Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (19)

Глава 19

Никога не съм реагирала добре, когато ме мъмрят. Веднъж след свински обилна вечеря Джаспър ми направи забележка, че съм му предложила да си „разкопчае“ колана. (Очевидно трябваше да кажа разхлаби). Почувствах се ужасно натъжена и се сърдих цял един час. След пет кисели „Какво има?“ „Нищо“ си признах. Джаспър обясни, че само се опитвал да ме спаси от това да не звуча „глупаво“ и аз неохотно му простих. Но вътрешно негодуванието ми продължаваше. Каквото и да казват, конструктивната критика, колкото и да е конструктивна, си е критика. Това е мъмрене под тънко прикритие.

Ето защо, когато д-р Колинс ме извика настрана и каза, че напоследък майка ми е „малко пренебрегната“, и учтиво, но твърдо предложи, че „може би ще е разумно да наглеждаш и да слушаш мама, докато организираме някаква помощ за нея“ ми беше трудно да не се почувствам наранена. Аз я „наглеждах и я слушах“, протестирам наум. Доколкото беше възможно. На ръба да зарежа работата и дома си, да не говорим за социалния си живот, и я преследвах като дивеч. Колко повече трябваше да я наглеждам?

Но се опитах да смекча жилещата забележка. В сърцето си знаех, че съм отхвърлила скорошните й опити да излее депресията си — никакво извинение не би го оправдала — и така, най-малкото, което можех да направя, бе да обещая, че ще я закрилям. Що се отнася до слушането, предполагам д-р Колинс искаше да каже, че трябва да се вслушвам в това, което говори. Леле! Да крия ножовете и нурофена и да шпионирам майка си като перверзница, би било радост и удоволствие в сравнение със слушането. Това не го казах на д-р Колинс, но ненавиждам да слушам глупостите на майка си.

Жалко е да слушам как излива емоциите си, сякаш ми е приятелка или американка, или някой на моята възраст. Когато дърдори за милите неща, които баща ми е правил за нея, като да я целува сутрин или да й приготвя топла вана вечер, се чувствам като воайор. Което е глупаво, защото не зная къде да гледам, наречете ме моралистка, но ми изглежда неуместно. Това е като — не че някога съм го правила, слава Богу — да подслушвам родителите ми как правят секс. И ако трябва да си призная, й завиждам.

Да я слуша човек, както казва д-р Колинс, е трудно. Защото от една страна не искам да съм свидетел на болката, а от друга, защото ме кара да се замисля какво не е наред с мен, що за дъщеря съм, щом като болката ми е толкова блудкава и нисша спрямо нейната?!

Да, казвам на д-р Колинс, разбира се, че ще я наглеждам и ще я слушам. Толкова време, колкото поиска тя.

Вивиан ни откарва до вкъщи. Благодаря й, казвам й, че е била чудесна и й махам за довиждане. Тя отпрашва със 140 километра в час и не я виня. Майка ми е укротена, така че сега аз говоря вместо нея. Д-р Колинс й е дал два вида антидепресанта, предписал й е и други, говорил е и с друг лекар да я види след две седмици, както и утре да й се обадят от МСПП. Когато д-р Колинс каза, че хапчетата са „Прозак“, майка ми видимо се отдръпна. После трябваше да я убеждава, че няма да предизвикат склонност за самоубийство. Тя прояви каприз и когато той спомена, че друг лекар трябва да я види.

— Защо? — настояваше да разбере.

Той отговори:

— Изживели сте ужасен период, госпожо Брадшоу. Имате нужда от помощ и лекарят ще може да ви регулира лекарството — майка ми беше толкова вцепенена от синьо-белите капсули в малкото шишенце, че забрави да попита какво е МСПП. И така, когато отиде при Вивиан да й покаже трофеите си, попитах аз вместо нея:

— Местната служба по психиатрична помощ — отговори д-р Колинс.

Втренчих се в него с ужас и извиках:

— Но тя не е откачена!

Д-р Колинс разтри зачервените си очи и каза с плашещо мек глас:

— Мой приоритет е да предотвратя нещастните случаи.

Да предотврати да не го халосам по главата по-скоро.

