Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Getting Over It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Анна Макстед. Да погледнеш живота в очите

ИК „Санома Блясък“, София, 2008

Редактор: Милена Милева

Коректор: Мая Георгиева

ISBN: 978–954–8186–04–9

История

  1. — Добавяне

Глава 22

Имам повече притеснителни моменти в сравнение с другите хора. Спомням си една съботна сутрин, когато бях на четири, родителите ми ме завлякоха на освежителна разходка из Риджънт Парк. Бяха толкова погълнати един от друг, че не забелязаха как съм изостанала назад, защото вниманието ми прикова огромна оранжева риба в декоративното езеро. Когато вдигнах поглед, родителите ми ги нямаше и паркът беше пълен със страшни високи хора. Тичах сред тях и се препъвах панически с лачените си обувки. Най-накрая видях гърба на баща си и мушнах ръката си в неговата. Той ме погледна, аз вдигнах очи към него и срещнах слисаното лице на непознат. За щастие, тъй като бях на четири и бях сладка, непознатият реши, че е забавно и ми помогна да открия истинския си баща.

Уви, моят най-скорошен срамен момент настъпи тази сутрин и тъй като вече не съм на четири нито съм толкова сладка, свидетелите ми не проявиха милост. Бях закусила и репетирах за срещата довечера пред огледалото в банята. Не бях сигурна как да се представя на Том и затова експериментирах. Дали едно закачливо „Здрастиии!“ и енергична целувка по бузата, или по-изисканото „Как си?“, придружено от сдържана усмивка? Или пък зашеметяващо секси „Здравей, Том“ и тайнствено потрепване на устните?

Усърдно разигравах тези възможности, когато усетих явлението, което авторите на трилъри май наричат „прокрадващо се присъствие“. Обърнах се и на вратата на банята (която в ентусиазма си бях забравила да затворя) стояха Люк и Маркъс, прехапали юмруци, за да спрат кикота си.

— Разкарайте се! — изревах, докато те се превиваха от смях и подхвърляха остроумни забележки от рода на:

— Какво ще кажеш да ми размажеш червилото!

Тръшнах вратата и изскърцах:

— Не съм казвала подобно нещо! — после седнах на тоалетната чиния с глава в ръцете, поклащах се напред-назад и стенех „Неееееееееее!“

Унижението и срамът продължават да отекват цяла сутрин и засенчват решителността ми да бъда дейна. Не мога да се съсредоточа върху работата си, тъй като се сещам за физиономиите им, потръпвам несъзнателно и изхленчвам не! на себе си. Накрая не издържам и съм принудена да споделя с Лизи.

— Изживявам синдрома на посттравматичния стрес — казвам сърдито, а Лизи едва се сдържа да не се разсмее.

— Хелън — изчуруликва тя, — не бива да се тревожиш за тази вечер. Просто бъди себе си!

Обръщам очи и мудно се отнасям до бюрото си. Телефонът звъни. Не искам да вдигам, да не би да е Том, който отменя срещата, но тъй като Латиша цъка с език и пуфти, го оставям да звънне само още два пъти.

— Ало — пропявам. — Отдел статии.

(Това е опит да звуча като енергична жена със скоростно развиваща се кариера вместо смешна, тромава задръстенячка на дъното на стълбата.) За съжаление, усилията ми са напразни, тъй като на телефона е майка ми. Сега пък какво?

— Здравей, мамо — казвам внимателно, — какво става?

Дали Баба Фло е изпразнила гардероба на баща ми и е изпратила всичките му дрехи на благотворителна организация. Или продължава да побърква майка ми с нейните „само ако бях“. Или пък я принуждава да гледа изложба на антики! Или пък я обявява за скръндза, защото не иска да купи консервирани наденички?

— Изтощена съм — казва тя сприхаво.

