том, който казва нещата такива, каквито са. Том, който харесва мен, Хелън, въпреки че имам сплескана коса и карам тойота. О, Боже, кажи ми, че е истина!

Смея да кажа, че и мислите на Том са подобни, защото по време на вечерята седим един до друг, усмихва ми се, целува ме, стиска ръката ми и почти нищо не хапва. И както никога досега, аз също. Само говорим.

Том иска да знае всичко: какво съм правила по Коледа, мислила ли съм си изобщо за него, как вървят нещата в работата, как се отнася сега към мен Латиша (като с крепостен селянин), как е Шишко (толкова разглезен, че ако го погаля повече, от дупето му ще излезе духче) и баба, и майка, и какви са ни отношенията (макар че не е нужно да му казвам), как съм намерила апартамента, как съм го оправила, липсва ли ми и колко време е трябвало, какво съм избрала и как се чувствам, виждала ли съм Маркъс и непрекъснато ме гледа, сякаш съм неземна красавица и аз искам да зная всичко за това какво е правил, дали Селин още работи в „Мегавет“ (не, уволнили я поради груба некомпетентност, след като изпуснала хамстер и стъпила отгоре му), дали сестра му е добре (страхотно: само вчера казала на шефа си господин Хигинботъм^[1]: — Проблемът с името ви е, че не трябва да го произнасяте Хигинботъм, можете да го избегнете като го разделите на Хигин-ботъм!), дали все още ходи на бокс (почти, ако се брои гледането на Роки I, II и III), как е семейството му (добре: вторият му баща спечелил малка сума от залагания миналата седмица и ще води майката на Том в Лейк Дистрикт), дали е преодолял страха с рисуването (колко хубаво, че си спомням), дали е правил секс с някой друг след мен (каква дързост и може ли да ми зададе същия въпрос?), дали вече е прочел „Отдавна мъртви“ на Кати Райкс (да, прочел я е — пикантно ужасна) дали може пак да излезем в Пиреновия парк с хондата и да ядем гевреци?

Когато го питам за парка, той ме гледа и казва:

— Всичко бих направил за теб, Хелън!

Наистина!

И аз не му отговарям: „Да, но не ме покани да отседна в апартамента ти“, защото сега разбирам. Преглъщам и прошепвам:

— И аз за теб!

(Не съм толкова освободена колкото Том, защото цялото изречение „И аз бих направила всичко за теб“ се залепва и макар да искам да изрека думите, по-удобно им е в главата ми. Както и да е, той изглежда доволен и с кратката версия.)

Продължавам да го зяпам и да се хиля, и да си мисля, че ме харесва и какво, по дяволите, правех, като отхвърлях опитите му за сближаване като котка, която отказва сметана?! Усмихваме се един на друг, докато ни заболят устите. Това продължава, докато не улавям погледа на Люк през масата. Той веднага широко отваря уста (без да си прави труда да преглътне сдъвкания бургер) и пъха пръст в лепкавата маса, за да предаде отвращението си от факта, че най-близката му приятелка и един от приятелите му са мутирали от нормални прилични хора в отвратителна двойка цвърчащи любовни птички.

Том вижда жеста на Люк и за да му се подиграе, ми подава чипс — уста в уста. Люк слага глава в ръце, сякаш много скърби. Том въздъхва и казва:

— Знаеш ли, че вечно ще ме изнудва?

Аз кимам и казвам:

— Е, може ли после да правим секс? — той се ухилва.

Ставам пъргаво, като отмествам стола. Том ме поглежда, вдига вежда, скача на крака — а сервитьорът донася огромна розова торта и всички трябва да изпеем песента за рождения ден. Том и аз грачим увлечени. Обменяме си потайни погледи „да се измъкваме ли?“, оглеждам масата да видя дали някой ни е забелязал и виждам Тина.

