Серия
Шпиони на короната (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gift, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 231 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

ПРОЛОГ

Англия, 1802

Беше само въпрос на време гостите, дошли за сватбената церемония, да започнат да се избиват взаимно.

Барон Оливър Лорънс бе взел всички предпазни мерки, разбира се, защото крал Джордж избра за сватбата именно неговия замък. Трябваше да се държи като домакин до пристигането на краля на Англия — задължение, което за него беше равносилно на тридневни телесни изтезания, но заповедта бе лично от краля и Лорънс, винаги верен и покорен, веднага се бе съгласил.

Двете враждуващи фамилии — Уинчестър и Сент Джеймс — протестираха най-яростно срещу избора на краля. Лорънс обаче разбираше, че кралската заповед е само видимата причина за негодуванието им. За нещастие, той беше останал единствен в Англия, който все още поддържаше връзки със семействата и на булката, и на младоженеца.

Но гордостта на барона от този факт едва ли щеше да бъде за дълго. Той знаеше, че дните му на тази прекрасна земя вероятно вече са преброени. Кралят наистина вярваше, че щом тържественият обред се провежда на неутрална територия, събралите се гости ще се държат добре. Но Лорънс не беше толкова лековерен.

Мъжете около него бяха настроени да убиват. Само една погрешно изречена дума или жест, който да им се стори заплашителен, можеха да запалят искрата, достатъчна да възпламени кървавата баня. Един Бог само знаеше, че те всъщност горяха от желание да се хванат за гушите. И това най-ясно личеше от изражението на лицата им.

Епископът, облечен в бели празнични одежди, седеше на стол с висока облегалка между двете враждуващи фамилии. Той не поглеждаше нито наляво към клана Уинчестър, нито надясно към воините на фамилията Сент Джеймс, а се взираше право пред себе си и, за да мине времето, барабанеше с пръсти по дървената странична облегалка на стола си. Имаше вид на човек, току-що изял порция развалена риба. От време на време свещеникът шумно въздишаше и баронът си помисли, че звуците удивително приличат на цвиленето на стара кранта. След всяка въздишка в огромния хол отново настъпваше проклетата тишина.

Лорънс поклати отчаяно глава. Знаеше, че когато истинската беля избухнеше, нямаше да получи никаква помощ от епископа. Булката и младоженецът чакаха в отделни стаи на горния етаж. Щяха да ги въведат, или по-скоро да ги домъкнат, в залата едва след пристигането на краля. Бог да им е на помощ и на двамата тогава, защото целият този ад със сигурност щеше да се отприщи.

Без съмнение, един противен ден. Лорънс предвидливо бе решил да настани своите гвардейци между рицарите на краля по цялата дължина на залата, за да позадържат, ако се наложи, буйните страсти. Макар че подобна охрана по време на сватба беше нещо нечувано, но също така нечувано беше, че гостите за церемонията бяха дошли въоръжени до зъби. Мъжете от рода Уинчестър носеха по себе си толкова оръжия, че едва се движеха. Дързостта им беше направо възмутителна, а тяхната добронамереност — повече от подозрителна.

Дълбоко в себе си обаче Лорънс не можеше изцяло да упреква мъжете. Истината беше, че дори и той считаше за предизвикателство сляпо да се покоряваш на своя суверен. Все пак, кралят беше пословичен с глупостта си.

Всички в Англия знаеха, че той е загубил разсъдъка си, но още никой не се осмеляваше да изрече това на глас. Те сякаш си бяха глътнали езиците, или — което беше по-лошо — не смееха да кажат истината. Този брак беше най-неопровержимото доказателство за всеки, който все още не вярваше, че техният владетел е малоумен. Кралят беше казал на Лорънс, че е решил в неговото кралство всички да заживеят в мир. Не беше лесно на барона да намери отговор на тази детинска надежда.

Но въпреки лудостта си, Джордж беше техният крал. По дяволите, мислеше Лорънс, поканените на сватбата гости трябваше да покажат поне малко уважение. Скандалното им поведение не трябваше да се насърчава. Ето че двама от мъжете на Уинчестър най-нахално прокарваха пръсти по върховете на сабите си и очевидно само чакаха да започне кръвопролитието. Воините на Сент Джеймс веднага ги забелязаха и в отговор пристъпиха крачка към тях. Те не докоснаха оръжията си, макар че — в интерес на истината — повечето мъже от рода Сент Джеймс дори не бяха въоръжени. Вместо това се усмихнаха. Лорънс си помисли, че това е просто един многозначителен намек.