Оказва се, че предната вечер в два сутринта й призляло и слязла по стълбите, за да търси някакви хапчета против повръщане. Ровела в аптечката, когато кухненската врата се отворила с трясък („Направо щях да умра от страх!“) и баба Фло тържествуващо изтръгнала шишенцето с хапчетата от ръцете й. Изглежда баба ми извикала:

— Докато съм в тази къща, няма да търпя повече глупости от теб!

Подозирам, че майка ми е едновременно раздразнена и трогната.

Тя приключва разговора, като сковано казва:

— За последно съм била на ресторант на последната годишнина от сватбата. Къде ще предложиш да отидем?

Нямам представа, но казвам бързо:

— Има тайландски ресторант близо до Айлингтън. Сигурно ще е хубаво. Правят жасминов чай.

Майка ми замълчава.

— Звучи добре — казва тя. — Не мисля, че някога съм опитвала тайландска храна.

Прошепвам:

— Ще ви взема с баба Фло в осем — и затварям телефона. Гледам бюрото си и заглавната страница на Мирър се размазва пред очите ми. Примигвам и отново я фокусирам. Не съм сигурна, но не мисля, че майка ми някога е изразила, е, удоволствие е твърде силна дума, положително отношение към моята компания. Но и за първи път ще я водя на вечеря.

Следобедът минава бавно. Латиша го разваля, като ми нарежда да подредя папката с фактурите. Въпреки че съм ужасно отегчена, се опитвам да си придам усърден и ентусиазиран вид. По някое време тя се надига над компютъра си, поглежда ме подозрително и казва:

— Хелън, да не би да са ти увеличили дозата? — и избухва в смях.

— Ха-ха — отвръщам, без да ми е забавно. Шегите на Латиша са редки като върнати данъци и смешни като рака. Чудя се как да поддържам преструвката за работна етика, когато се готвя да си тръгна точно в шест. (Много е важно да се прибера у нас в шест и четиридесет, за да разполагам с приличните осемдесет минути за разкрасяване.)

Латиша решава бързо дилемата ми в пет и половина, като си грабва палтото и излиза. Няма глупости от сорта на „Довиждане, ще се видим утре“. Латиша е за завиждане (макар че аз лично не мога да я трая), тя просто не се интересува дали я харесват, или не. Аз не мога да го изиграя толкова убедително. Латиша е освободена. Аз все още се боря. Например мразя и презирам Маркъс, но определено ми пука, че той също ме мрази и презира. А по отношение на Джаспър — иска ми се да го убия, но ми е мил. Напомня ми на принц Филип. Въпреки че не ми се е обаждал (Джаспър, не принц Филип), откакто се премести да живее с Луиза, имам нужда да ми се възхищава. Тези повърхностни мисли се въртят в главата ми като облак конфети, докато отключвам вратата на апартамента. После си забранявам всякакви мисли за Джаспър и Маркъс и насочвам вниманието си към херкулесовата задача да измия и да приведа косата си в социално приемлив вид.

 

 

Том звъни на вратата в 8:10. Подозрително точно уцелва момента и се чудя дали не е пристигнал по-рано и не е чакал в колата си. Изпитвам леко раздразнение — не прекалено рано, не прекалено късно, а точно навреме. Като Златокоска с овесената каша. А и тя е една малка позьорка. Обзалагам се, че Том е от мъжете, които искат сметката с показен замах на ръката си. Като Маркъс. Ох! Стига за Маркъс.

Джаспър, доколкото си спомням, вдига лениво ръка и сервитьорките дотичват.

Тръгвам към вратата и се ощипвам, за да изгоня глупавите си пърхащи мисли, които ми убиват удоволствието. Какво ми става? Надявам се, че Том не е облякъл нещо ужасно от сорта на жилетка. Отварям вратата със замах, за да посрещна съдбата си. Том ми се усмихва, аз му се усмихвам в отговор и въздъхвам с облекчение. Носи дънки, риза цвят каки, бяла тениска отдолу и кафяви мокасини. Преди бих си отбелязала наум всеки елемент от облеклото му и бих докладвала на Тина, за да прецени тя дали той е готин, или да не се захващам с него. Но тъй като Тина тихомълком освободи позицията на мой моден съветник, а и Том изглежда зашеметяващо, не си правя труда.

