Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (6)

Глава 6

Почти всяка нощ, откакто се помня и докато станах на тринайсет, сънувах един от следните три сънища: Както повечето момичета на моята възраст, отивам на училище без гащи и забелязвам този пропуск, когато се нареждаме в строй. Или летя из къщата като Питър Пан, носейки се над перилата лека и въздушна като Менче-Звънче… Най-често обаче отивах сама в горичката с ужасното съзнание, че в храстите се крие семейство вълци. Аз започвах да тичам, а те се втурваха да ме преследват. Сънят винаги се повтаряше, с изключение на един запомнящ се случай, когато излязох от гората и за да им избягам, се хвърлих сред безкрайни редици паркирани коли. Напоследък обаче сънищата ми стават по-неспокойни. Сънувам, че се крия от група лоши непознати в голяма празна къща. Зная, че ще ме преследват и сънят винаги завършва с това как ме издърпват от таванския гардероб. Опитвам се да го разкажа на Маркъс, но той шумно се прозява, включва телевизора и казва:

— Няма нищо по-досадно от сънищата на другите хора.

Копелето е право, затова се обаждам на Лизи и го разказвам на нея. Тя веднага се консултира с книгата, която се казва: „Значения на сънищата, сънувани от хора, които не сме срещали, но чието подсъзнание ни е познато“ или нещо подобно.

— Амбициите те преследват и те водят към успех — обявява тя.

— Сигурна ли си? — питам, изпълнена със съмнения. Лизи ми препоръчва довечера, преди да заспя, да си представя как се изправям пред лошите и ги питам какво искат от мен.

— Мм, добре — казвам, знаейки, че няма да направя нищо подобно. Както и да е, зная какво означава сънят ми: че ми е писнало от разправии с роднини, които искам да избегна, но не мога.

Снощи, след като народът се изнесе и облагодетелстваните лица изтрезняха, семейният ни адвокат господин Алекс Симпкинсън прочете завещанието на баща ми. Вероятно съм пила повече, отколкото си мислех, защото единственото, което си спомням, е хлипането на майка ми, хленченето на братовчеда Стивън и баба Фло, която вика: „Тишина!“. Призлява ми от всички тях. Имам още два дни от отпуската си, а майка ми все ме кара „да наминавам“. С други думи, да споделям тежестта на семейните задължения. За щастие, имам истинско оправдание — колата ми е при ветеринаря.

— Искаш да кажеш в гаража — казва тя.

— Да — отвръщам, защото не ми се обяснява.

— Вземи си такси тогава — бързо предлага тя.

Казвам й, че съм фалирала и освен това тази седмица ще получа половин заплата.

— Аз ще платя — изръмжава тя.

Благодаря й и обяснявам, че имам неотложна работа. И това, колкото и да е смешно, не е лъжа. Трябва да уредя нещата със застраховката на колата, а нямам ни най-малка представа къде е, към кого съм застрахована и даже дали изобщо съм застрахована.

Татко все ме караше да подреждам в папки важните документи, но това изобщо не е гот! Много по-яко е да ги пъхнеш в най-близкото чекмедже. Само че сега, сякаш са изчезнали. Всеизвестно е небрежното ми отношение към документите, но днес то придобива катастрофални размери… Залива ме червена вълна на раздразнение и преди да се усетя, вече съм сграбчила чинията със закуската си (квадратна филийка, намазана с мармалад) и я мятам към стената. Чинията (от крещящ сервиз, който Маркъс беше купил на една разпродажба) звучно се разбива на хиляди остри парчета. Мармаладеният тост, разбира се, се залепва на тапета. Браво!

След трийсет минути Люк ме заварва как се тръшкам на леглото. Разказвам му с хленч историята за проклетите, гадните застрахователни документи и той хвърля бегъл поглед из стаята ми, в която сякаш е паднала бомба. Сръгва самотен чифт посивяващи гащи с пръста на крака си, вдига няколко листа хартия, които гният под него и казва:

— Не е ли това?

Облекчението надделява над срама ми. Пък и това е Люк.

— Благодаря — казвам дървено.

— За нищо — отговаря, — сега какво ще правиш?

Не съм сигурна, но мисля, че ме пита не толкова от интерес, а за да се увери, че повече няма да троша ценните чинии на Маркъс.

— Ще си сложа много спирала, ще повикам такси и ще отида да си взема колата.

Люк кимва одобрително.

— Поздрави Том — казва той.

Оказва се, че Том и Люк са играли футбол по едно и също време, но в различни отбори, когато Люк (в доста добра форма, тъй като е карал само на по двадесет цигари на ден) е бил нападател в неделната лига. Зная го, понеже когато си тръгнахме от погребението, Люк настояваше да разбере:

— Откъде познаваш Том?