По численост фамилията Уинчестър превъзхождаше шест пъти присъстващите от рода Сент Джеймс. Това обаче не им осигуряваше предимство. Мъжете от клана Сент Джеймс не се спираха пред нищо. Техните приключения се бяха превърнали в легенди. За тях се знаеше, че убиват човек, само ако си наумят, че ги е погледнал накриво; имаха навика да ритат противника си в слабините, само за да се забавляват от болезнения вой на ударения; а само един Бог знаеше, как постъпваха с неприятелите си. Възможностите бяха направо ужасяващи, дори само да помислиш за тях.

Оживление откъм двора привлече вниманието на Лорънс. На стълбите тичешком се появи сър Роланд Хюго, дясната ръка на краля — един мъж със сурово, мрачно лице. Беше облечен празнично в червени, опънати по краката панталони и бяла туника, които правеха внушителната му фигура закръглена. Лорънс си помисли, че Хюго прилича на охранен петел. Но тъй като беше негов добър приятел, той запази това нелюбезно сравнение за себе си.

Двамата мъже набързо се прегърнаха. После Хюго отстъпи крачка назад и каза с дрезгав глас:

— Избързах напред през последната миля. Кралят ще пристигне само след няколко минути.

— Благодаря на Бога за това — отговори Лорънс с явно облекчение. Той избърса с ленена кърпа капчиците пот, избили по челото му.

Хюго погледна зад рамото на Лорънс и поклати глава:

— В залата е тихо като в гробница — прошепна той. — Имаше ли време да позабавляваш гостите?

Лорънс го погледна с недоумение:

— Да ги забавлявам? Хюго, тези варвари се забавляват единствено, когато убиват хора.

— Виждам, че все още чувството ти за хумор не те е напуснало — отговори приятелят му.

— Аз не се шегувам — каза баронът. — Ще престанеш да се усмихваш, Хюго, когато разбереш, че привидното спокойствие виси на косъм. Родът Уинчестър не е тук, за да поднесе подаръците си, приятелю. Те са въоръжени до зъби. Да, така е — продължи бързо, когато видя Хюго да поклаща глава с явно недоверие. — Опитах се да ги склоня да оставят оръжието си навън, но те не пожелаха и да чуят за това. Настроението им далеч не е дружелюбно.

— Ще видим това — измърмори Хюго. — Войниците, които придружават краля, ще ги обезоръжат веднага. Да бъда проклет, ако позволя нашият повелител да попадне в такова опасно обкръжение. Това е сватба, а не бойно поле.

Хюго доказа, че може да изпълни заканата си. Фамилията Уинчестър струпа оръжието си в ъгъла на голямата зала, подчинявайки се на побеснелия кралски служител. Изискването да се остави оръжието беше подпомогнато от около четиридесет верни войника, които заеха кръгова позиция около гостите. Дори нехранимайковците от фамилията Сент Джеймс оставиха малкото оръжия, които носеха, но едва след като Хюго заповяда на гвардейците да държат лъковете си в готовност за стрелба.

Ако останеше жив, за да разказва тази история, никой нямаше да му повярва, мислеше си Лорънс. За щастие, крал Джордж нямаше представа какви строги мерки бяха взети, за да се гарантира сигурността му.

Когато кралят на Англия влезе в голямата зала, гвардейците веднага свалиха лъковете си, макар че оставиха стрелите, опънати на тетивите, в случай че се наложи бързо да стрелят.

Епископът стана от стола, поклони се официално на своя крал, който с жест му позволи да седне.

Двама кралски адвокати, които държаха в ръцете си купища документи, следваха Негово Височество по петите. Лорънс изчака, докато техният повелител седне, и побърза да коленичи пред него. Той изрече клетвата си за вярност на краля високо и гръмко, надявайки се, че думите му ще засрамят гостите, предвид тяхното държане преди малко.

Кралят се наведе напред, подпрял големите си ръце на коленете.

— Вашият родолюбив крал е доволен от вас, барон Лорънс. Защото аз съм вашият родолюбив крал, защитник на целия народ, нали?

Лорънс беше подготвен за този въпрос. Кралят беше започнал да се нарича сам с това име още преди години и много обичаше непрекъснато да чува потвърждение за това.

— Да, милорд, вие сте моят родолюбив крал, защитник на целия народ.