— Изглеждаш добре — казва Том и ме целува по бузата.

В главата ми изплуват две неща:

А: Дали е репетирал пред огледалото как да ме поздрави?

Б: Наистина се надявам да е, при положение че съм прекарала час и половина в контене, тъкмене и скубане на вежди. За това трябва да благодаря на Лизи. Тази сутрин, след като изтърси хит фразата: „Просто бъди себе си“, тя ми каза, че би било добра идея да оскубя веждите си. Ако трябва да я цитирам точно: „Веждите са толкова важни — те са окачалките, на които закачаш лицето си. Ако не им обръщаш внимание, можеш да слагаш колкото си искаш грим и пак ще изглеждаш размазана. Това са основи на красотата.“

Послушах я. Разгледах един брой на Глемър, от който си избрах един завиден чифт вежди и после се постарах да ги копирам. Не съм сигурна, че успях напълно, но Том каза, че изглеждам добре. Значи се е получило!

— Благодаря — казвам, — и ти също. (Лизи също така ме инструктира колко е важно да се приемат комплиментите: „Ако не ги приемаш, ще обидиш човека, който ти ги прави“.)

Но очевидно не е инструктирала Том, който изглежда засрамен, подръпва ризата си и казва:

— Какво, този стар парцал ли?

Разсмивам се. Изведнъж не знам какво да кажа.

— Ами, заповядай, искаш ли кафе или… — почти произнасям безсмъртната прелъстителна фраза „или нещо по-силно“, но успявам да се спра навреме, — или бира, или нещо такова?

Том размахва найлоновата торбичка, — която носи и казва:

— Един клиент ми подари бутилка червено вино тази сутрин. Можем да го отворим, ако искаш.

— Какво, получил си бутилка Пино ноар от хамстер ли? — изтървавам аз.

— Всъщност не. Не от хамстера, а от мамчето му — отвръща Том шеговито.

Улавям се, че пърхам и поканвам Том в кухнята. Чува се шум, когато Шишко се шмугва през вратичката за котки. Том послушно крачи след мен.

— Как е майка ти? — пита той.

— Добре, благодаря — отговарям, като решавам, че майка ми няма да провали тази вечер.

— Наистина? — пита Том окуражаващо.

— Баба ми се грижи за нея — отговарям кратко, докато отварям виното и, гъл-гъл, наливам поне половината в две огромни зелени чаши за вино.

(Купих ги специално, тъй като винените чаши на Маркъс са малки. Както и други негови притежания, бум-бум.) И понеже аз съм си аз, веднага нарушавам обета и разказвам на Том интересната история за тайните срещи на майка ми с баба.

— Ходех при майка три пъти в седмицата. Защо не ми каза? — изписквам и се мразя за това, че ми пука.

Том изглежда озадачен.

— Това е странно — казва той. — Може би греша, но ми звучи манипулативно. Желание за надмощие.

Мълча. Отпивам голяма глътка вино. Може би съм наивна, но до този момент винаги съм си представяла, че съм правела предимно каквото си искам, независимо от майка ми. Но сега, след като Том го споменава, изведнъж ми хрумва възможността, че винаги съм правела това, което тя е искала — и ако случайно не е така, тя рязко ме връща в правия път, като, ами например, като си прерязва вените.

Бавно казвам:

— Така ли смяташ?

Том внимателно наблюдава лицето ми.

— Не зная, просто гадая, тъй като не познавам майка ти.

Спирам за момент. След което казвам колебливо:

— Тя наистина обожава да е център на внимание. Но може би не се е замислила. Или е смятала, че не ме интересува.

След което си давам сметка, че седим на кухненската маса и в продължение на цели 28 минути обсъждаме майка ми, която обожава да й се обръща внимание. Пак сгафих!