Щастието ми се изпарява. Тя изглежда ужасена. Свива се раболепно като изгладняло псе. Отпива вода и ръката й трепери. Не поглежда нагоре. Човекът до нея се е отказал от опити да я въвлече в разговор и говори със седящия от лявата му страна. Виновен за това е човекът в нейно дясно. Ейдриън се е докарал в бледозелена риза и красиво скроен тъмносив костюм, зъбите му блестят от белота и русата му коса е с най-модерната прическа. Оживено разговаря с жената до него. Докосва ръката й леко, за да наблегне на нещо, тя отмята глава и се смее красиво. Иска ми се да я промуша.

— Какво има? — пита Том, като проследява погледа ми.

— О, ъъ, нищо — казвам. — Мисля, че Лизи ще ни разкрие. По-добре да го запазим за по-късно.

Том ме поглежда и казва:

— Нещо не е наред.

Клатя глава и казвам:

— Ще отида да поговоря с Лизи за секунда, няма проблем, нали?

Тук Люк се появява зад Том и се опитва да му пъхне бобче в ухото, Том се залива от смях, сграбчва китката му и така я извива, че Люк пада на колене.

Възползвам се от възможността и бързо се отправям към Тина. Казвам „здрасти“ и тя изглежда ужасена. Едва изрича:

— Виждам, че с Том пак сте се събрали.

Усмихвам се и казвам „да!“ и „защо не дойдеш да си побъбрим?“. Тина ме гледа, докато Ейдриън се извръща с подкупваща усмихва на лицето и изпява:

— Хелън! Колко прекрасно, че те виждам! Изглеждаш страхотно! Харесва ми блузата ти, толкова е в твой стил!

Ще ми се да го заплюя в лицето, но виждам как Тина трепери, затова насила задържам усмивката на лицето си и казвам:

— Да, блузата е хубава — спирам и добавям: — Не искам да те прекъсвам, само исках за малко да отвлека Тина при нас да види Том и Люк.

Усмивката на Ейдриън не помръдва и той отговаря:

— С удоволствие, — поглежда часовника си Таг Йор, — но дамата ми цяла вечер натяква, че е изтощена, така че веднага я понасям вкъщи да се приспиваме. Ставай, миличка, таксито ни чака отвън!

Тина се изправя като робот и казва с напрегнат глас:

— Лека нощ, Хелън.

Целуват се и се прегръщат с Лизи, после тръгват. Не мога да се успокоя. Лизи подскача и казва, че тя и Брайън, и някои от останалите ще ходят на клуб и дали бих искала да се присъединя и аз. Започвам да се оправдавам, но тя стиска рамото ми, кима към Том и шепне: „Бъдете щастливи!“.

Том вижда, че хората се пръсват, обръща се към мен и казва свенливо:

— Искаш ли заедно да си вземем такси?

Отговарям:

— Разбира се!

Люк си пъха главата между нас и възкликва:

— Страхотно! Ще измуфтя едно возене! — Том и аз го гледаме заплашително, а Люк се усмихва и казва: — Какво? Не се притеснявайте, може първо мен да ме оставите.

Том изръмжава:

— Точно така ще направим!

Търкулваме се на улицата и Том вика такси. Люк си вдига краката и запалва цигара, а Том ме гали по ръката и казва:

— Умълча се.

Кимам. Нямам думи. Нищо друго не искам по-силно от това да залепя устата на Люк с тиксо, да го стоварим в Суис Котидж, после да отпрашим с Том към къщи, да разкъсам дрехите му да правим страстна любов на пода в коридора, а после на масата в хола. Нуждая се от това! Имам нужда да правя любов с Том, да усетя тази връзка така, както имам нужда да дишам.

Но как да го направя, като зная, че Тина се е прибрала с Ейдриън?!

Ако това е блестящо ново начало, искам то да е перфектно. Мисля за ужаса на приятелката си и мислите пречат на либидото ми. Какво ли й причинява в момента? Заболява ме при мисълта. Няма начин. Потупвам Том по крака и му казвам истината за Тина и Ейдриън.

После отклоняваме таксито по Туутинг и се моля да стигнем навреме.