— Добро момче — прошепна кралят, протегна ръка и потупа голото теме на Лорънс. Баронът се изчерви от смущение. Кралят го третираше като недорасъл селяндур. По-лошото обаче бе, че баронът се почувства такъв.

— Сега станете, барон Лорънс, и ми помогнете да оглавя това важно събитие — заповяда кралят.

Лорънс с готовност се зае да изпълни заповедта. Когато погледна по-отблизо своя повелител, той с усилие успя да запази непроменен израза на лицето си. Беше потресен от ужасния външен вид на краля. На младини Джордж беше хубавец, но годините явно не бяха благосклонни към него. Бузите му бяха напълнели и увиснали, лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, а под очите си имаше торбички, от които винаги изглеждаше смъртно уморен. Той носеше снежнобяла перука с завити навън краища, но цветът й само подчертаваше болезнения тен на лицето му.

В очакване кралят простодушие се усмихна на своите васали. Лорънс отвърна на усмивката му. От лицето на владетеля им лъхаше някаква доброта и искреност. Внезапно баронът се ядоса заради него. От много години, още преди болестта да обърка и размъти разсъдъка му, Джордж беше нещо повече от способен крал. Той беше за своите поданици благосклонен и бдителен баща. Заслужаваше повече почит и обич, отколкото получаваше.

Баронът застана до краля, после се обърна и изгледа мъжете, които в мислите си считаше за неблагодарници. Гласът му трепереше от гняв, когато заповяда:

— На колене!

Хюго се загледа в Лорънс, а върху лицето му се изписа силно удивление. Той явно не считаше, че приятелят му може да прояви такава твърдост. Колкото до това, Лорънс си призна вътрешно, че до този момент той също не го е подозирал.

Кралят остана доволен от тази двойна проява на вярност, а това беше всичко, което имаше значение за него.

— Бароне — обърна се той благосклонно към Лорънс, — доведете младоженката и младоженеца. Времето напредва, а това, което предстои да се свърши, не е малко.

Когато Лорънс прие с поклон тази заповед, кралят погледна към сър Хюго и попита:

— Къде са дамите? Не виждам нито една от тях. Защо ги няма, Хюго?

Хюго никак не искаше да каже истината на краля. Дами не придружаваха присъстващите мъже, защото те всъщност бяха пристигнали, подготвени за битка, а не за сватба. Но истината само щеше да наскърби добрите чувства на краля.

— Да, Ваше Височество — потвърди констатацията на краля Хюго, без да отговаря на въпроса. — Аз също забелязах, че дамите ги няма.

— Но защо? — не се отказа кралят.

Хюго нямаше време да измисли някакво правдоподобно обяснение за странното отсъствие на дами на сватбата. В смущението си той потърси помощ от домакина.

— Защо е така, Лорънс?

Баронът беше стигнал почти до портала. Той долови паниката в гласа на приятеля си и моментално се обърна.

— Пътуването се оказа твърде уморително за тези… деликатни създания — обясни той.

Лорънс едва не се задави от тези свои думи. Такова обяснение беше направо нагла лъжа, защото всеки, който беше срещал някоя от жените на фамилия Уинчестър, знаеше, че те съвсем не приличат на деликатни създания. Но явно паметта на крал Джордж не беше така добра, за да забележи противоречието, защото той припряно поклати глава, с което показа, че е доволен от обяснението.

Баронът се задържа още миг и хвърли гневен поглед към рода Уинчестър. Непростимото им поведение го бе принудило да излъже своя повелител. После продължи, за да изпълни поръчката.

Пръв трябваше да бъде въведен младоженецът. Веднага щом високият и жилав маркиз от рода Сент Джеймс влезе в залата, всички мъже се отдръпнаха и освободиха широка пътека, по която той трябваше да мине.

Младоженецът пристъпваше напред като вожд, готов да направи преглед на поданиците си. Само ако беше грозен, помисли си Лорънс, щеше да бъде един млад и дързък Чингиз хан. Но маркизът беше всичко друго, но не и грозен. Имаше гъста, тъмнокестенява коса и ясни зелени очи. Лицето му бе слабо, с изсечени черти, а носът леко извит, вече счупен в някаква схватка, от която той, разбира се, бе излязъл победител. Този нос не допринасяше за чистата линия на профила, но придаваше сурова красота на лицето му.

