Серия
Последствия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Almost Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 445 гласа)
Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Плеяда“

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО


1.

Петнайсет слуги в сини ливреи, с характерните сребристи хералдически знаци на графовете Камерън, отпътуваха от имението Хейвънхърст още на зазоряване. Всички те носеха едно и също спешно съобщение, което господин Джулиъс Камерън, чичото на лейди Елизабет, им беше заповядал да отнесат в петнайсет имения, пръснати из цяла Англия.

Нищо не свързваше получателите, освен фактът, че всички те по някое време бяха искали ръката на лейди Елизабет.

Всеки един от тези джентълмени, докато четеше посланието, се стъписваше, едни не вярваха на очите си, някои се присмиваха, а пък други се изпълваха с крайно задоволство. Дванайсет мъже незабавно връчиха на лакеите писма със своите отговори, отхвърляйки скандалното предложение на Джулиъс Камерън, а после побързаха да подшушнат на приятели ненадминатата, невероятна и пикантна клюка.

Трима от тези петнайсет господа реагираха различно.

* * *

Лорд Джон Марчмън току-що се бе върнал от лов — любимият му начин за убиване на времето, когато слугата от Хейвънхърст пристигна и един лакей му поднесе писмото.

— Да ме вземат мътните! — промърмори той, докато четеше. В писмото се изявяваше горещото желание на господин Джулиъс Камерън да задоми незабавно племенницата си — лейди Елизабет Камерън, за подходящ на положението й жених. Ето защо, пишеше по-нататък господин Камерън, той е склонен да преразгледа отхвърленото предложение на лорд Джон за ръката на лейди Елизабет. И като имал предвид колко дълги са годината и половина, откакто те не са се радвали на взаимното см присъствие, Джулиъс Камерън предлагаше да изпрати племенницата си, придружена от компаньонка, да прекара една седмица с Джон, „за да подновят запознанството си“.

Лорд Марчмън реши, че не е разбрал добре, и заснова из стаята, като прочете писмото още два пъти.

— Да ме вземат мътните! — отново промърмори.

Прокара ръка през сламенорусата си коса и се загледа отнесено в стената пред себе си, всеки сантиметър от която бе окичена с ловните му трофеи, удостоени с най-високи награди — глави на животни, убити от него на лов в Европа и на други континенти. Стъклените очи на един лос отвърнаха на погледа му; до лоса му се озъби един глиган. С пълното съзнание за смехотворния си жест лордът почеса лоса зад рогата в знак на благодарност за славния ден, когато го застреля и получи специалната награда.

Елизабет Камерън като видение пленително танцуваше пред погледа му — неустоимо прелестно лице, зелени очи, кожа като слонова кост и нежни устни. Преди година и половина, когато я срещна за пръв път, си помисли, че не е виждал по-красиво същество.

Само след две срещи бе така запленен от естествения чар на седемнайсетгодишното девойче, че се втурна при брат й, за да й поиска ръката. Отказът бе доста хладен.

Очевидно чичото на младата дама, сегашният й настойник, преценяваше Джон различно.

Ада не би пък прекрасната лейди Елизабет да стоеше зад това решение? Може би техните две срещи в парка за нея са означавали толкова много, колкото и за него.

Без да се е отърсил от смайването си, Джон застана пред стената, на която бяха закачени най-различни въдици, и избра една.

Пъстървата днес следобед щеше да кълве, реши той, завладян от спомена за златистата като горски мед коса на Елизабет. Не беше забравил лъскавата й коса, която му напомни искрящия люспест гръб на красива пъстърва, пореща водата.

Аналогията му се стори толкова точна, толкова поетична, че лорд Марчмън застина и очарован от своето хрумване, престана да се занимава с въдицата. Щеше да направи комплимент на Елизабет за косата й точно със същите думи, когато тя му гостува, тъй като той щеше да приеме предложението на чичо й.

* * *

Сър Франсис Билхейвън, четиринайсетият получател на писмото от Джулиъс Камерън, започна да го чете в спалнята си. Беше се загърнал с копринен халат, а любовницата му — гола и нетърпелива — го очакваше в леглото.

— Франсис, скъпи — измърка тя и подраска атлазените чаршафи с дългия си маникюр, — толкова ли е важно това писмо, че да те задържа далеч от мен?

Той я погледна и му стана неприятно от звука, който ноктите й произведоха.

— Не дери чаршафите, мила — каза. — По трийсет лири е всеки.

— Ако мислеше за мен — не му остана длъжна тя, като все пак внимаваше в гласа й да не се прокрадне хленч, — нямаше да се сетиш за цената.

Билхейвън беше много стиснат и се беше случвало Елоиз да се пита дали ако се омъжи за него, ще спечели нещо повече от една или най-много две рокли в годината.

— Ако ти мислеше за мен — отговори той спокойно, — щеше да си по-грижлива към парите ми.

На четирийсет и пет години Билхейвън все още бе ерген, но никога не му бе липсвала женска компания. Жените му носеха огромна наслада — с телата си, с лицата си, но главно с телата си…

Сега обаче трябваше да си осигури законен наследник, а за тази цел имаше нужда от законна съпруга.

