Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (45)

Глава 45

Майка ми не е възнамерявала да е лош родител, тя просто не е знаела как да е добра. Най-малкото, подкрепата й беше непостоянна. Когато бях на единайсет, тя вдигна много шум за това, че един следобед си тръгнала от работа, за да ме гледа в училищното състезание по плуване. Тя дойде и аз се класирах на трето място. От четирима участници.

— Бях сигурна, че ще спечелиш — каза тя, когато се отпуснах подгизнала и победена в колата на път за вкъщи. Грейнах при този израз на доверие, но тя добави: — Другите деца изглеждаха толкова мършави. Какъв срам, че се представи толкова зле!

Две десетилетия по-късно съм все още предпазлива и се колебая дали да й кажа за Том. Твърде чувствителна съм, за да се справя с утехите й, заредени с капани. Въпреки това, когато се поддавам и признавам, майка ми е изненадващо оптимистична.

— Ще се върне, пълзейки — казва тя. — Накрая всички го правят! — И предлага да отидем на пазар.

— Ще ти се отрази добре да облечеш нещо по-ярко — отбелязва тя. — Нищо чудно, че си толкова унила.

Макар и да сме по-близки, способността й да се променя в крайностите от трогателно съчувствие до жестокост продължава да ме изумява.

Когато не ме обиждат роднини, се затварям вкъщи. В хола съм сложила лампа, наредих магнитчета по хладилника и апартаментът става по-топъл и уютен с всеки изминал ден. Харесва ми да стоя в него и имам възможността да го правя често, защото не ми се купонясва особено. Ако излизам с приятели, обикновено го правя през деня (на тях също не им се купонясва особено).

Като казах приятели — вчера видях Тина. Върнала се е на работа и макар да изглежда крехка и на ръба, първото нещо, което каза, когато ме видя, беше:

— Добре, мръснице такава!

Аз грейнах и отговорих весело:

— Здравей, палавнице!

После се прегърнахме.

Измъкнахме се за кафе и Тина обясни, че се чувства по-силна.

— Тогава предполагам, че Люк все още ти готви — подразних я аз, с поглед към изпитото й лице.

За моя изненада Тина пламенно каза:

— Този мъж е безценен! Всички бяха страхотни, особено ти. И полицаите се държаха добре. Дадоха ми брошури. Никога няма да забравя какво направи, Хелън. Аз, Бог ми е свидетел, имах нужда от побутване. Аз, ъъ, дори не мога да говоря за това. Твърде прясно е. Може би по-късно. Но Люк. Не зная какво щях да правя без него. Не беше лесно, Хелън. Плашещо е отново да се върна към света. Звучи налудничаво, но с Ейдриън се чувствах сигурно. И той не се е обаждал, но се боя, че скоро ще го стори. Сигурно е откачил. Почти съм се примирила с това. Понякога мисля: „Толкова бой съм издържала, ще понеса и още един“. Но Люк казва, че повече няма да видя Ейдриън. Сигурен е. Наполовина му вярвам. Трябва да съм щастлива, но не съм сигурна как се чувствам. Сякаш има празнина там, където би трябвало да са чувствата. Може би нещата ще се променят, когато делото приключи. Но не зная дали щях да се преборя без Люк. Казвам ти. Всяка жена заслужава един Люк.

Смирено отбелязах:

— Не, Тина, ти заслужаваш Люк — понеже не исках да звуча разкиснато, добавих: — Един Люк с добра хигиена и зачатък за усет как да се облича.

Но Тина каза тихо:

— Той е страхотен.

Веднага се почувствах гадно. В опита си шеговито да си набавя сериозна информация, изграчих:

— О! Значи така стоят нещата?!

Макар Тина да настояваше, че не съм права и че планирала да остане сама за дълго време, знаех, че е само въпрос на време. И тази сутрин, докато съм приведена над препечената филия с мармалад, се чудя защо не може нещата да се подредят и за мен? Бих казала, че винаги съм шаферката, никога булката, но аз и шаферка никога не съм била. Как смеят шаферките да се оплакват! Не знаят колко щастливи са в пухкавите си лилави рокли.

Докато разсъждавам над неблагодарността на някои хора, чувам глухо тупване. Още една осакатяваща сметка. Трамбовам надолу по стълбите, подготвена да олекна финансово, и на пода виждам голям бял плик. Грабвам го, разкъсвам го и поглеждам вътре — надраскана бележка: „Скъпа, виж какво намерих!“ и една избеляла поздравителна картичка за рожден ден. Нарисувано е бебе пингвин с вълнена шапка и шал, държи двете. Посланието гласи: „За теб, татко, за твоя рожден ден.“ Отварям го и очите ми парят. „На милия татко.“, написало е малко момиченце с най-старателния почерк. „С много любов и целувки, и прегръдки, и най-добри пожелания од Хелън ххххх ооооо“.