Нейтън — така го наричаха най-близките му роднини — беше представител на най-младите благородници в кралството. Току-що бе навършил четиринадесет години. Баща му, могъщият херцог на Уейкърсфилд, в момента беше извън пределите на кралството, натоварен с важна държавна мисия, и затова не беше до сина си по време на церемонията. В интерес на истината, херцогът нямаше и представа за този брак. Той беше най-неприятният човек даже при обикновени обстоятелства, а когато беше предизвикан, ставаше дяволски нетърпим, сякаш беше самият Сатана. Беше известен с подлостта си — толкова голяма, че надвишаваше тази на всички Сент Джеймс взети заедно. Лорънс предполагаше, че това е основната причина всички да го почитат и да го избират за свой представител, когато станеше дума за важни дела.

Макар че Лорънс въобще не харесваше графа, той изпитваше голяма симпатия към Нейтън и искрено харесваше момъка. Няколко пъти случайно беше попадал в негова компания и при всеки случай забелязваше, че Нейтън изслушва мнението на събеседника си, съобразява се с гледната точка на другите и едва тогава действаше по начин, който считаше за най-добър. Вярно, че наскоро бе навършил четиринадесет години, но вече бе истински мъж, със свое собствено мнение. Лорънс го уважаваше. Изпитваше обаче и известно съжаление към него, защото при всичките им срещи Лорънс не го бе видял нито веднъж да се засмее. А неговото убеждение по този въпрос беше, че това е много жалко.

Кланът Сент Джеймс никога не наричаше маркиза по име. Те се обръщаха към него просто с момко, защото в техните очи той тепърва трябваше да доказва заслугата да бъде наричан по име. Съществуваха ред проверки, които трябваше да издържи с успех. Роднините не се съмняваха в успеха на момчето. Те знаеха, че той ще бъде техният безспорен водач. Вярваха, като имаха предвид сегашния му ръст, че ще стане огромен мъж и почти не се съмняваха, че характерът му ще бъде същият, като техните собствени. Все пак той беше потомък на Сент Джеймс и това роднинство предполагаше известни отговорности, които щяха да се стоварят върху плещите му.

Маркизът гледаше право в краля на Англия, докато се приближаваше към него. Баронът внимателно го наблюдаваше. Беше разбрал, че Нейтън е инструктиран от чичовците си да не коленичи пред краля, освен ако той не му заповяда да го стори.

Нейтън обаче пренебрегна наставленията им.

Той коленичи на едно коляно, наведе глава и обяви високо и с твърд глас своята клетва за вярност на краля. Когато кралят и на него зададе въпроса, дали е родолюбив крал, лека усмивка смекчи суровото лице на момъка.

— Да, милорд — отговори той. — Вие сте моят родолюбив крал.

Досегашните добри чувства на барона към маркиза прераснаха във възхищение. От усмивката на краля се убеди, че той също е останал доволен. За разлика от тях двамата, роднините на Нейтън не бяха доволни. Те свъсиха вежди, а погледите им бълваха огън. Фамилията Уинчестър не можеше да бъде по-щастлива. Всички техни представители радостно се подхилваха.

Внезапно Нейтън се изправи на крака с едно единствено, гъвкаво движение. Обърна се и огледа мълчаливо и продължително представителите на Уинчестър. Лицето му, ледено и сковано, сякаш изстуди дързостта на мъжете. Маркизът остана с гръб към краля дотогава, докато повечето мъже от рода Уинчестър не сведоха погледи към пода. Сент Джеймс не можеха да сдържат одобрителното си сумтене.

Момчето не обърна никакво внимание на своите роднини. То стоеше изправено, с опънати, леко разкрачени крака и ръце, сключени зад гърба му, и гледаше право напред. Върху лицето му беше изписана единствено досада.

Лорънс се насочи право към Нейтън и застана пред него. Кимна одобрително с глава. Искаше да изрази лично колко много е харесал начина, по който се държеше.

Маркизът прие одобрението, като на свой ред кимна бързо с глава. Лорънс вътрешно се усмихна. Високомерието на момчето стопли сърцето му. То се беше опълчило срещу своите роднини и беше пренебрегнало страховитите последствия, които със сигурност щяха да се стоварят върху него. Но в този момент беше постъпил правилно. И Лорънс се почувства като горд баща едно странно усещане, защото баронът никога не се беше женил и нямаше свои деца.

Той си задаваше въпроса, дали изразът на досади върху лицето на Нейтън ще остане непроменен по време на дългата церемония. И продължи да се чуди за същото, когато тръгна да доведе булката.

