Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Getting Over It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Анна Макстед. Да погледнеш живота в очите

ИК „Санома Блясък“, София, 2008

Редактор: Милена Милева

Коректор: Мая Георгиева

ISBN: 978–954–8186–04–9

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Някои дни имам чувството, че съм на петдесет. Непрекъснато съм уморена. Не съм била на клуб от двайсет години. И от толкова отдавна не съм правила секс, че не бих се учудила, ако там, долу, се е затворило. Гледам на петък вечер като на шанс да поправя две от тези оплаквания.

Вечерта започва, когато Тина, Лизи и аз се изнизваме от офиса в 6:01 и се скупчваме в тоалетните да се наконтим.

— Ако трябва да сме точни — казвам на Лизи, която е гузна, че си тръгва навреме, — днес сме работили цели тридесет и една минути отгоре, така че на твое място не бих се оплаквала.

Тина ме поглежда самодоволно.

— Бясната амбиция май се изпари — казва тя.

Отвръщам:

— Въпросът не е в това, какво правиш, а какво те виждат да правиш. И когато Латиша си тръгна в пет и четиридесет и пет, аз бях потънала в работа.

Хиля се самодоволно и изравям извивачката за мигли от чантичката за грим, пълна с какво ли не (имам неестествено прави мигли и ако не ги извивам, изглежда все едно ги няма). Лизи отваря метална кутия, която спокойно може да съдържа оръжие, взема четка от едно от отделенията й и с размах разпръсква пудра по цялото си лице. Тина започва от нулата — първо внимателно изтрива мазнината, натрупана през деня с памучен тампон и лосион за почистване. Само оправяне на грима не е достатъчно за нашия господар и повелител Ейдриън, мисля си кисело. Знам, че е гадно от моя страна, но тя е толкова превзета покрай него.

— Нямам търпение да се запозная с Ейдриън — казвам, като се опитвам да се преборя със собствената си гадост.

— Хубаво — казва Тина. После добавя небрежно: — Моля те, опитай се да не казваш нищо обидно!

Очите ми се разширяват до предела си и отвръщам:

— Нахална крава такава! По скоро ти внимавай да не кажеш нещо обидно на Том! Никакви шеги за напишкване, разбра ли?

Тина се ухилва, казва „разбрано“ и се обръща към огледалото.

— На теб Том ще ти хареса — казвам на Лизи, — сигурна съм.

Лизи се усмихва в огледалото и казва искрено:

— Нямам търпение да се запозная с него, звучи прекрасно.

Усмихвам се с благодарност, приключвам работата по нагласяването и веднага ме обзема скука.

— Как е новото жилище? — питам Лизи, която наскоро си купи просторен апартамент на последния етаж в Лаймхаус.

— О — отвръща тя, — прекрасен! Гледката към Темза! Мога да я й се наслаждавам вечно! Толкова е красиво!

Аз лично си мислех, че Темза е воняща кафява река, но само промълвявам:

— Колко прекрасно…

Може би изглежда живописно от разстояние. А и какво говоря? Моята спалня гледа към алеята и металносинята тойота RAV4 на Маркъс. Чудя се дали има апартаменти за продан в нейния блок.

— Не ти ли е нервно да изплащаш ипотека? — питам.

Лизи накланя глава настрана и казва:

— Всъщност не. Мама е финансов съветник. Помогна ми да го планирам.

Разбира се!

— А имаш ли мебели?

Не, още не. Лизи не иска да си дава много зор. Предпочита да събере подбрани „авторски предмети“ (каквото и да означава това), отколкото стълпотворение от боклуци. Например миналия уикенд, казва тя, видяла прекрасен „източен шезлонг“ (пак нямам представа за какво говори) за 650 лири от Конран.

— Шестстотин и петдесет кинта? — извиква Тина. — Ти луда ли си?

Лизи знае, че е малко разточително, но е толкова „изчистен“. И би изглеждал сензационно на пода от кленово дърво.

Казвам й, че ако иска източен шезлонг, тогава трябва да си го купи и да се откаже от други глезотии като легло например.

— А съседите как са? — питам.