Изчаквам да стане 9:30 и се обаждам на Латиша.

— Ало? — шепна и се опитвам да инсценирам лека кашлица. — Латиша, Хелън е, аз (охкам) не съм добре. Имам (хриптя) ужасно главоболие и (задавям се) се чувствам зле (подсмърчам). Ще трябва (говоря на нос) да отида (скрибуцам) на лекар. Чувствам се (охкам) ужасно.

Очаквам ужасяващия вик: „Не ме лъжи, мошеничке, идвай веднага или ще те изритам!“, но Латиша просто казва:

— Недей да идваш, докато не се увериш със сигурност, че не е заразно.

Съгласявам се, тръшвам слушалката и викам: „И Оскар за най-добра актриса получава госпожица Хелън Брадшоу! За зашеметяващото представление! Та даам!“

После опаковам всичко, което ми трябва, грабвам металното кошче от банята, скачам в тойотата и отивам на гробището.

Бях забравила колко е тихо. Тихо, с изключение на наглото бръмчене на самолети на всеки пет минути. По-малко ветровито е от деня на погребението, но небето е сиво. Проучвам безлюдния пейзаж от бели камъни и въздишам. Кой би помислил?! Надявам се никой да не види, че нося кошче. Или че съм с панталон. Оглеждам се, после клякам и прочитам надписа на стар надгробен камък: „Да бъде Волята ти“. Предполагам това значи да повериш съдбата си в чужди ръце.

Вървя, прегърнала кошчето, и заглеждам гробовете на непознати. Мръщя се на „не загубен, заминал си преждевременно“. Проклети оптимисти. Решавам, че „Внимавай, понеже не знаеш кога идва твоя Бог“ е злокобно и плашещо. Боли ме, когато чета надписа на двайсет и две годишния Джоуи Стедман: „За света той беше малка част, за нас той беше целият цвят“.

Доста време ми трябва да стигна до гроба на баща си. Най-накрая се оказвам пред него и се взирам в издълбаното в гранита име — Морис Брадшоу. Първата ми мисъл е какво, по дяволите, търси името на баща ми в това гробище! Дълго се вглеждам в него и се мръщя. Бавно се протягам и докосвам студения камък. Прокарвам пръст по всяка една от буквите. Морис Брадшоу. Редът вече е почти запълнен с хора, които се умрели след него. Но неговият гроб се откроява. Вглеждам се още известно време и виждам едно глухарче, което се бори да се покаже. „Той мрази жълто“, промърморвам. Усещам, че мога да стоя тук и да гледам, докато се стъмни.

Гледам и гледам. После коленича, тършувам в чантата си за бележника и химикала и започвам да пиша. Камъчетата се забиват в коленете ми през панталона, но не им обръщам внимание. Харесва ми, че са остри. Когато приключвам, панталоните ми са мокри от калта и коленете ме болят. Изтупвам се, като размазвам калта, и прочитам написаното.

„Скъпи татко,

Надявам се да си добре. Липсваш ми и това е ужасно. Щеше ми се нещата да са другояче. Разбира се, семейството изобщо не помогна. Мразя братовчеда Стивън. Той се изложи. Беше толкова алчен, докато четяха завещанието, че се наложи баба да му прави забележка. Имаше майонеза в ъгълчето на устата, беше отвратително. Никой не можеше да погледне отвъд собствените си интереси и да прояви малко съчувствие и благоприличие. Леля Моли не се е обаждала на баба с години, сега мисля, че е по-добре. Баба е силна жена. Мама не чак толкова, но мисля, че би се гордял с нея (с изключение на онова изпълнение с вените). Беше страхотна, когато се местих в апартамента. Ще се радваш да разбереш, че той е на хубаво място.

Загубих увереността си, когато ти умря. Изведнъж се оказа, че не зная коя съм, какво да правя. И честно казано и в момента не се чувствам добре. Може би твоята смърт, ТВОЯТА СМЪРТ, ТВОЯТА СМЪРТ, ТИ СИ МЪРТЪВ НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ ЗАЩО НЕ МОЖЕШ ДА СЕ ВЪРНЕШ ЗАЩО, ЗАЩО, ЗАЩО, ЗАЩО! МИНА ПОЧТИ ГОДИНА, А НЕЩАТА НЕ СЕ ОПРАВЯТ.

Не много хора разбират. Те решават как се чувствам, би трябвало да се чувствам, трябва да се чувствам според това, колко зле се чувства мама… Двайсет и девет години по-млада съм от нея и затова, моля извадете корен квадратен от скръб, добавете единица за… Не че искам да се оплаквам. Те са добронамерени. Безполезно е да се опитвам да ги убедя, че не е така. То е като да убедиш баба, че гейовете не се правят на такива, за да дразнят родителите си. Мама и аз обаче се разбираме по-добре, което е хубаво.