Когато се изкачи на втория етаж, той я чу да плаче. Писъците й бяха прекъснати от сърдит мъжки глас. Наложи се баронът да чука два пъти на вратата преди графът на Уинчестър, бащата на младоженката, да отвори. Лицето му беше толкова зачервено, сякаш беше изгорял на слънце.

— Най-сетне! — извика високо графът.

— Кралят закъсня — отговори баронът.

Графът рязко кимна с глава.

— Влезте, Лорънс. Помогнете ми да я смъкна по стълбите и да я завлека в залата. Не съм предполагал, че това дребосъче е толкова упорито.

В гласа на графа звучеше такова неподправено изумление, че Лорънс не можа да прикрие усмивката си.

— Чувал съм, че момичетата на тази възраст често са много упорити.

— Никога не съм чувал подобно нещо — измърмори графът. — Истината е, че днес за първи път оставам сам със Сара. Даже не съм сигурен, че тя знае точно кой съм — добави той. — Аз й казах, разбира се, че съм нейният баща, но вие ще видите, че тя не е в състояние да слуша. Нямах представа, че ще се сблъскам с такива трудности.

Лорънс повече не се усмихваше. Сега той не можеше да скрие учудването си от възмутителните думи на графа.

— Харолд — обърна се той към графа с неговото кръщелно име, — ако си спомням добре, имате още две дъщери, и двете по-големи от Сара. Не разбирам как можете да бъдете толкова…

Графът не му позволи да довърши.

— Никога не съм бил насаме с някоя от тях. Аз не ги познавам — промърмори той.

Лорънс си помисли, че изповед като тази трябва да е ужасяваща. Той поклати глава и последва графа в стаята. Веднага откри младоженката. Тя седеше на ръба на перваза на прозореца и гледаше навън..

Щом го видя, тя започна още по-силно да плаче. Лорънс си помисли, че това е най-очарователната булка, която някога е виждал. Златисти къдрици ограждаха ангелски красиво личице. Корона от сплетени във венец пролетни цветя бе поставена на главата й. Сълзите се стичаха по бузите й, а кафявите й очи бяха замъглени от мъка.

Беше облечена в дълга бяла рокля с дантели по края на полата и ръкавите. Когато се изправи, бродираният широк колан, препасващ кръста й, се изхлузи на пода.

Баща й изрече на висок глас куп ругатни.

Тя ги повтори.

— Време е да слезем долу, Сара — заповяда бащата с глас, който издаваше раздразнението му.

— Не!

И след това стаята се изпълни със задъхано произнесени оскърбителни думи.

— Когато те заведа обратно вкъщи, ще те накарам да съжаляваш, че ме излагаш на такива мъчения, малка лейди. За Бога, ще ти стоваря един… Само почакай и ще видиш.

Тъй като баронът не успя да разтълкува какво искаше да каже графът с тази абсурдна заплаха, той се усъмни, че и Сара е успяла да го разбере.

Тя гледаше втренчено баща си, а върху лицето й беше изписано гневно непокорство. После шумно се прозя и отново седна.

— Харолд, с викове и закани няма да постигнете нищо — заяви баронът.

— Тогава така ще я шамаросам, че… — възнегодува графът и пристъпи заплашително към момичето с вдигната ръка, готова да нанесе удара.

Лорънс застана между тях.

— Не ви позволявам! — гневно изрече той.

— Тя е моя дъщеря! — изкрещя графът. — По дяволите, сър, знам какво й трябва, за да направи каквото искам от нея.

— Сега вие сте гост в моя дом, Харолд — отговори баронът, но усети, че също крещи, и веднага овладя гласа си. — Позволете аз да опитам.

Лорънс се обърна към булката и забеляза, че Сара въобще не изглеждаше трогната от яростните изблици на баща си. Тя отново звучно се прозя.

— Сара, всичко ще свърши много бързо — започна да я уговаря той. Коленичи пред нея и й се усмихна, а после нежно й помогна да се изправи. Докато тихичко я превъзнасяше, той завърза колана около кръста й. Тя отново се прозя.

Младоженката явно изпитваше единствено желание да си подремне. Тя позволи баронът да я поведе към вратата, но после се отскубна от ръката му, втурна се обратно към прозореца и се уви цялата в едно наметало — почти три пъти по-голямо от нея.

