Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (9)

Глава 9

Последният път, когато си правих кола маска на краката, беше, след като прочетох във Вог една статия за французойките. Те не носят старо бельо, когато са неразположени, ходят на маникюр всяка седмица, както и на педикюр и не си омитат чинията само за да не остава. Обадих се на Тина да видя какво мисли.

— Добре написано — каза тя — и много убедително, но мисля, че авторката малко се закача. Забавно е и да, такива са, но тя се подиграва.

В този момент ми хрумна, че Тина се облича, държи се и даже яде като малко смахната французойка, макар и да е от Туутинг, така че нормално е да реагира така. Запазих си извънреден час при фризьора, в козметичния салон, тичах около блока, после се отбих в супермаркета и купих марули, пет моркова, кутия домати, две кутии извара, самун пълнозърнест хляб, три консерви риба тон, четири картофа, кутия ментов чай. Всичко това, разбира се, изгни в хладилника, но поне тази седмица краката ми бяха обезкосмени, нямаше косъмчета да се подават от бикините ми, косата ми не цъфтеше и ноктите ми бяха излъскани като Брад Пит в „Телма и Луиз“.

За жалост, тази седмица беше преди девет месеца, парижкият натиск за съревнование с французойките се беше изпарил и се бях върнала към моите английски развлечени маниери. И така, докато Маркъс ближе лявото ми ухо и ми шепти мили думи, преобладаващата емоция не е безпределна страст, а подскачащ, изплашен страх. Кога например за последно съм си чистила добре ушите?

Небрежно извивам глава така, че ухото ми остава встрани от пуфтящия му обхват и устните ни се срещат в непохватно удряне на зъби.

— Опа, съжалявам — изкикотвам се.

Не съм много сигурна как стана всичко. В един момент рева като бебе, а в следващия Маркъс ме е изтръгнал от стола и се оказвам в силните му (да!) здрави (и още как) мускулести (бонус точка) ръце. Ревах и се сополивих на ленената му риза и оставих мокро зеленикаво слузесто петно, което за щастие той не забеляза. Погали ме по главата още малко и прошепна:

— Горката Хели, горкото пиленце, тихо, недей да плачеш! — после ме зацелува по главата. Маркъс Дж. Богът! Целува мен! След всички тези години на очакване!

Забравям за пенсионерите и залепвам устни за неговите. Дръпва главата ми назад, като ме сграбчва за косата, което е болезнено, но не се осмелявам да извикам, за да не наруша момента. Целуваме се дълго и силно, но — ужас на ужасите — начинът му на целуване изобщо не е толкова привлекателен, колкото предполага репутацията му с жените. И ако трябва да съм неохотно честна, разочарована съм. Езикът му се мята из устата ми като голяма мъртва сьомга в пералня машина. После спира и казва дръзко:

— Сега по-добре ли ти е? — и отново ме обладава похот.

Придърпва ме на дивана и в разгара на страстта (макар че при мен не е спонтанно) аз също го сграбчвам за косата. Спира да ме опипва за малко, отдръпва се и казва:

— Хели, съкровище, обожавам те, но ми дърпаш косата!

— Съжалявам — измърморвам и отново започваме да се лигавим с целуване. Този човек отделя прекалено голямо количество слюнка, мисля неблагодарно, когато телефонът звънва. Включва се телефонният секретар.

— Здравей, Хелън, Том е! Обаждам се да питам дали искаш да изпием по текила няко…

Замръзвам. Том се обажда в наистина неподходящо време. Маркъс ме пуска, сякаш съм радиоактивна, страстното опиянение изчезва от лицето му, сякаш е захвърлил маска.

— Значи имам конкуренция — отбелязва надуто той.

— Не точно — заеквам.

— Да, точно — казва Маркъс пресилено мило, — вероятно трябва да се оттегля.

Той скача и изящно се почесва по странното зелено петно на ризата.

Казвам:

— Той просто… — спирам и поглеждам към Маркъс, който също ме гледа, без да мигне.

— Ти избираш, Хелън — казва той.

Вдигам телефона.

— Здрасти Том.

— О — казва той, — не вдигаш на всеки! Но аз успях!

Въпреки нещата, които наговорих на Тина, ще ми бъде трудно. Нервно поглеждам Маркъс, който е скръстил ръце като гладиатор и се прозява.

— Том — казвам тихо, колебливо.