Лизи прави странна физиономия. Някои са любезни, казва. Имала дълъг разговор с номер 28 вчера. Номер 28 й казал, че номер 26 е „търговец“.

— О — възкликнала Лизи, — търговец на антики ли?

Не, отговорил номер 28 мило, на наркотици. Докато аз и Тина престанем да се хилим, вече сме в кръчмата.

Брайън беше първият мъж (ако може да се окачестви като такъв), който дойде. Той послушно ни целува по бузите, след което насочва вниманието си към Лизи. Гледа я така, както любител на изкуството гледа рядка картина, повдига ръката й и я целува. Лизи се изхилва и приглажда косата зад ушите си. Не мога да не се усмихна, макар и елегантният джентълмен да е облечен в пуловер на фигурки и сиви обувки. Тина също ги гледа. Очевидно съжалява за репликата: „Брайън е задник!“, защото скача и го пита:

— Какво да ти донеса?

Но Брайън настоява да черпи. Отива до бара да купи минерална вода, бира Бекс и портокалов сок („Тина, да не би да не ти е добре?“) Поглеждам Лизи и тя видимо се изпълва с гордост.

— О — казва Тина, като пали петата си цигара от десет минути, — младата любов!

Аз й хвърлям свиреп многозначителен поглед (Брайън е на ръба на осемдесетте), но нито тя, нито Лизи усещат гафа. Брайън се връща от бара и се приготвям да го презра за това, че е трезвеник, когато виждам, че си е купил една халба. Поглеждам Лизи за знаци на неодобрение, но няма такива. Тя го погалва с любов.

— Вие двамата — казва Тина, — идете някъде насаме!

Брайън се засмива. За моя изненада той вади дълбок момчешки смях. Настанява се до Лизи и се обръща към всички:

— Е, как е работата?

За щастие, сме спасени от повърхностните приказки благодарение на пристигането на Месията, известен още като Ейдриън. Тина скача да го поздрави толкова бързо, че разлива питието си.

— Това не го бях виждала — казвам леко подигравателно.

Тя не ми обръща внимание.

— Приятели — казва тя официално, сякаш го представя на събрание на анонимните алкохолици, — това е моят приятел Ейдриън. Той е архитект.

Ейдриън се усмихва с блестяща в бяло усмивка и се ръкува с всички. Моята ръка изведнъж се оказва потна и я изтривам в панталоните си, преди да ми дойде редът.

— Здравей — казвам, като си мисля: Охо! Взимам си думите назад. Той е Месия.

Ейдриън е много приятна гледка за очите. Много! Облечен е в ушит по поръчка тъмносин костюм, безупречно изгладена лилава и тъмнорозова вратовръзка. Златнорусата му коса е къдрава като на ангел и човек очаква сини очи, но неговите са кафяви, с дълги момински мигли. Усмивката му е ярка и широка и контрастира с лекия му тен.

— О, Тина! — казвам одобрително. — Сега ти вярвам!

Ейдриън се засмива, както и Тина. След което хуква да му донесе червено вино.

Лизи се сгушва до Брайън и изчуруликва:

— Толкова много сме слушали за теб!

Ейдриън й се усмихва и казва:

— Само добро, надявам се?

Лизи се смее и казва:

— Аха!

Тина се връща бързо с червеното вино на Ейдриън, което поставя с любов пред него. Майчице, направо като в „Краля и аз“.

— И така — казва Ейдриън шеговито, като шляпва бедрото на Тина, обвито в пола на Миу Миу, и го потупва с любов, — какво си разказвала за мен?

Тина го поглежда стресната и казва:

— Нищо! Защо?

Ейдриън отвръща провокиращо:

— Явно си разказвала на приятелите си всякакви тайни и много бих искал да знам какви са те.

Той повдига ръката си от скута й и започва нежно да масажира врата й. Тя потръпва от удоволствие. Не искам да звуча като майка игуменка, но е неприлично. Те направо го демонстрират! Не може ли да почакат? Решавам да прекратя обществената изява на любовната игра.

С твърд глас и високо казвам:

— Казвала ни е, че си красив, преуспял, остроумен и така нататък, но също така беше много разочароващо и не ни е разкрила нищо поне малко интимно. Така че си в безопасност.