През изминалата година беше посветил много време, обмисляйки доста строгите си изисквания към щастливката, която най-накрая щеше да избере.

Желаеше млада красива съпруга и с прилично състояние, а не на последно място — да бъде пестелива, за да не прахосва парите му.

Откъсна очи от писмото на Джулиъс и впи поглед в гърдите на Елоиз, а наум прибави още едно изискване към бъдещата си съпруга — задължението да бъде отзивчива към сексуалния му апетит и към неговата необходимост от разнообразие в сексуалното му меню. Щеше да е неприятно за нея да се сгърчва като сушена слива само заради някоя и друга незначителна негова забежка. Нямаше намерение да слуша набожни лекции за морал и вярност.

Образът на Елизабет Камерън засенчи голата му любовница. Каква свежа сладка красавица беше тази Елизабет, когато поиска ръката й преди близо две години!

Гърдите й бяха узрели, талията й — като на оса, а лицето й… незабравимо… зестрата й… също.

След мистериозното изчезване на брат й плъзнаха клюки, че тя живее в нищета, но чичо й споменаваше в писмото си, че ще й осигури значителна зестра, което означаваше, че както обикновено клюките не отговарят на истината.

— Франсис!

Той се премести до Елоиз. Погали бедрото й, но с другата ръка позвъни, за да повика прислугата.

— Секунда, любов моя — каза той в мига, когато слугата влезе в спалнята.

Сър Франсис му подаде писмото и му нареди:

— Предай на секретаря ми да изпрати положителен отговор.

* * *

Последното писмо беше препратено от лондонската къща на Иън Торнтън в извънградското му имение Монтмейн, където се появи на бюрото му сред камарата лична и служебна кореспонденция, очакваща вниманието на господин Торнтън.

Иън разпечата плика с посланието на Джулиъс Камерън, като междувременно диктуваше на новия си секретар със светкавична скорост и със същата скорост взе решение за разлика от лорд Джон Марчмън и сър Франсис Билхейвън.

Втренчи се в написаното изключително недоверчиво, а секретарят му Питърс, който само от две седмици работеше при него, беше благодарен за краткото прекъсване и продължи да драска толкова бързо, колкото смогваше, за да влезе в крак с диктовката на работодателя си.

— Това — безцеремонно каза Иън — ми е изпратено или по грешка, или на шега. И в двата случая е проява на много лош вкус.

Споменът за Елизабет Камерън го прониза — беше омагьосан от лицето и тялото й след краткия им, но бурен флирт. Когато се запозна с нея, тя беше сгодена за някакъв виконт. Очевидно не се беше омъжила за своя виконт, вероятно го беше отхвърлила заради друга, по-изгодна партия. Английските аристократи, както добре му беше известно, се женеха само за човек с влияние и пари, а после търсеха другаде сексуално удоволствие. Очевидно роднините на Елизабет Камерън я бяха върнали на брачното тържище. И ако беше така, сигурно гориха от желание да се отърват от нея, и ако бяха готови да се откажат от титлата заради парите на Иън…

Предположението изглеждаше толкова неправдоподобно, че той го отхвърли.

Това писмо беше някаква глупава шега, подигравка, без съмнение съчинено от човек, който помнеше клюката, която експлодира след онзи уикенд, и то от човек, който си въобразява, че писмото му ще се стори забавно на Иън.

Изхвърли от мислите си шегаджията и Елизабет Камерън и погледна измъчения си секретар, който продължаваше да драска като обезумял.

— Отговор не е необходим — нареди и подхвърли писмото към секретаря си, но белият лист се плъзна по излъсканото дъбово бюро и литна към пода. При несръчния си опит да го хване, от коленете на Питър се изплъзнаха всички писма, чиито отговори работодателят му диктуваше, и се разпиляха по пода.

— Аз… аз… извинете, господине — запелтечи секретарят и скочи да събира десетките пръснати по килима писма. — Много, много се извинявам, господин Торнтън — додаде той и крайно притеснен се зае да събира договори, покани и писма, като ги струпа на купчинка.

Работодателят му като че ли не го чу. Беше готов вече със следващите нареждания и плъзна към Питър няколко покани и писма:

— Отклони първите три покани, приеми четвъртата, отклони петата. Изпрати моите съболезнования в отговор на това писмо. А на това отговори, че възнамерявам да се установя за известно време в Шотландия, обясни, че ги каня там, приложи описание как да стигнат до вилата.

Питър стисна до гърдите си писмата, а главата му се подаде от другата страна на бюрото.

— Да, господин Торнтън — каза тон, като се стараеше да изглежда уверен. Но когато си на колене, е трудно да изглеждаш така. Още по-трудно, ако не си съвсем сигурен кои указания, дадени още сутринта, за кои покани или писма се отнасят.

Иън Торнтън прекара следобеда с Питър, диктувайки на объркания секретар. Вечерта се срещна с граф Мелбърн, бъдещия му тъст, за да обсъдят брачния договор.

В това време Питър се опитваше да научи от иконома кои покани работодателят му е склонен да приеме и кои да откаже.