Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (31)

Глава 31

За да се образува една бръчка, трябва да се намръщиш двеста хиляди пъти. Вглеждам се в дълбоките бразди по челото на майка ми и се чудя колко от тези 200 000 пъти на тъга и озадачения се дължат на мен. Старая се да бъда неутрална и не я съжалявам — само съм любопитна. Не мога да се сетя за нещо друго по-стресиращо от това да си родител. Сигурно е по-зле от това Латиша да ти е шеф.

Да си отговорен за здравето и щастието на жив човек. Страшничко. Похарчих четиридесет и пет лири за книги за котки и още петдесет за други подобни, преди да се осмеля да купя оранжевото сираче от дома за животни и все още смятам оцеляването му за чудо. Всичките ми растения увяхват за две седмици, даже и кактусите. Майка ми е същата. В къщата й няма зеленина нито някога е имало. Понякога купува цветя, но това е различно — очаква се, че след седмица ще умрат. И как се е справила със смрадливо капризно бебе, нямам представа. Всъщност имам — наела е детегледачка.

Изабела се плашеше от прахосмукачката и носеше забележителни бели обувки с високи токчета, които оставяха вдлъбнатини по полирания дървен под на майка ми. Много я харесвах. Веднъж, на крехката петгодишна възраст, се оплаках на Изабела, че съм дебела, защото чух как Вивиан се оплаква на майка ми. Изабела вдигна оранжевата си тениска и ми показа струпани една над друга гънки кафява плът и заяви весело:

— Ти не си дебела! Виийш ли, тва е дебело!

Аз гледах като хипнотизирана и след тази случка вече не се страхувах от килограмите. Благодаря на Бога за Изабела. Тя ме спаси. Без нея и непохватната й жизненост („Аз гледа Хелън, гуспужъ Брадшоу, ти отива на пазар!“) мисля, че майка ми би се сринала. А вероятно и аз.

Трийсет лири седмично плюс храната (която май вдигаше заплатата до 130 лири) освобождаваха майка ми от робския труд на родителството и тя го отстъпи. И така, опитите й да се върне към него след двайсет и шест години са смешни. Благословена да е, ама хич не я бива. Прокрадвам се след работа, тя ме напада още в коридора и първото, което казва, е:

— Флорънс иска да се изнесе! — и второто е: — Губя цялото семейство! — а третото е: — Приготвила съм ти чай! — пускам чантата си на пода и се опитвам да не изглеждам разтревожена. Също така се опитвам да отговарям добре на всичките й изказвания.

— Баба Фло заради мен ли се изнася? — казвам.

Майка ми пляска с ръце, сякаш иска да пропъди идеята.

— Един вид — отговаря.

Знаех си. С треперещ глас казвам:

— Не мислех! Господи, къде е тя, ще отида да й обясня!

Майка ми изглежда объркана. Казва:

— Не зная за какво говориш! Беше заради кражбата на сардините!

Изписквам:

— Каква кражба на сардини?

Оказва се, че тази сутрин баба Фло сложила любимия си обяд — три сардини и филия бял хляб, навън да се „проветрят“. След десет минути открила Шишко, чието мото е: „Кой превари, той завари“ да клечи до чинията й и да дъвче третата сардина. Това потвърдило всичките й предразсъдъци за съжителство с „вредители“ и като резултат баба решила още утре да се върне при фасула си.

— Съжалявам — промърморвам, — ще се опитам да я спра, ако искаш.

Майка ми клати глава и казва:

— Тя е в стаята си и си събира багажа! Не си прави труда! Сега ти си тук! А аз съм ти приготвила чай!

— Но аз не пия ч… — казвам, докато влизам в кухнята. За моя изненада масата е отрупана, зарита със сандвичи и малки сладкиши — неща, които не мислех, че все още съществуват — като шоколада Уейгън Уийл и розовите и жълти Фондан Фанси. Има даже торта Батенбърг.

— За теб съм ги приготвила — повтаря тя като шестгодишно хлапе, което е направило ужасен пискюл от картон и вълна в часа по трудово и очаква майка му да го прикачи към най-хубавата му шапка.

— Това е много… мило от твоя страна — казвам аз, докато потъвам в стола, който ми е приготвила.

Тя сяда развълнувано и с орлов поглед наблюдава как се протягам към сандвичите с Мармайт^[1]. Мразя Мармайт. Отхапвам малко и се чудя какво по дяволите става.

— Как си? — пита майка ми.

— Добре — казвам и се опитвам да преглътна сандвича, без да повърна.