Очаквам Тина да се издразни от изказването ми в стил Гринч, но тя грейва. Както и Ейдриън. Той възнаграждава Тина с целувка и прошепва:

— Истината винаги блясва накрая![1] — и образован отгоре на всичко, направо ми се гади.

— Добре — казвам, — достатъчно!

Докато Том дойде, малко след седем и половина, разговорът се върти около странните бисквитени навици на Лизи. Тя не обича да поглъща „празни“ калории. (Макар че аз основателно мога да споря, че се оправдава поглъщането на „празни“ калории, като заменяш с тях „скучните“ калории — просто заменяш зелената салата с шоколадово удоволствие и голям мултивитаминов сок.) Но не, Лизи никога няма да направи това. Макар че от време на време се отдава на някои изкушения. Тогава тя прави нещо забележително, а именно „разделя обикновена бисквита на осем части и изяжда по едно парче на час“. Ние я зяпваме.

— И точно на часа ли я ядеш? — пита Тина заинтригувана.

— Но това означава, че цял ден мислиш за тази мижитурна бисквитка! — изписквам аз. — Това не те ли тормози? Не е ли по-добре да я погълнеш и да приключиш с това?

Избухва спор за бисквитените ни навиците. Тина може да държи пакет от бисквити до леглото си буквално в продължение на седмици и дори да ги забрави, тъй като „бисквитите нямат ефект върху нея“. Ако има някаква слабост, тя е за чиле с вкус на пушен бекон и (неясно защо) „той е полезен“. Аз мога да погълна петнадесет бисквити наведнъж и пак ще има място и за пудинг, макар че ако трябва да съм честна, това зависи от вида бисквити. И не изпитвам вина.

— Ще изпитвам вина, ако убия някого — казвам строго на Лизи, която ахка и потръпва като риба на сухо и очевидно има нужда от малко перспектива за естеството на престъплението.

Ейдриън се засмива и казва:

— Значи обсъждаме яденето на бисквити като морален въпрос!

Брайън (сериозният стар козел) се намесва с:

— Така казваш, но всъщност има много жени, а и мъже, които биха казали, че се чувстват „зле“, задето са изяли бисквита, дори „ужасно“ — и не би ли казал, че използването на такъв емоционално обременен език е изключително показателен за начина им на себевъзприемане и в резултат тяхната себеоцен…

Без съмнение той може да продължи така с часове, но Том избира този прекрасен момент да влезе в кръчмата. Поздравявам го радостно (най-малкото изглежда страхотно) и Брайън е принуден да прекрати тирадата си. Ейдриън също изглежда облекчен.

Представям Том на всички:

— Спомняш си Тина, но няма да задълбаваме, нали? — той се усмихва, целува, ръкува се и настоява, че е негов ред да черпи.

— Значи вече познаваш Том? — Ейдриън пита Тина бързо, преди Брайън да продължи с лекцията си.

— Само веднъж сме се виждали — казва Тина нервно, тъй като е наясно, че внимателно следя всяка нейна дума и ще я полея с бира, ако дори се осмели да намекне за шеги, свързани с уриниране, — излязохме с Хелън да пийнем по едно.

Ейдриън е заинтригуван. Той присвива страхотните си очи и казва:

— Тогава защо „да не задълбаваме“?

Нямам намерение да позволя на Тина да разкаже ужасно смешната история за това, как благодарение на алкохола се изпуснах, и затова я прекъсвам:

— Защото пих прекалено много и бях малко замаяна.

Гледам към Тина по начин, който ми се иска всички да изтълкуват като благосклонен, а само тя — заплашителен. Действа. Вместо да заяви, че съм пияна лъжкиня, тя казва покорно:

— Хелън се срамуваше. Тя не обича да й се напомня за това.

Аз й отправям усмивка.

Ейдриън предполага:

— Тогава май не е било само по едно.

Но Тина настоява (с непоклатима физиономия, достойна за пазачите на Бъкингамския дворец):

— Хелън е като мен, не пие много и затова лесно се напива.