А не, забележете, „защо дойде на погребението на баща си с ветеринарен микробус?“ Но това все пак си е Люк. Предполагам, че Тина не е обърнала внимание, а Лизи е твърде учтива да попита.

 

 

Час по-късно съм в миришещата на болница рецепция на Мегавет и се опитвам да се държа учтиво със Селин. Тя, за мое удоволствие, е застанала на четири крака и бърше жълтата локвичка, направена от един лабрадор. Извинявам се отново за това, че ударих колата й, като отказвам да я наричам по име. Грубият й отговор е:

— Вашето грубо нехайство ми причини доста неприятности.

Моят груб отговор на нейния груб отговор е:

— Много дълги думи! Знаете ли какво означават?

Разменяме реплики в този дух подобно на Батман и Жокера след катастрофа с батмобила.

С удоволствие прилагам своите най-подигравателни и високомерни изрази, след което се сещам, че ще я моля за услуга. Решавам да се държа нахакано.

— Том тук ли е? — питам отегчена.

Тя свежда поглед към кривия си нос и провлечено, също с отегчение отговаря:

— Зает е.

На ръба съм да прескоча рецепцията и да я сграбча за гърлото, когато вратата на кабинета се отваря и от него излиза жена с едро подпухнало лице и миниатюрен йоркширски териер на ръце. Зад нея се появява Том, една прекрасна среда между горните две. Веднага смирявам изражението си.

— Здравей — казва ми той и кима към вратата на кабинета. — Влез, идвам след секунда.

Том се захваща с уреждането на сметката, моят поглед и този на Селин се кръстосват, аз се усмихвам нагло и наперено влизам в кабинета. Сядам и изведнъж ме обзема глупавото усещане, че имам спанак по зъбите (едва ли, при положение че не ям спанак) и започвам да ровя из чантата си, изваждам малко огледалце, оголвам зъби и ги оглеждам в него. И така, когато Том влиза, ме сварва с физиономия на агресивен павиан. Затварям огледалцето и устата си със скоростта на светлината. Мисля си, че нищо не е забелязал.

— Как беше? — пита Том. — Ако въпросът ми не ти се струва глупав.

Гледам го с неразбиращо изражение.

— Как беше кое?

— Погребението — казва той.

— О-о! Всъщност ужасно!

Иска да разбере защо и му обяснявам надълго и нашироко. После се чудя дали наистина е искал, или е попитал само от учтивост. Преди Джаспър ме упрекваше, че когато се случеше шефката му да вдигне телефона и да ме попита как съм, съм й досаждала с дълги обяснения за постоянното ми главоболие, и съмненията дали нямам тумор в мозъка. „Дори и да си в интензивното на животоподдържащи уреди, не го казваш на хората!“ — беше изграчил той. „Трябва да кажеш: — Благодаря, много добре, а вие?“

Сетих се за този безценен съвет, след като в продължение на цели осем минути гощавах Том е приказки от криптата.

— Както и да е — бързо казвам, — вече всичко свърши. Само дойдох да си взема колата и да благодаря за возенето.

Лицето на Том се разтегли в усмивка.

— Винаги си добре дошла по всяко време — сякаш наистина го мисли. Върти химикала в ръце. Възцарява се кратка тишина, след което и двамата заговаряме едновременно.

— Мисля, че познаваш съква… — казвам аз.

— Чудех се дали ти… — казва той и спира.

— Ти кажи — настоява.

Изсмивам се нервно и продължавам:

— Само щях да кажа, че май познаваш съквартиранта ми Люк Рандал. Или поне той те познава.

Том бърчи нос.

— Люк, нетактичния Люк? — пита той.

— Дааа — казвам в неконтролируем изблик на доволство.

Том се смее. После ми разказва как веднъж с момчетата отишли в забутан нощен клуб в Ийст енд и гайката на очилата на Люк се разхлабила.

— Той отиде до бармана и каза: „Намира ли ви се нож под ръка?“

Кикотим се доволно, когато чуваме силни удари по вратата и тя рязко се отваря. Селин с гробовен глас заявява:

— Госпожа Джаксън и Наташа Тидлум Трета ви чакат вече двайсет минути и ако ги задържите още, ще закъснеят за благотворителния обяд.

Том измърморва през зъби:

— Кой, госпожа Джаксън или Наташа Тидлум? — после ми се усмихва и казва: — Най-добре да се захващам.

Изглежда иска да добави нещо и аз се поколебавам. В крайна сметка не казва нищо и аз непохватно обявявам:

— Добре, до скоро. Чао.

Докато вървя към вратата, усещам как изцъкленият поглед на Селин пробива дупка във врата ми като с лазер, затова се обръщам и пропявам със саркастично весел глас:

— Чаооо!

Пътувам към вкъщи с чукнатата тойота и се усмихвам.