Тя въздъхва силно, сякаш съм дала грешен отговор, и ме прекъсва:

— Не, как се чувстваш!

Това изречение обяснява всичко. Клиф — подлецът!

— Мамо — питам, — какви ти ги е наговорил Клиф?

Изглежда гузна и намусено казва:

— Нищо! Съвсем нищичко!

Размахвам пръст.

— Ти никога не ме питаш как съм! Той трябва да ти е казал нещо! Какво обсъждахте тази сутрин?

Тя се прави на сърдита и казва:

— Че не обичам да ходя в клиниката, защото всички в чакалнята са луди!

Позволявам си да се отклоня от целта.

— О! Как така?

Майка ми се привежда и изкрещява:

— Беше като от роман на Кафка, никога не съм виждала подобно нещо! Повечето от тях са психари! Не мога да повярвам, че бях там! Толкова е мрачно! И мръсно! Беше отвратително! По-зле и от училище! Тази жена, жената с найлоновата торбичка в ръка, дето си говори сама и крещи на тавана, торбичката й беше пълна с моркови и ми поиска пари!

Горката. Да е толкова ненормална, че да си помисли, че майка ми със спретнатата си прическа и здраво стисната чанта би дала и петдесет цента, без да получи разписка. Горката!

— Вероятно е била отчаяна, мамо. Надявам се да си й дала нещо? — казвам.

Майка ми клати глава.

— Казах й да се разкара и да ме остави на мира. Миришеше странно.

И като си помислиш, че възпитанието на трийсет впечатлителни деца е в меките, но също и животински ръце на тази жена. И я смятат за най-добрата учителка!

— И за какво още говорихте с Клиф? — настоявам да разбера.

— Този път не беше толкова мил — отговаря тя, — не ми хареса както друг път.

Оставям сандвича Мармайт в чинията си.

— Мамо — казвам, — клиниката не е агенция за запознанства. Не е нужно да го харесваш. Е, какво каза?

Но майка ми е решена да мълчи.

— Няма значение — настоява тя, — просто ми кажи как се чувстваш! И не спирай да ядеш!

Грабвам един Фондан Фанси, обелвам розовата глазура и облизвам сметната отгоре. Щом майка ми ме мисли за пеленаче, мога да се отдам изцяло на ролята.

— Как се чувствам за кое? — въздъхвам, а от сладкото ме заболяват зъбите.

— Не зная — вика тя, — за всичко!

Отпивам от лимонадата (и това е купила) и се опитвам да мисля. Какво да й кажа, без да я разтревожа? Че нямам нищо против за Коледата? Че оцветителите са вкусни? Че не трябва да се тревожи за баба Фло? Че няма да се изнеса, докато тя не ме помоли? Че се радвам, че се връща в училище през януари? Всички тези мисли са безобидни и безвредни. С чувствата е по-подвеждащо. Но тя точно тях има предвид. Ако не й кажа, никога няма да разбере. Тя няма въображение и ако съдя по настоящата глупава гощавка, няма и способност за разумна преценка. Чудесно! Тя попита. Усещам, че майка ми се е вторачила в мен и в същото време осъзнавам, че се клатя в стола и кимам като старица. Но е трудно да говоря. Ужасявам се, че болката, която смятам за отшумяваща, ще се превърне гангрена.

Накрая изломотвам:

— Татко ми липсва — така се чувствам.

Майка ми пляска с ръце и триумфално възкликва:

— И аз се чувствам така!

Прикривам усмивката си. Майка ми е на петдесет и пет и никога няма да се промени. Клиф е закъснял с петдесет години. Щях да добавя: „Да, но ти имаш право. Вие се обичахте“, и как би го приела на базата на новооткритата си емпатия. Но после решавам, че ще е по-разумно просто да си представя отговора й.

Когато телефонът звънва и чувам гласа на Люк, направо му пронизвам ушите — толкова се радвам да се измъкна от затвора „Фондан Фанси и Чувства“.

— Май се радваш да ме чуеш — казва доволно той.

— Да, така е! — викам. — Как си! Липсваш ми!

Люк казва свенливо:

— И ти ми липсваш. Без теб не е същото. Предполагам.

— По-чисто е!

Той се смее.

— Доста.

Грея.

— Е, какво ново? — казвам.

Люк замълчава.

— Чула си за Мишел и Маркъс?

Отговарям:

— Да! Не зная кого от двамата да съжалявам повече!

Люк звучи изненадано и казва:

— Значи не си разстроена?