Като заобиколи отдалече баща си, тя бързо се върна при барона и отново хвана ръката му. Наметалото се влачеше по пода зад нея. Тя стискаше краищата му под носа си.

Баща й се опита да го дръпне.

Сара започна да пищи, бащата отново започна да проклина, а баронът усети, че главата му ще се пръсне.

— За Бога, Харолд, нека да вземе това нещо, щом иска.

— Няма да й позволя — извика графът. — Да носи такава вехта дрипа, няма да го позволя.

— Остави я да го носи, докато стигнем до залата — предложи баронът.

Накрая графът отстъпи победен. Той изгледа с тайна закана дъщеря си, после зае мястото си пред двойката и тръгна надолу по стълбите.

Лорънс внезапно усети, че страшно му се иска Сара да бъде негова дъщеря. Когато вдигна очите си към него, тя му се усмихна толкова доверчиво, че той едва сдържа желанието си да я прегърне. Но нейното благоразположение напълно изчезна, когато наближиха залата и баща й се опита още веднъж да изтръгне проклетата наметка от ръцете й.

Когато дочу шума откъм портала, Нейтън се обърна. Очите му щяха да изскочат от изумление. Той просто не можеше да повярва на това, което виждаше. Не знаеше нищо за младоженката, а пък и нищо не беше питал, защото беше сигурен, че баща му ще получи документите веднага, щом се върне в Англия. Затова сега остана направо слисан от вида й.

Неговата бъдеща невяста беше едно непослушно момиченце и за Нейтън се оказа почти невъзможно да задържи изписаната върху лицето му досада. Графът на Уинчестър надвикваше дъщеря си. Тя обаче действаше — решително и неотстъпчиво. Ръцете й се бяха вкопчили в крака на баща й и тя напрягаше всичките си сили да го задържи.

Нейтън се усмихна, но роднините му не бяха толкова сдържани. Смехът им отекна в залата. Уинчестър, напротив, очевидно бяха ужасени. Графът, техният безспорен водач, с мъка издърпа крака си от ръцете на дъщеря си, но моментално беше принуден да започне битка за някакво вехто покривало. И по нищо не личеше, че ще излезе победител.

Барон Лорънс вече губеше търпение. Той сграбчи младоженката и я вдигна високо във въздуха. Изтръгна наметалото от ръцете на баща й и тръгна към Нейтън. С церемониален жест натика и младоженката, и наметалото в ръцете на младоженеца.

Нейтън беше принуден или да я задържи, или да я пусне да падне на земята. Все още обмисляше какво да направи, когато Сара зърна баща си да куцука към тях. Решението беше нейно. Тя бързо обви с ръце врата на Нейтън, като го покри с наметалото си.

Сара продължи да гледа над рамото му дали баща й няма да се опита да я вземе. Когато се убеди, че е в сигурни ръце, тя насочи цялото си внимание към непознатия, който здраво я държеше в ръцете си. Тя доста дълго не откъсваше очите си от лицето му.

Младоженецът стоеше изпънат като струна. Ситни капчици пот избиха по челото му. Той усещаше погледа й върху лицето си, но все още не се осмеляваше да я погледне. Тя изведнъж можеше да го ухапе, а той просто не знаеше какво трябва да направи в такъв случай. Реши само да изтърпи всичко, което тя му наложи. Все пак, той беше почти мъж, а тя — само едно дете.

Нейтън задържа погледа си върху краля, докато Сара не протегна ръка и не докосна бузата му. Тогава той не издържа, наведе глава и я погледна.

По-кафяви очи от нейните той никога не беше виждал.

— Татко ще ме напердаши — констатира тя с гримаса на примирение.

Той не реагира на това изявление. На Сара скоро й омръзна да го разглежда. Клепачите й се притвориха. Той се стегна още повече, защото тя се отпусна тежко на рамото му. Лицето й бе притиснато до врата му.

— Не позволявай на татко да ме набие — промърмори тя.

— Няма! — твърдо обеща той.

Неочаквано той беше станал неин покровител. И повече не можеше да демонстрира, че е отегчен. Той се освободи от напрежението, което сковаваше мускулите му, и започна да люлее своята младоженка в ръцете си.

Сара, напълно изтощена от продължителната езда и преживяното, затърка носа си в наметалото и след няколко минути заспа непробудно.

Главата й клюмна върху рамото му.

Младоженецът не можеше да отгатне точната й възраст, докато единият от кралските адвокати не започна да чете условията на брачния договор.

Младоженката беше четиригодишна.