Щеше ми се да се разбирахме и с теб, татко. Стана ми обидно, че ме наричаше Гринч. Постарах се за отношенията ни, татко. Обичах те. Искаше ми се и ти да ме обичаш. Ако нямаш нищо против, ще кажа, че беше като да напъвам тойотата по някой баир. В болницата исках да ти кажа, че те обичам, и вътрешно го изричах. Надявам се умирането да не е било много гадно, да ни напуснеш и да потънеш сам в тъмното. Надявам се, че играеш голф с дядо и си го опознал. Вероятно е хубаво, че най-сетне сте се срещнали.

Чудех се какво съм направила, за да не те е грижа за мен, но сега виждам, че те е било грижа по твой си начин. Мама казва, че си бил груб по принцип — хубаво беше да разбера, че не е било лично към мен. Не се обиждай, но не всички мъже са като теб. Някои се стараят повече. Което ме кара да съм по-оптимистична.

Както и да е, надявам се нямаш нищо против, че го казвам, но беше време. Все още те обичам. И сега се чувствам по-добре. С много обич и целувки, и прегръдки, и най-добри пожелания, много обич од Хелън ххххх ооооо.

(Сещаш ли се!?)“

Не искам да правя момента прекалено романтичен, но се чувствам, сякаш са ми направили клизма.

Въздишам дълбоко и сгъвам писмото. После се обръщам към комплекта от Лизи. Отварям сивия хартиен плик и слагам писмото вътре. Слагам и хартиения мерцедес (да отнесе татко в небесния голф клуб), златно-сребърния часовник „Ролекс“ (обича да е навреме), китайския златен лист, банкнотите от банката на ада (за да си купи бира в бара). И петте откъснати страници от „Сингъл и Сингъл“ на Джон льо Каре (не беше успял да я прочете до края). Пъхам очилата, химикала и цигарите. После написвам името на баща ми на плика, отбелязвам датата на залепващо листче и прилагам и него. После го запечатвам.

Оглеждам се да видя дали някой гледа, но мястото е пусто. Потайно запалвам трите ароматни клечки — клякам зад надгробния камък и в мислите си казвам: „Татко, татко, татко“. После осъзнавам, мамка му, така може да викам, чийто и да е баща, затова бързо го поправям на „Морис Брадшоу, бащата на Хелън, Морис Брадшоу“. След пет ароматни минути забучвам клечките в пръстта и запалвам червената свещ.

— Добре, татко — шепна и се чувствам само малко глупаво. — Изпращам ти пари в брой, цигари и мерцедес, защото зная, че това ще оцениш, дори и да не е много дзен. Също така ти изпратих страници от Джон льо Каре, но първо прочети писмото ми. Добре, сега го изпращам.

Слагам червената свещ в пръстта зад надгробния камък, за да не изгасне. После се чудя дали трябва да изгоря всичко наведнъж като пироман, или да се направя на по-нормален луд и да изгоря нещата едно по едно? Може да действам контролирано. Дължа го на този глупав списък. Изсипвам всичко на земята. Първо изгарям плика — като вид транспорт на всичко, което изпращам. Сгъвам китайските пари така, както Лизи ми показа, цопвам ги в стоманеното кошче и драсвам кибрита.

Парите горят и се свиват, оранжевата пепел се гърчи върху тях като буболечки, които поглъщат хартията, докато стане на прах. Гледам, омагьосана. Миризмата е сладникава, упоителна, почти гадна. Тревожа се, че димът може да привлече вниманието на гробищарите (или както и да се казват служителите на гробището) и постоянно надничам иззад надгробния камък да видя дали към мен са се устремили чиновници с размахани юмруци. Няма такива. После изгарям парите от ада. Изчаквам да станат на пепел, преди да запаля цигарите (надявам се да не пристигнат като угарки). После едно по едно запалвам химикала, часовника, очилата — ако огънят излезе извън контрол, баща ми би бил огорчен. Идва ред на мерцедеса, на който му трябват около три часа да изгори — не го очаквах от такава бърза кола. После Джон льо Каре и накрая писмото ми.

— Затварям вратата, след като катафалката е тръгнала — шегувам се на глас. Очите ми се пълнят със сълзи от дима и други неща. Изтривам ги с опакото на ръката, преди да осъзная, че е мръсна. После се поглеждам, и виждам, че цялата съм мръсна. Изглеждам като овъглен картоф. Лицето ми пари и сърби от клечането над кошчето, гърлото ми щипе, а краката ми са влажни и замръзнали. Но ми е все тая.

Сърцето ми бие лудо, докато гледам как пепелта се носи из въздуха.