Отговарям силно:

— Господи, не! — викам и натискам носа си, за да не порасне. Чувам усмивката в гласа на Люк.

— Страхотно! Е, как е Том?

Мой ред е да замълча.

— Не съм го виждала от неделя — казвам кратко.

— Но сега е едва вторник — казва Люк, — дай шанс на човека!

Чувствам се длъжна да му изясня нещата:

— Вече не се виждаме — казвам, — скарахме се.

Люк отговаря:

— О! Може ли да ми дадеш телефона му? В петък ще излизам с момчетата, мислех и него да поканя.

Разкъсвам се между интереса (как е възможно толкова да се интересува от футбол, без изобщо да има усет към човешки взаимоотношения) и възхищението (толкова сладък по природа и в същото време толкова безчувствен — със сигурност това е върхът на себезапазването?).

— Изчакай малко — казвам, отивам в коридора, изпразвам чантата си на пода и започвам да ровя из купчината. Най-накрая откривам телефонния си бележник. Докато диктувам телефона на Том, се опитвам да не звуча отчаяно.

— Какво ще правиш на Коледа? — пита Люк. Умението му да сипва сол в раната е невероятно.

— Не съм сигурна — казвам, — а ти?

Люк отвръща:

— Обичайното. Ще ходя при нашите, където ще има страшно много за пиене и ужасна семейна караница.

— Чудесно — казвам искрено аз.

След разговора се връщам в кухнята, където майка отчаяно е вперила поглед в сандвича.

— Остави, мамо. Аз ще почистя.

Тя сърдито отговаря:

— Та ти почти нищо не яде! Отивам да си измия косата!

Викам след нея:

— Ще занеса от нещата на баба Фло! Няма да ги хвърляме — чувам се какво казвам, звуча на около деветдесет. Колкото по-скоро се изнесе баба Фло, толкова по-добре.

Леко почуквам на вратата й.

— Кой е? — вика тя.

Изкушавам се кажа: „Шишко“, но не го правя.

— Хелън е.

Идва до вратата, отваря я и казва:

— Да?

Размахвам чинията с торта под носа й.

— Донесох ти малко торта.

Тя протяга ръка и я взема.

— Благодаря — казва и се опитва да затвори вратата. Пъхам крака си в пролуката.

— Мами — казвам с ясен глас, — зная, че си заета, но може ли да вляза за малко?

Тя вдига рамене и казва:

— Щом трябва — но не отваря вратата по-широко.

Гълтам си стомаха и успявам да се промъкна. Малкото й дрехи са сгънати спретнато в твърд очукан куфар, който лежи отворен на леглото. Лилавото палто от магарешки тръни е окачено на един стол. Баба сяда на стола и започва да поглъща тортата. Забелязвам, че подутите й пръсти са сухи и кожата по ставите е напукана, и изведнъж ми идва да се разрева.

— Бабо — бързо казвам, — толкова съжалявам, че котката ми е отмъкнала обяда ти, и…

Тя ме прекъсва:

— Казах на майка ти, че не е хигиенично да държим това мръсно същество в къщата, но тя не ме слуша.

Мисля си, че да оставиш сардините да се „проветрят“ е доста по-нехигиенично от Шишко, но понеже приемам, че не е приятно нечий обяд да бъде изяден от животно, запазвам мнението за себе си. После се извинявам и казвам:

— И бабо, моля те да ми простиш, че ти напомних за дядо, не исках. Надявам се това да не е причината, че си тръгваш.

Баба издава някакъв звук и за една секунда си мисля, че смъртоносно се е задавила с тортата, но после разбирам, че е клокочещо презрение, и ми олеква. Би било твърде жестоко за една двойка единият да загине разкъсан на парчета, а другият — от задавяне с торта. Баба ми казва:

— И ден не минава, без да мисля за моя Джералд.

Благодарна съм — значи не съм й припомнила аз! — но не съм сигурна как трябва да реагирам. Искам да я разпитам за всичко, свързано с него, но се боя, че може да се разстрои. И така, (по програма) казвам:

— Съжалявам.

Баба отговаря почти мило:

— Такъв е животът и трябва да го погледнеш в очите. Опитвам се да извлека най-доброто — тя кима към вратата. Приемам това като знак, че съм свободна, и тръгвам да излизам. Не дръзвам да й отговоря, но мисля върху това, което каза.

Наистина ли го правиш, бабо, мисля си.