Той ме прекъсва. Гласът му е по-студен:

— Няма да ми кажеш нищо приятно, нали?

Хапя устната си.

— Том — въздъхвам, — харесвам те и така нататък, но сега наистина съм заета с работа и други неща, но ще… защо не ти звънна някой път.

Поглеждам Маркъс отново. Не е особено впечатлен и добавям:

— Но не храни големи надежди.

Настъпва кратка пауза. После с хладен презрителен глас Том казва:

— Съобщението прието и разбрано — линията прекъсва.

— Та-дам! — казва Маркъс високо, нежно взема слушалката от ръката ми и ме завърта с лице към себе си. — Каза му го!

После се усмихва и промърморва:

— Страшна си, Хели, знаеш, нали? — усмихвам се и кимам, макар да не зная.

— Е — продължава, целува ме по врата, — какво — целува ме по шията — ще — разкопчава ме — правим — целува ме — сега — мляска ме шумно.

Вкопчила съм се в яките му рамене и затварям очи в пародия на страст, но вътрешно се чувствам слаба и виновна, и възбудена колкото умрял заек. Унижих Том, но аз се чувствам унижена. Тези четири думи: „Съобщението прието и разбрано“ — изпълват мозъка ми и ме карат да се срамувам пак и пак.

Изтръгната съм от тези мисли от неприятното усещане, че Маркъс ми прави смучка. Сякаш се опитва да изсмуче цялата кръв от тялото ми през кожата. Извинете, но тийнейджърското осмукване на територия съм го надживяла поне преди три месеца. Липсата ми на ентусиазъм е вероятно очевидна, защото Маркъс рязко прекъсва всмукването и казва сериозно:

— Хелън, можем да спрем сега или да стигнем до края.

Аз се съвземам. Това е Маркъс, моята деветгодишна любов, за Бога!

— Да го направим! — казвам и се надявам да е прозвучало като секси котешко мъркане.

Той се усмихва триумфално и казва:

— Това е моето момиче! — после ме вдига, леко се запъхтява и ме влачи до спалнята си.

— Тежичка съм — шепна кокетно в самодоволно очакване на задължителното отричане.

Не е за вярване, но Маркъс не го прави! Вместо това ме тръшва вяло на леглото и измърморва:

— Ти го каза, скъпа!

Шест и половина невротични минути по-късно Маркъс и аз лежим един до друг под белия му юрган и аз се чудя какво да кажа.

— Хубаво беше — излъгвам. Учудващото е, че въпреки евтиното му изпълнение той ми вярва. Подпира се на лакът и завърта пръст (досега не бях забелязала колко малки са ръцете му) около дясната ми гърда. Поглеждам го и ме шокира веселото му изражение.

— Какво? — питам подозрително.

Маркъс бърчи нос.

— Нищо — усмихва се, — сладки са.

Безсрамие! Само за протокола, гърдите ми са номер 72A и пак за протокола (понеже толкова свободно изразяваме мнението си за телата на хората и сме толкова критични) пениса на Маркъс е номер АА, като батерия за джобен фотоапарат. Само че не изтрайва толкова. Изпълнена съм с негодувание, когато Маркъс отмята юргана и съобщава:

— Отивам да си взема душ — и изскача от леглото.

— Няма проблем — промърморвам, сгушвам се и придърпвам завивката до брадичката си.

— Е — продължава той малко рязко, — ти няма ли да си вземеш душ?

Подпирам се на лакти и измърквам:

— Това покана ли е?

Маркъс изглежда притеснен. Чеше се по левия прасец с дясното стъпало и казва:

— Хели, аз имам известни претенции относно душа. Зная, че е странно, но обичам да се къпя сам. Ти можеш да отидеш и да се изкъпеш в твоята баня, нямам нищо против.

Отначало не го разбирам и изръсвам:

— Какво, и после пак да се върна?!

Маркъс се колебае и казва:

— Ако искаш, макар че ще бъде неудобно, ако Люк те види, нали разбираш.

Полагам усилия обидата да не проличи на лицето ми.

— Много си прав — казвам бавно. — Би ли ми подал ризата.

Той ми я подава. Опитвам се да изглеждам безгрижно. Маркъс усуква старите ми бикини около късия си пръст и ги запраща към мен. Удрят ме в лицето и той избухва в смях:

— Усмихни се, Хели — смее се той, — вятърът ще задуха от друга посока!

Имитира намусеното ми лице. Опитвам се да си сложа каменно изражение, но не мога. Изплезвам език.