Наистина съм изненадана, че носът й още не е стигнал размерите на Конкорд и не е пробил прозорците на кръчмата. Чувствам как в мен се надига кикот, така че се усмихвам благодарно на Тина и промърморвам, че отивам до тоалетната.

Когато се връщам, Тина и Ейдриън са потънали в разговор и милувки, а Том си бъбри с Лизи и Брайън. Сърцето ми подскача ужасено, дано Лизи да е започнала пак да приказва за психоанализата на Юнг и уикенди в юрти. Дано Том да я хареса и тя да хареса Том. (Брайън да се оправя.) За щастие, се оказва, че обсъждат Корнуел.

Брайън е роден в Морвенстоу — точно на брега, и макар и да е живял в Лондон двадесет години, му липсва спокойствието.

— Тай чи не компенсира ли? — питам лукаво.

Той се усмихва и отвръща:

— Малко. Но преди всичко намирам, че тай чи е много ефикасен, ако страдаш от синдрома на шпица.

Той избухва в смях, докато това бъбриво плямпало Лизи се измъква към тоалетните, а аз се задавям с питието си и започвам да плюя. С много тънък глас казвам:

— Толкова много съжалявам.

Брайън махва с ръка на извинението ми и казва:

— Простено, простено, само те закачам.

Усещам, че Том е на път да се намеси с: „За какво говорите?“, затова казвам бързо:

— Ти, Том, ъъ, занимаваш ли се е някакъв спорт? — това е задръстен въпрос, но и ситуацията е аварийна.

— Тичам. И се боксирам — отвръща той учтиво, — макар и да не съм много добър.

— О, глупости, сигурна съм, че си страхотен! — възклицавам най-вече, за да отклоня разговора колкото се може по-далеч от гафа с шпица.

— Така ли? — казва Том, като ме дарява със слънчева усмивка. — И защо си така сигурна? — той ми хвърля поглед, който би разтопил шоколад.

Започвам да клатя крак, за да не се изчервя. След което му връщам погледа, игриво стискам ръката му над лакътя и измърквам:

— Изглеждаш толкова твърд, охо, ти си твърд!

Да си призная, изобщо не ме бива да се правя на фаталната жена. Неизменно ми се изпречват разхлабени павета, разгонени кучета и неподатливи въртящи се врати. Но тази вечер съм безсрамна. Прехапвам устни изкусително (надявам се) и прошепвам:

— Ммм, много твърд! — като се моля на Господа Том да не избухне в смях на представлението ми.

Том приближава устни до ухото ми и промърморва небрежно:

— Опитай ме!

Сърцето ми удря силно — или имам заешки крак, заседнал в гърдите, или преживявам пристъп на сърцебиене и трябва да отида на лекар. Задържам леденосиния му поглед, бузите ми горят и прошепвам:

— Само се опитай да ме спреш!

Междувременно Лизи и Брайън са достатъчно тактични и са започнали разговор помежду си.

Примъквам се по-близо до Том, докато бедрата ни се докосват, и сърцето ми ще се пръсне. Това е похот, но не само, има и нещо друго. Не мога да разбера какво точно. Седим в кръчмата и флиртуваме безсрамно, докато става време да ни изгонят, преместваме се в малък затънтен клуб в Сохо и крещим, за да надвикаме музиката, докосваме ръце и все така не мога да го проумея. Тина и Ейдриън си отиват, тъй като са изтощени и Ейдриън е на работа на следващия ден, Лизи обявява, че ще става рано, за коледно пазаруване (остават само три седмици), и аз все така не мога да го проумея.

Том и аз се изтърколваме на улицата и държим ръцете си, и хапваме отвратителни дюнери, и сърцето ми все така препуска, и все така не мога да го проумея. Хвърлям дюнера в една кофа за боклук, той ме придръпва към себе си и се целуваме, целуваме се и се прегръщаме един друг, и заешкият крак отчита 145 километра в час. Най-сетне разбирам и се дръпвам да си поема въздух. Страх. Не знам защо и не знам дали Том разбира, но не казва нищо. Целува ме бавно и ме гали по косата. След което вика такси.

И после спира още едно за себе си.

Бележки

[1] Известна фраза на Ланчилото от „Венецианския търговец“, Шекспир — Б.р.