Моят начин да извличам най-доброто от нещата е като избягам от тях. И не ми пука какво казват другите — отстоявам го като основно човешко право. Събуждам се в сряда с гадно чувство в стомаха — сещам се, че с Том не се чукаме, а ми се иска. Отивам на работа и споделям с Лизи, чиято реакция е:

— Обади му се тогава!

Имам по-добра идея.

— Хайде да се отрежем — Лизи се цупи — с портокалов сок — добавям, понеже зная, че нямам шанс да убедя Лизи да сложи алкохол в уста.

— Да се отрежем с конска доза витамин С! Ура! — възкликвам, за да я изкуша и да се развеселя. Лизи не изглежда много убедена и аз продължавам: — Брайън е в Хонконг на онова тай чи събиране, ти беше на фитнес вчера и онзи ден, а вероятно и по онзи ден. Твърде много тренировки няма да ти се отразят добре! Ще ти се изтъркат костите! А! Помисли си за артрита!

Скръствам ръце и чакам.

— Казах ли ти, че Мишел и Маркъс са сгодени? — казвам като хитър ход да я убедя да излезем.

— Какво? Не? Кога? О, Боже мой! — възкликва Лизи. — Добре, ще излезем — добавя неохотно, — но не си мисли, че не ми е ясно, че ме изнудваш.

— Много „не“ и „че“ на едно място, но добре — и започвам да кроя планове.

Идеята да изкуша Лизи да пие, е толкова живителна, че ми идва вдъхновение да се обадя на агента за недвижими имоти. За моя изненада Адам има да ми покаже два апартамента. И двата са в Кентиш Таун и попадат във финансовите ми възможности. За единия ми казва, че „е близо до всички местни магазини“. Другият е „просторен и на добро място“. Казвам му, че довечера съм заета, но може би утре, ако му е удобно.

— Има още много желаещи — вика той, — искате ли апартамент, или не! Това е всичко в момента! Ще изчезнат ей така! — чувам как Адам щрака с пръсти и подозирам, че е от типа, който бабата на Мишел би нарекла „ненормалник“. Но приемам да видя апартаментите тази вечер.

Съобщавам новината на Лизи в шест и тя няма нищо против да отидем заедно.

— Ще бъде забавно — казва.

Вземаме метрото до офиса на Адам и казваме кои сме. Адам говори по телефона и ни кани да седнем с ръка. Четири минути по-късно скача, мъжкарски подрънква голяма връзка ключове пред лицата ни и отправя похотлив поглед на Лизи. Мога да кажа, че е впечатлен от нея, а и двете сме поразени от него — или по-скоро от силната миризма на афтършейва му.

— Joop е — прошепва Лизи, когато Адам отива да си вземе мондеото, — но не се предполага да слага толкова много.

Избърсвам смъдящите си очи и промърморвам:

— Стига бе!

След секунда пред нас спира една бяла таратайка с хлътнала предна врата. Отскачаме да не ни прегази.

— Лизи, може да се качиш отпред — казвам сладко, но тя се опъва. И така, аз сядам до Адам, който с късо подстриганата си коса и златен пръстен с формата на печат, както и свръхголямо его бързо става неустоим. Шега. Премествам крака и се опитвам да не обезпокоя деликатната екосистема на колата от тенекиени и картонени кутийки, както и списания. Понеже няма какво друго да кажа, измучавам:

— Господи, откраднали са ти уредбата!

Той отговаря:

— Да, гадно, нал’ тъй? — и запалва цигара.

Макар че е посред зима, той отваря прозореца до долу и се хваща за покрива — вероятно за да му попречи да не излети. За щастие на всички, телефонът му звънва. Следващите десет минути той крещи:

— Да! Дона! Става! Да! Добре, уредено! Харвестър! Дадено!

Аз треперя в палтото си и казвам на Лизи:

— Не мога да повярвам, че го правя.

Тя изгуква:

— Защо не! Страхотно е да живееш сам! На мен ми харесва! Представяш ли си! Да не трябва да делиш банята с никого!

Кимам и казвам:

— Предполагам — после колата спира и Адам изскача.

След петдесет и девет секунди нацупено се натоварваме отново в колата. Гледам заплашително черните кожени обувки на Адам (всяка от тях е чаровно украсена с метална платка) и изписуквам:

— Близо до всички магазини! Та той е над ресторант за бързо хранене за риба и чипс!

Според Адам няма проблем.

— Скъпа — казва той, — за парите, които даваш, това е най-доброто в района. А и никога няма да останеш гладна!

Казвам подозрително:

— Това значи ли, че другият апартамент е до денонощна бензиностанция?