Очевидно това е правилният отговор, защото Маркъс намига и казва искрено:

— Знаеш ли, Хели, ще се радвам да прекарам нощта с теб, но така ще пропуснеш здравословния сън! Хайде друг път, а? — казва това клише, сякаш е спечелило конкурс за шеги.

— Ха! — казвам. Няма проблем. Това е Маркъс. Маркъс си е Маркъс. С безсмислено напомпаното тяло, освен една важна част. Негодуванието ми се изпарява.

— Иди и си вземи душа — казвам учтиво, — ще се видим утре!

Това извиква прожекторите.

— Лека нощ — казва той.

Обръща се (пфу, ама че е космат) и когато се отправя към прилежащата баня, нещо ме пробожда.

— Маркъс — изръсвам.

— Да.

Докато говоря, се опитвам да вляза в най-ужасните бикини, които някога съм имала.

— Утре вечер ще ти приготвя вечеря, ако искаш.

Не мога съвсем да разшифровам изражението му, но отговаря бодро:

— Да, добре, страхотно, ще се видим — изчезва в банята и тръшва вратата.

Измъквам се от леглото му, вземам панталона, чорапите и ботушите си, замъквам се в стаята си, събличам ризата си, вземам ножици от чекмеджето, разрязвам грозните бабешки гащи, изхвърлям остатъците в коша и се тръшвам в леглото. Не си измих грима, не си измих лицето и зъбите, нито ги почистих с конец.

— Голяма надута космата работа — казвам саркастично на тавана. После стоя съвсем будна до 4 сутринта.

 

 

Според будилника ми отварям очи в 2:18 следобед и за втори път през тази седмица мисля (без да зная още защо): „О, не“. Паметта ми дава половин секунда милост, преди всичко да изскочи. О не! Превъртам събитията от вечерта. Обърнатия бар. Алън. Пенсионерите. Маркъс. Миниатюрното му саламче. Душът. Предложението за вечеря. Приемането.

Е, може би не всичко заслужава „о, не“. После прехвърлям в главата си нещата, които мога да готвя, и отново се връщам на „о, не“. Надниквам от стаята си, но апартаментът е тих, а вратата на Маркъс е открехната. Вероятно е в спортния център. Люк сигурно е в кръчмата. Обаждам се на Тина у тях, но никой не вдига и оставям кратко съобщение:

„Къде си, мръснице. Обади ми се, щом получиш това съобщение!“

После се отправям към недокоснатия куп готварски книги на най-високата полица в кухнята на Маркъс и свалям няколко.

Италианската отпада още на първа глава, защото не зная какво е trevise (вид червена горчива маруля, която се използва за подправка на месо). Английската посвещава 100 страници на тежки основни ястия и 425 — на калорични десерти. Понеже Маркъс би предпочел да се свари в мазнина, отколкото да яде нещо сготвено в нея, спирам се на американската книга, която съдържа рецепти за картофено пюре (това го мога!) и пилешки пай със зеленчуци. Лесна работа! Стига бе! Тук пише, че сам трябва да приготвиш корите. Слез на земята! Зарязвам книгата и решавам да импровизирам.

Ще направя картофено пюре (беля картофите, варя ги, смачквам ги, разбърквам с малко маргарин) и рибното ястие (нарязвам праз, задушавам го, слагам го в тавата, мятам няколко замразени риби отгоре, слагам малко овче кисело мляко върху рибата, настъргвам сирене Чедар, покривам го и го пъхам във фурната за толкова, колкото е нужно да се съблазни госта). Лизи ми каза как да приготвям това рибно ястие и е вкусно. По-важното е, че са необходими четири продукта, не деветдесет. Сега обаче с неохота трябва да отида до супермаркета. Първо поглеждам в хладилника. Моята част (Маркъс го е разделил, за да намали дребните кражби) е празна, с изключение на кутия втвърдило се мляко, изсъхнало парче Чедар и малко масло, покрито с трохи. Маслото може да го почистя, но сиренето е на смъртно легло.

Което ми припомня, че наистина трябва да се обадя на майка ми. От сряда тя спря да се обажда, което е страхотно, но необичайно. Утре ще й се обадя. Сега пак ще пробвам да чуя Тина, преди да се отправя към супермаркета.

Този път тя вдига.

— И защо не се обади? — настоявам.

Подминава въпроса ми и усещам, че се усмихва.

