Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Getting Over It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Анна Макстед. Да погледнеш живота в очите

ИК „Санома Блясък“, София, 2008

Редактор: Милена Милева

Коректор: Мая Георгиева

ISBN: 978–954–8186–04–9

История

  1. — Добавяне

Глава 42

Понеже бях най-малко привлекателната тийнейджърка в класа (както можете да си представите), не исках да слагам очила. Две години присвивах очи, преди учителя по математика (най-злият човек на света) да притисне майка ми на една родителска среща и да й каже, че съм сляпа като пенсиониран прилеп и съм кръгла нула в събирането. На следващия ден тя ме замъкна на очен лекар, който ме накара да прочета „буквите“ на една празна бяла дъска, а после мистериозно обяви, че зрението ми било „минус пет и половина“.

Когато скоро след това бях удостоена с чудовищността на чифт очила от здравната служба, за малко не се разплаках. Но щом ги сложих, се почувствах като Дороти на влизане в „Чудната земя на Оз“[1]. Можех да виждам! Светът беше ясно очертан, имаше си ръбове! Дърветата не бяха мъгляви! Бяха ясни! Имаха милиони отделни листенца! Колите имаха номера! С числа по тях! Трансформацията беше пълна и удивителна. След като толкова дълго виждах като през евтина подводна камера, ето ме — внезапно благословена с могъщото чудо на идеалното зрение.

И когато Том напуска живота ми, изживявам онзи момент на прозрение, когато всичко идва на фокус. Всичко, което е било замъглено, се избистря. Но този път е болезнено, сякаш търкам очите си с натрошено стъкло. Междувременно Джаспър крещи и крещи, но думите му минават покрай мен и не ме засягат.

— Кой по дяволите беше този чекиджия. Чакам отвън от един часа, казах ти, че съм си загубил ключа, задникът ми замръзва, къде по дяволите беше? Виж кое време е. Как смееш да ме оставяш навън цяла нощ! Неприемливо е, няма да търпя това, трябва да се преоблека. Прибирах се от спирката и някакви пъпчиви кретенчета минаха покрай мен и ме замериха с яйца. Районът, в който живееш, е като долен квартал. Кой беше този идиот и как се осмелява да ме пита кой съм кой е той. Искам отговор няма да…

Почти не го чувам. Гледам как таксито се смалява и изчезва в далечината заедно с всичките мои „утре“. Това не може да е истина. Не е разрешено. Не заслужавам това. Втренчвам се в хоризонта с надеждата, че Том ще реагира като герой на „Милс и Буунс“ и ще се върне. Той не го прави. Мамка му. Как можа да се случи това. Приютявам Джаспър от милосърдие (най-вече) и жабокът ми се отплаща, като разбърква живота ми. Да загубя Том веднъж, боли. Да го загубя два пъти: това не е небрежност, това е гадно.

Как можах да забравя, че деля банята си с най-лошия съквартирант (след мен)? Как можа моят мозък, шуплест като восъчна пита, да пропусне логичните факти и да пропусне пчелата майка да се промъкне? И Джаспър. Как можа? Става унизително — очевидно му харесва да живее някъде, без да плаща наем, а не че харесва мен. Да се представи за мое гадже е не просто своеволно нарушаване на „Закона за погрешното тълкуване на собствеността“, това е една голяма, зла, опустошителна лъжа.

Бъдещето ми се разпада, а аз не мога да помръдна. Сякаш внезапно движение може да изтръгне вцепенените ми емоции от уютните местенца и да създаде хаос, сякаш хиляди автомобилни лагери са хвърлени на мраморен под.

Ще потискам неизразимата си тъга, докато се справя с нейния катализатор. После бавно се отправям към входната врата — всяка стъпка е като минаване през лепило, — отключвам и поглеждам Джаспър в лицето.

— Толкова съжалявам — казвам спокойно. — Изникна нещо спешно. Но почакай. Имам изненада за теб — Джаспър отваря голямата си уста да възрази, а аз затръшвам вратата под носа му. Качвам се горе, като през цялото време се чудя как изобщо съм могла да харесвам мъж, който има челюст като на динозавър, и влизам в хола, където се мъдрят плетените му столове. Отивам до моя куп CD-та и търся подходящия саундтрак. А, да… После отварям френския прозорец.

Джаспър отстъпва, препъва се в някаква жица на поляната и сърдито крещи:

— Какво, за Бога, става?

Сякаш някой е натиснал копче на гърба ми, на което пише „лудост“: смесица от шока от изгарянията на Тина и заминаването на Том. Пропявам:

— Изненада е! Ще разбереш след малко!

Оглеждам се из опустошения ми нов апартамент. Дрехите на Джаспър са пръснати по пода. Натискам „play“, вземам чифт бели слипове и ги хвърлям през прозореца. Изненадващо (бях резерва на най-слабия отбор по нетбол) те удрят Джаспър точно в лицето. Изглежда толкова шокиран, колкото и когато ме видя за първи път да паркирам тойотата (а аз съм чисто и просто съвършена в паркирането).

Навеждам се през прозореца, за да видя какво прави, и като антропологическо упражнение си струва. Джаспър маха гащите от лицето си и крещи:

— За какво, по дяволите, беше това? Ти… — той спира невярващо, докато аз се оттеглям навътре. — Пусни ме, за Бога! На какво си играеш?

Скоро разбира. Залитам към прозореца с куфара му, разполагам се срещу перваза за опора и го мятам на тревата. Приземява се в една голяма локва. Джаспър пъргаво отскача настрани, за да не му размажа главата.