— Д-р Колинс изглежда добър човек — казвам бодро, докато безцелно се мотая из кухнята. — Значи сигурно пак ще трябва да ходиш до болницата след няколко седмици. Искаш ли да те закарам? — добавям, като се надявам да каже не.

— Не — изненадващо казва майка ми.

— Сигурна ли си? — питам подозрително и се чудя дали не е капан.

— Ако исках да кажа да, щях да го направя — прекъсва ме майка ми.

Гледам умореното й лице и променям темата. Изведнъж започвам да треперя и изпитвам нужда да сграбча майка ми с две ръце и да изтръгна неразрушимо обещание от нея. Искам писмена гаранция, че ще остане жива и здрава още шейсет години. Това искам. Защото иначе, иначе… Не искам да живея като мравка, да пълзя напред-назад по безсмислените си работи, докато един ден, който не се отличава по нищо от останалите, произволно ме смачка черният ботуш на съдбата. Повдига ми се от отвращение, като си помисля за случайностите в живота. Подреден е колкото и чекмеджето, в което ми стои бельото.

— Мамо — изричам и я сграбчвам за китката.

— Да? — казва тя.

Искам да кажа — толкова се боя, толкова много се боя, че направо ще се побъркам, но не мога и вместо това казвам:

— Щеше ми се да се беше обадила.

Майка ми кратко отговаря:

— Ти беше заета.

Нямам какво да кажа. Искам да крещя. Искам си татко обратно. Той би й вдъхнал разум. Искам контрол и мразя, когато го нямам. Да си правя ли списък с неща за правене? Ще си направя списък.

 

Списък:

Да се грижа за мама — неопределено — може би и четвъртъците?

Да се прибера вкъщи и да си взема дрехи и четка за зъби;

Да се обадя на Латиша;

Да се обадя на госпожа Армстронг;

Да помоля Люк да нахрани Шишко;

Да се обадя на Том да се извиня пак;

Да се обадя на Лизи за морална подкрепа;

Да слушам мама.

 

Не се осмелявам да оставя майка си сама, докато отида да си вземам неща от апартамента, затова я моля да дойде с мен. Нервно ми е, когато карам сребристото й Пежо 206 (досега не съм карала кола, от която да не ме е срам), но отказвам да прахосвам повече пари за таксита.

— Ще бъде хубаво да видиш Люк, нали мамо? — казвам изкусително. Не споменавам Шишко, тъй като и двамата са егоистични търсачи на внимание и не могат да се търпят един друг.

Преди да тръгнем, предлагам на майка да се „освежи“ — това е код за „облечи си пуловер с дълъг ръкав, за да не ти се виждат китките“. Избирам ментовозелен пуловер, който тя послушно облича, и потегляме. Първото нещо, което чувам, докато влизаме, не е Шишко, който си иска вечерята, нито Люк, който си е пуснал Verve и без съмнение се прави, че свири на китара. Първият шум, който чувам, идва от стаята на Маркъс и той е: „Аах! Аах! Аах!“ и „О! О! О! Боже! Господи!“. Наистина, Боже Господи. Каня майка в апартамента си за първи път от година насам. Мислех, че ще й се стори потискащ, а тя какво открива — бордей.

Сигурно тези звуци допълнително й натякват, че любимият й е мъртъв, а всички останали се веселят и се чукат на гроба му (грубо казано). Проклинам Маркъс и Мишел, че са избрали точно сега да се клатят като носорози. Обзалагам се, че рядко правят секс! Маркъс няма нужното оборудване, а Мишел мрази търкането. Защо мислите, че ходи със Сами цели пет години?!

Започвам да говоря високо, без да спирам, за да заглуша писъците на Мишел, която симулира оргазъм.

— Мамо, ела, седни в хола и пусни телевизора, може да има нещо добро и искаш ли чаша чай, ще сложа чайника или ако искаш да слушаш радио в кухнята, да, ела в кухнята и да го пуснем, а, виж Люк е тук, Люк, спомняш си майка ми, нали, да, мамо, спомняш си Люк, той беше така отзивчив в болницата последния път и направи майтапа с тортата в чантата на Лизи, а, Люк би ли нахранил Шишко утре, понеже довечера ще съм при майка и може би до края на седмицата?

Спирам, за да си поема дъх. Люк и майка ми ме гледат, сякаш съм откачила.

— Добре ли си? — казва Люк.