— Както и да е, достатъчно за нея! — казвам бодро. — Разкажи ми за твоите родители.

Том се размърдва в стола си и казва провокиращо:

— Не съм сигурен, че искаш да знаеш.

Не бях, но сега вече съм.

— Разкажи ми! — моля го.

И той разказва около три секунди. Родителите на Том се развели, когато бил на пет. Майка му се омъжила повторно три години по-късно и той смята пастрока си за свой истински баща. Майка му е „диамант“, а доведеният му баща е „супер пич“. Не се вижда с „първия съпруг на мама“. По начина, по който го казва, разбирам, че не иска да обсъждаме темата повече.

— Защо? — питам задъхано.

Той вдига рамене и ми отвръща, че никога не са се разбирали.

— Какво! — възкликвам. — Дори и когато си бил на четири години? Какво може да не е харесвал в теб тогава!

Виждам, че на Том му става неудобно и добавям бързо:

— Не е нужно да ми казваш.

Той се засмива и отвръща:

— Не е нищо зловещо. Просто не обичаше много децата. Не е заради мен. Той се отнасяше по същия начин с брат ми и сестра ми. Майка ми беше, а и предполагам винаги е била, либерална. Беше с две ръце за това момичетата да си играят с трактори, а момчетата да плачат, а съпругът й мислеше обратното. Момичетата трябваше да се обличат в розово и да си гласят куклите, а момчетата да носят синьо и да се обличат като каубои.

Наливам си още червено вино. Том почти не е докоснал чашата си, но доливам и в неговата, за да не изглеждам голяма пияница.

— Значи — казвам, нетърпелива за отговор, но също така осъзнавайки, че нагазвам в тема, достойна за шоуто на Джери Спрингър, — тогава на теб — и докато думите се оформят, си напомням, че тактичната сдържаност е от изключително голямо значение — харесваше ли ти да се обличаш в розово?

И се присвивам от собствената си тъпотия. Том се засмива.

— Ами ако ми е харесвало? — казва той, като повдига вежда.

— Нищо, нищо. Съвсем нищо — избърборвам, като си мисля: „Трябваше да се досетя. Той е обратен. Готините мъже винаги са обратни или са женени. Или и двете. Знаех си, че има някаква уловка. И сега го засегнах.“ Така съм се оплела в своята тясна и объркана от алкохола нишка на мисли, че пропускам следващия коментар на Том и ми се налага да го помоля да повтори. Оказва се, че четиригодишния Том обичал да рисува, докато първият съпруг на майка му счупил четката му и го плеснал през лицето с парчетата. Оттогава изгубил желание и повече не е рисувал.

— Това е ужасно! — ахвам аз. Трагичната ситуация се разраства пропорционално на погълнатия от мен алкохол.

— Всъщност не — ухилва се Том. — Майка ми го изгони два дни по-късно и после всички заживяхме щастливо. Какво ще кажеш да отидем да си вземем пица?

Аз кимвам и престорено скромно казвам:

— Дори можем да сме разточителни и да си вземем две.

Викаме такси до Пица Експрес, защото според Том в никакъв случай не мога да вървя с тези обувки, и някак си стигаме до извода, че Скуби Ду беше много по-добре без онзи новак Скрапи, и дори и да не можеш да направиш подходяща имитация на Скуби Ду (или който и да е анимационен или телевизионен герой), фактът, че си отделил ценно време и си положил старателни усилия, те прави достоен за уважение. Том имитира Скуби Ду страхотно и аз го карам да ми демонстрира около девет пъти. И той се съгласява, че моята Мардж Симпсън не отстъпва на никого. Умението ми печели последната поничка.

Установявам, че Том не говори с пълна уста и когато е време да платим (персоналът започва да качва столовете върху масите), той не изписва сметката във въздуха. Топуркаме шумно обратно към апартамента и просто знам, че ни предстои хубава нощ.