— Престани! — врещи той. — Какво правиш, ти луда жена такава? Кажи нещо! Защо го правиш?

Рови обезумяло из градината и се опитва да натъпче обувки, чорапи, панталони, жилетки, гащи и ризи обратно в куфара, а аз се смея и пея:

— Джаспъър! Готов ли си?

Той поглежда и изпищява:

— Неееее! — когато мятам първата от морските му рисунки на пътя като фризби. Чува се приятно дрънчене от разбито стъкло.

Увеличавам „Сърце от стъкло“ колкото може най-силно и като откачена кучка тържествувам:

— Обичам звука от счупено стъкло!

Джаспър пуска колежанското си шалче (от колеж, който никога не е посещавал) и тича на пътя, ломотейки. Нежно люлее парченцата от позлатена рамка и на мен почти ми дожалява. Пускам другите две рисунки с кораби, така че да паднат в лехата. После припкам към уредбата, моля се съседите да ми простят и сменям диска. За предпочитане нещо весело, за да ме спре да мятам вещите на Джаспър през прозореца. След минутка, през която чувам виковете на омраза, идващи от градината, намирам онова, което търся. Музиката, която има същият ефект върху Джаспър, както слънчевата светлина върху вампирите. О, да! Кънтри музика.

Плетените столове на Джаспър посрещат смъртта си под звуците на „Нека любовта ти се лее“. Той умолява от паважа, но безуспешно. Тананикам (макар да зная, че не изглежда добре отстрани) и когато намирам още един чифт безстопанствени слипове, ги усуквам около пръста си и ги изстрелвам в атмосферата, докато припявам думите към „Огнен пръстен“. Шишко, който се мие на масата, спира да се ближе, лапата му замръзва във въздуха и зяпва. Вземам един висок тон и той свива уши уплашено. Ла-ла-ла. Плетената масичка полита на вдъхновяващия фон на „Застани до своя мъж“.

— Стига! — подсмърча Джаспър, докато прегръща откъснало се парче от мебелите. — Престани! Съжалявам! Моля те!

Неохотно спирам музиката.

— Благодаря, мамка му — въздъхва Джаспър (и всички други на нашата улица). Навеждам се през прозореца и се усмихвам. Аз съм Ледената кралица и ми харесва. Джаспър размахва един счупен крак от мебелите и крещи:

— Виж какво направи! Ти, ти… убийца на плетени мебели!

Аз се смея гадно, което го кара да тропа с крак и да измучи:

— Млъкни! О, мамка му, виж нещата ми! Хелън! Стига! Държиш се странно! Моля те! Нямам къде да отида! Бъди разумна!

Изчезвам от прозореца, за да взема египетското одеяло на Джаспър, което, изведнъж се сещам, си стои подгизнало в пералнята ми. Отнасям го до перваза и го пускам върху него.

— Кучка — крещи той, — какво правиш?!

Аз отвръщам:

— На какво ти прилича, чекиджия такъв?

Виждам синьо-бялата му бейзболна шапка, провесена на стола, грабвам я и изревавам:

— Дръж!

Джаспър скача във въздуха, но уви, тя се приземява върху уличната лампа. Той хваща глава отчаяно и вие:

— Добре! Добре! Съжалявам! Пусни ме! Нямам транспорт! Само до утре!

Показвам главата си през прозореца и изпявам:

— Научи се да караш! Получи си тъпите мебели и безсмислената шапка, а сега се разкарай!

Джаспър заема най-плачевната поза, напомняща на Хю Грант.

— Но къде? — вряска той и разперва ръце.

Изревавам:

— Не ми пука! Довиждане, Джаспър! — после тръшвам прозореца и дърпам щорите. Чувствам се по-бодра и превключвам на „Море от разбити сърца“. Свободна съм. Грабвам Шишко и го завъртам из изпразнения хол, но той се съпротивлява, скимти, забива нокти в гърдите ми и побягва. Историята на проклетия ми живот.

Изключвам уредбата и тихо влизам в стаята си. После сядам на леглото и мисля за Том. Той си тръгна. Какво направих? Какво направих?! Обзема ме ужас — ужасът, че съм направила най-ужасната грешка в живота си. Имам само един живот, а го прецаках! Не мога да приема иронията: Том и аз в таксито, отдалечаваме се от съдбата на Тина, за да стигнем до моята. Единственото, което мога да кажа, е, че стоя в началото на останалата част от живота си и се препъвам на стартовата линия. Сълзите падат, притискам стомаха си и викам. Крещя, крещя, докато ме заболи гърлото (и съседът започва да удря по стената). После тъпо се взирам в яркожълтите стени и мисля какъв е смисълът? Чудя се това ли е тежката загуба? Да не можеш да приемеш истината?!

Седя на леглото до изгрев-слънце. Казвам си, че болката на Тина е по-лоша, но моята е по-силна отвсякога. Дръпвам завесите, сгушвам се под завивката и се опитвам да заспя. Когато сънят ме спохожда, изпитвам облекчение. Не че не мога да продължа. Не че не мога да живея без Том. Хората умират, а тези, които ги обичат, продължават да живеят. А Том не е мъртъв. Само за мен. Така че ако кажа, че не мога да живея без Том, няма да е вярно. Разбира се, мога да живея без него. Само че няма да е много забавно.

Бележки

[1] Дороти Гейл, героиня от „Магьосникът от Оз“ — Б.р.