— Да, да — казвам, като соча с пръст към стаята на Маркъс и правя отвратена физиономия.

— О, да — кима Люк веднага. — Маркъс и приятелката ти се чукат. Като зайци са от десет минути. Не мога да си чуя мислите.

О, ураа! Люк идиотът пак ги дрънка едни. Поглеждам го и казвам:

— Съжалявам, мамо, Люк просто се шегува — и очаквам избухването.

Вместо това тя започва да се кикоти:

— Хелън! Не се прави на такава пуританка! Зная какво е секс! Правила съм! — казва с весел покровителствен ритъм и лукаво поглежда Люк да покаже, че тя и той са зрели хора, а аз съм глупаво малко момиченце, което има проблем с думички като „задник“. Бях забравила, че мутира в кокетка в присъствието на мъже над дванайсет години.

— Е, не ми пука, ако не те притеснява — казвам нацупено, докато Люк и майка ми ми се смеят. Предатели.

— Е, ще храниш ли Шишко? — питам Люк в опит да си възвърна достойнството.

— С удоволствие — отговаря той. — Шишко ми е другарче.

Усмихвам се и го дразня:

— Нищо чудно, нали имате еднакви хигиенни навици! — Шишко, за разлика от нормалните котки не е вманиачен на тема миене. Според Тина винаги мирише „малко странно“ зад ушите. Както и Люк. Отношението му към банята е както това на вампирите към чесъна.

Очаквам Люк да се засмее, но той не го прави.

— Благодаря — отвръща студено.

— Това беше шега! — заеквам.

— Не беше много мила — намесва се майка ми. Заклевам се, ще я удуша, ако си каже пак мнението, без някой да я пита. Отказвам се.

— Съжалявам, не исках — казвам сърдито — трябва да се обадя на няколко човека — добавям и тръгвам към хола. Люк и майка ми вече си бърборят и не ми обръщат внимание. Направо невероятно!

Телефонният секретар мига. Може би Том е звънял? Пускам го:

„Хелън, Латиша е. Обаждам се да видя дали всичко е наред и да ти припомня, че има среща за притурката «Забогатей бързо» утре точно в девет и трийсет. Нуждая се от купища идеи и разчитам на теб!“

Това е начинът на Латиша да каже: „Не ми пука, дори ако всички членове на семейството ти пукнат. Плащам ти (скромно) да си моята слугиня, така че ела или ще те уволня!“. Не е нужно да казвам, че нямам никакви идеи за притурката — аз съм най-бедната в офиса. Дори стажантката получава повече. Какво мога да кажа аз за „Забогатей бързо“!

Всъщност ето една добра идея: изчакайте баща ви да хвърли топа — при мен се получи! О, Мишел би го нарекла злобно. Спокойно, Хелън. Дишам дълбоко и поглеждам списъка си. Да се обадя на Том. Яростно прелиствам бележника си да намеря домашния му телефон. Звъня и задържам дъха си.

— Ало?

— Том — викам аз. — Хелън се обажда! Толкова съжалявам! — следва пауза.

— Този път какво е извинението? — казва той с леден глас.

Какво? Ужасена съм.

— Искаш да кажеш, искаш да кажеш… — направо нямам думи от негодувание, тази лукава долна вещица, с ужасното й размазано червило! — искаш да кажеш, че Селин не ти е предала съобщението? — пауза.

— Значи си си направила труда да оставиш такова?!

Параноичка ли съм, или всички ме мразят?

— Да, направих си труда. Гласеше, че майка ми си е прерязала вените и трябва спешно да отида в болницата — я да видя как ще реагираш на това, безсърдечен тип такъв!

За щастие, подлата ми стратегия постигна желания ефект.

— Господи! Хелън, това е ужасно! Божичко, съжалявам! Тя, мм, как е тя? Ти как си?

Казвам победоносно с помирителен тон:

— Добре е! — и ми се ще да добавя „но беше на косъм“. (Първо — чух да го използват в медицинския сериал и второ, искам да го накажа, че се държа грубо.) Както и да е, въздържам се. Първо, това е лъжа и второ, не искам да падам до нивото на Селин.

— А ти как си? — пита пак Том.