— О, Хелън! По дяволите! — гласът й излъчва замаяно следоргазмено учудване.

Казвам обвинително:

— Онзи русия!

Тя блажено въздъхва:

— О, да Хелън!

Тук спирам, за да поясня, че това е странно. Не е нормално. Обикновено, когато Тина излиза с някой мъж — който да речем изглежда като Мат Дилън, богат е като Бил Гейтс и умен като Джери Зайнфелд — най-много да измъкнете от нея едно „става“. Аз съм силно заинтригувана.

— Кажи ми! Сега!

Тя въздъхва:

— Амиии, казва се Ейдриън…

— Ейдриън — изпищявам.

— Да, Ейдриън — казва остро тя, — какъв е проблемът?

Преглъщам:

— Нищо, нищо, прекрасно име. Да, продължавай!

Очевидно Ейдриън е съвършен. Съвършенството му отстранява всички други мъже на земята. Той е съвършен от върха на пръстите на краката до темето на главата и особено съвършен около слабините. Има съвършен дрезгав глас, разказва съвършени остроумни анекдоти, има съвършената професия на архитект, има съвършен изящен апартамент непосредствено до Мейда Вейл и най-съвършеното — смята, че Тина е съвършена.

— Какво? Вече? — казвам. — Та ти го познаваше едва от осем минути.

Тина се кикоти в слушалката:

— Казвам ти, момиче, това е голямата любов. Усещам го в… гащите си!

Не съм особено доволна от отговора. Разчитам на отношението на Тина към мъжете (като изключим факта, че е преструвка), което ми служи за успокояващ романтичен барометър. Внезапното разрушаване на циничното статукво ме тревожи. Все едно изведнъж играем на музикални столове и аз се оказвам правата. Реакцията й към новините за Маркъс не ме кара да се чувствам по-добре.

— Но той носи прашки! — изкрещява тя.

Това ме спира за момент и единственото, което казвам, е:

— Откъде знаеш?

— Виждат се през панталона му — вика тя.

Бързо успявам да се съвзема.

— Е, и? — прекъсвам я. — Не може всички да сме членове на модна полиция!

Тина предпочита да подмине този коментар.

— Хелън — казва вече по-сериозно, — не искам да помрачавам радостта ти, зная, че го харесваш от години, но всички се съгласихме, че е даже по-зле и от Джаспър. Той е един пълен глупав идиот и не само, искам да кажа — тя продължава безгрижно — какво мислиш за навика му, свързан с аспирина?

Опасявам се, че Тина има предвид навика на Маркъс да носи разтворим аспирин в сребърна кутийка за хапчета по всяко време, в случай че получи инфаркт.

— Той не е точно особено забавен и готин. Не можеш да кажеш, че живее на ръба — сега започва да говори глупости. И макар че има семенце (добре де, от секвоя) на истина в това, което казва, проповедта й от светия олтар на новооткритата й любов наистина ме изважда от релси.

— Не бих казала, че животът на края на Мейда Вейл е точно живот на ръба, а ти? — прекъсвам я.

Следва ледена тишина, която Тина нарушава с учтивия въпрос:

— Колко голяма му беше оная работа? — признавам, че е като бонзай, заливаме се от смях, отношенията ни пак се стоплят.

— Тогава защо да се занимаваш с него? — въздъхва тя.

Вдигам рамене.

— Просто… не мога да го обясня. Харесвам то. Чувствам се (не се смей) привлечена от него. И беше толкова сладък, когато бях разстроена. А и това беше първия път. Може да е бил нервен. Може да е било студено в стаята…

— Може би — прекъсва ме Тина — пенисът му е като игла!

Кикотим се още известно време, макар че нейният смях е много по-гръмогласен от моя, след което се извинявам и се отправям към магазина.

 

 

Пет изтощителни часа по-късно с много усилия сцената е готова. Изгоних невярващия Люк в кръчмата (не беше нужно да го увещавам дълго) и почистих кухнята. Пюрето е смачкано, рибата се готви, масата е сложена, свещите са запалени, виното е охладено, маслото е изрязано и почистено, купих и една франзела да върви с него, макар че трябваше да я прегъна на две, за да се събере в торбата и аз (още известна като десерта) съм изкъпана, сресана, облечена и натруфена. Единствената липсваща съставка е Маркъс.

Чакам до десет без десет, изяждам цялата риба сама и оставям Шишко да празнува с пюрето.