Адам е впечатлен.

— От к’де знаеш? — казва.

— В Ийст Финчли е хубаво — казва Лизи утешително, докато Адам изчезва в далечината, — може да погледнеш там?

Бърча нос.

— Твърде близо е до майка — казвам, — хайде да поседнем някъде! След петнайсет минути сме на маса пред бутилка червено вино.

Аз го поглъщам гладно, а Лизи (след като я убедих, „само толкова“) отпива по малко. Няма търпение да чуе историята на Маркъс и Мишел и вика:

— Не! — всеки път, когато се опитам да пропусна нещо. Невероятно бързо изпразваме бутилката с вино. Или както казва Лизи — след две малки чаши „бържо“. Само ще кажа, че бързо я хваща. Поръчвам втора бутилка и Лизи изхълцва през смях:

— Никога не го правя през седмицата.

— Да не би да го правиш през уикенда — казвам.

Разговорът се завърта около Коледа. Аз заявявам, че няма да правя „абсолютно нищо“, а Лизи — че ще „помага в коцйална сухня“. Спукваме се от смях.

— Леле! Браво на теб! Но това не те ли натъжава? — казвам, след като се успокоихме.

— Не — казва Лизи, — стршахотно е. Въодушевявшо! Зат’фа е Коледата!

Наливам по още една чаша.

— Какво, да досаждаш на бездомните, за да се чувстваш удовлетворена и да избегнеш семейството си? — казвам. Лизи изглежда сразена и затова бързо добавям: — Пошегувах се, но няма ли да сте заедно с Брайън?

Следва едночасово говорене за Брайън, по време на което Лизи поръчва още една бутилка, а аз си мисля „но Брайън е толкова стар“.

— Но Брайън е толкова стар — казвам и затискам уста с ръка.

Лизи игриво ме цапва по ръката и вика:

— Чух те! Не е стар! Е, по-възрастен е, ама к’во!

Крещя:

— Но това е като да излизаш с баща си!

За щастие, вместо да ме зашлеви, Лизи решава, че това е смешно. Удря масата и силно се разсмива.

— Той няма нищо общо с баща ми! Откачалка такава! По-стар е, ама к’во!

Сигурно обемът алкохол, който обтича вътрешностите, е консервирал мозъка ми, защото не мога да не оспоря твърдението й:

— Да! И к’во! — повтарям.

Лизи отпива от виното, отмята коса назад и се смее:

— Смешна си! Намираш се в етап на отричане! Това казва моят пшихо, пшихо, така казва приятелят ми!

Лизи е толкова заета да отмята косата си и да се опитва да произнесе думата „психолог“, че не забелязва изуменото ми изражение.

— За какво? — казвам и смехът ми стихва.

— Не зная — вика тя и се клатушка на стола, — може би за Том — хихика тя.

Аз също се разсмивам и викам:

— Бльок! — после и двете се смеем. Не искам да спираме и казвам с хриптене:

— Но той, той… — Лизи се залива и казва: — Си слага ръката — и заедно повтаряме — в кучешки задници!

После ми хрумва нещо, което в дадения момент изглежда като добра идея. Предлагам да отидем в любимия бар на Том.

— Той живее наблизо! На тази улица.

— Ако е само на тази улица — казва Лизи, — да ходим.

Плащаме и се изнасяме.

— Краката ми ша като гумени — въздъхва Лизи, докато се клатушкаме и сме се вкопчили една в друга, за да се крепим.

— Не е нужно да викаш — измучавам аз, — до теб съм!

Когато си помислиш: „Тъпа съм, когато съм пияна“, когато си пияна няма съмнение, че си много тъпа като си пияна.

— Това е — възкликвам, — хайде да погледнем през прозореца! Лизи вече подскача. Прилича на Зибидии^[2] с перука.

— Не виждам — оплаква се. — Хайде да влезем.

И при тези думи тя отваря рязко вратата и ме дръпва вътре. Само за миг животът ми се разбива на парчета. Виждаме Том. Той държи ръката на елегантна жена. Лизи вика:

— Ету гу! — и пада. Всички в кръчмата включително Том и жената ни зяпат. Аз веднага изтрезнявам и изправям Лизи от пода. Тя се подпира с една ръка да не се клати, а с другата сочи и вика:

— Хелън вече не те харесва Том, щот’ си пъхаш ръцете в кучешки задници!

Единствената утеха е, че докато изнасям Лизи и себе си през вратата, всички от кръчмата гледат Том.