Кимам преди сподавено да прошепна:

— Добре — не мога да му кажа истината, че умирам от страх и сериозно се чудя дали няма някакъв начин да държа майка в подплатена кутийка до леглото ми, за да избегна следващи фатални прояви. Вместо това му разказвам съкратен вариант на кървавата история и дълъг за обаждането до „Мегавет“.

— Тя е такава лъжкиня — крещя и добавям, преди да успея да си прехапя езика. — Харесва те, да знаеш! — в момента, в който го произнасям, съжалявам. Защо просто не извиках „Аз те харесвам, да знаеш!“

— О, така ли? — казва Том свенливо. — Защо го казваш?

Копеле!

— Казвам го — отговарям с мек, флиртуващ тон, — защото те охранява както хиена трупа на антилопа.

Хм. Това не прозвуча така, както исках, но доброто настроение на Том е възстановено, защото сухо казва:

— Ласкаеш ме.

Разсмивам се.

— Съжалявам за вечерта — казвам и настина, е така. Съжалявам. Също така се боя, че понеже това е вторият път, който се издънвам, трети няма да има. Да се осмеля ли да го попитам? Не е като да му искам пари назаем. Лизи би поканила мъж да излезе с нея. Защо да бъда от момичета, които спазват „Правилата за срещите“!

— Би ли… дали ще си свободен през седмицата или следващата? — изпелтечвам и успявам да прозвуча, сякаш в живота ми няма други приятели.

— Разбира се — казва Том, — но може би следващата ще е по-добре? Нещата ще са се поуспокоили малко.

Разбираме се за вторник.

Затварям телефона и започвам да анализирам разговора като лош психотерапевт. Като предложи следващата седмица вместо тази, дали намекваше, че съм егоист? Че не обръщам внимание на горката ми майка? (Чийто кикот чувам от кухнята.) Значи ли, че повече не ме харесва? Не че някога го е казвал, или поне не съзнателно. И вторник — работен ден, трябва да се става рано на следващия ден, а и той ще има основание да избяга в 10 вечерта. Това означава ли, че той…

Достатъчно. Стига вече, гъска такава! Мига, в който започне да ми пука, той ще спре да ме харесва. Бързо клатя глава, за да прогоня мислите, и се обаждам на Лизи. Тя вдига, чува се нещо като монашески напеви и преди да информирам приятелката си, че единственият ми останал родител не е бил застрашен от незабавна смърт, подхващам по-важен въпрос:

— Какво, по дяволите, слушаш?

Тя пренебрегва въпроса и настоява да разбере.

— Как е майка ти? — казвам й. Накрая признава, че дискът се казва Грузински настроения и че ще ми го запише, ако искам.

— Не, мерси — казвам.

— Добре, може би за майка ти тогава?

Въпрос на принцип е веднага да откажа всякакви откачени, напевни, свързани с дъвченето на кълнове и шушулки на върба предложения от Лизи като дрън-дрън. И все пак искам да помогна на майка си по всякакъв възможен начин, а не я виждам да ходи на психиатър. Наистина не я виждам. Тя е избрала мен за психиатър. Ще се види с медицинската служителка веднъж, за да угоди на д-р Колинс, но мисля, че с това нещата ще приключат. Не иска да споделя с непознати. Майка ми не обича, когато хората слушат, защото им се плаща за това. Иска хората да слушат, защото ги е грижа. А това е изключително неудобно и аз имам нужда, от каквато и да е помощ.

— Ще ти платя за записа — казвам на Лизи. Не мога да се насиля да изрека на глас думите: „Да, ще се радвам да имам копие на Грузински настроения.“

— Нямам търпение да кажа на Тина — казва Лизи щастливо.

— Ще те разбере от една дума — отговарям сладко.

Спасявам Люк от майка ми и се отправяме към вратата, когато Маркъс излиза с малка кърпа около стегнатата си талия. Физиономията му се променя, когато вижда възрастен.

— Здрасти — заеква, — тъкмо излизам от душа.

Майка ми го гледа гладно, срамувам се да кажа — като птичка, хвърлила око на тлъст червей.

— Чухме — казвам весело и побутвам заплеснатата ми майка вън от апартамента. — Петнайсетминутен душ, вероятно е рекорд! — споменът за безмълвната му ярост ме кара да се усмихвам, докато се качим в пежото.