Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (3)

Глава 3

Пантофките на Пепеляшка не били стъклени, а от кожа, но при превода на оригиналния текст французите превели думата „кожа“ като „стъкло“. Гласът на майка ми омеква и зная, че тя си представя Пепеляшка като по-земно момиче от извисената дама, която се носила из балната зала в дрънчащи твърди обувки от стъкло. Майка ми обича такива истории и затова като детска учителка скрива шапката на всички.

Освен това не познавам човек, който вика по-силно от нея. Децата я обожават много повече, отколкото тя ги харесва. Мотото й е: „Не се забърквай!“

Тя „не се забърка“ даже когато майката на Ахмед се обади да пита дали Ахмед, на пет години, може да пренощува в училище и да се наспи поне веднъж, защото белите от квартала чупели прозорците им биели баща му и пъхали кучешки лайна в пощенската им кутия в продължение на три години. Майка ми не си носи работа за вкъщи.

У дома тя се оттегля в своята собствена приказка. Тя е принцеса от северозападен Лондон и красивият принц Морис се грижи за нея. Тогава не бихте се досетили, че е интелигентна, образована жена. Тя започва да пърха безпомощно, ако трябва да се настрои видеото. Известна е с това, че никога не се обажда на баба Фло, ако я е търсила, и изобщо на никой, който я изтощава емоционално. Тя принадлежи към твърдоглавата школа на щраусите, т.е. ако не обръщаш внимание на настоятелните приятели и роднини, те ще си отидат, вместо да се разсърдят или обидят. Тя иска всичко да бъде хубаво и ако не е, тропа с крак, докато не стане нейното.

Ето защо отчасти смъртта на баща ми — смъртта на баща ми! — е проблем. Тя иска да не се забърква. Не пожела „да съзерцава“ тялото (макар че, ако трябва да съм честна, аз също не пожелах), отказа да се срещне със служителя от траурното („Не споменавай тази дума!“) бюро към болницата и не искаше да има нищо общо с уреждането на погребението. И така, то беше оставено на мен и баба Фло, която се оказа учудващо ефективна.

В работата всичко мина страхотно. Обадих се на Латиша в понеделник сутринта. Тя изказа съчувствие, но беше под напрежение и предложи да отида на работа „за да се разсея“. Казах:

— Мм, мисля, че всъщност той си отива.

Също така предложи да ми изпрати списания „да поддържаш форма“. Аз приех, би било грубо да откажа. Както и да е, имам седем дни платена съчувствена отпуска. Ако не ходя на работа и следващата седмица, ще ми платят половината заплата. Полудяла и замаяна, се обаждам във вторник да потвърдя какво се е случило с татко. Изричам думите невярващо. Секретарката на редактора незабавно изпраща голям букет оранжеви цветя в къщата на родителите ми. Люк се съгласи да пази Шишко, защото майка ми е направо разбита и останах при нея. Едно нещо мога да кажа за Гърлтайм — правят хубави букети.

Лизи ми се обажда, казва колко много съжалява и пита шепнешком дали съм добре.

— Добре съм — казвам бързо, още преди да помисля.

— Сигурна ли си? — пита тя.

Наистина, казвам й тихо, добре съм, заета съм, но майка ми откача, защото не може да повярва колко жестоки са служителите от „Паспортно бюро“, че да поискат обратно документите за самоличност на баща ми.

Лизи иска подробности и когато й обяснявам как са ми дали дрехите и часовника на баща ми в найлонова торбичка и как майка ми не иска да си тръгне от болницата, тя започва да хлипа. Зная, че е тежко, но ме дразни. Как се осмелява да плаче! После се опитва да ме залъже със забавни истории от офиса. Днес, казва, директорът доведе бившия заложник Тери Уайт (бившия заложник — тя наистина го нарече така!) в офиса и никой не му обърна внимание, защото имаше разпродажба на козметика. Това се случва, когато отдел Красота разпродават козметика за 50 пенса парчето и даряват приходите на благотворителна организация. Всички се борят със зъби и нокти в решителността си да забият нещо марково. Не ми пукаше, но успях да издам някакво сумтене.

Тогава Лизи каза нещо, което на никой друг не би му минало през главата.

— Хелън — казва тя сериозно, — сигурна съм, че си била прекрасна дъщеря. Сигурна съм, че баща ти много се е гордял с теб!

Господи! Това е ужасно! Как може да каже нещо толкова ужасно.

— Лизи, моля те, не говори така! — прошепвам аз и бързо затварям телефона.

Треперя. Главата ми е като пълна е олово, залитам, чувствам се като объл камък, който всеки момент ще се търкулне от ръба на скала. Здраво стискам зъби. Дишам на пресекулки, докато не ме обгърне утешителното покривало на безразличието. Едва тогава се осмелявам да проговоря.

— Тази къща е мрачна и адски студена — казвам сърдито на баба Фло. И добавям злобно: — Сякаш е проклета морга.

Обикалям и пускам радиаторите и лампите. Все още ми е студено, но съм по-спокойна. Майка ми седи на пода в тяхната, нейната спалня и души пуловерите на баща ми. Оставям й чаша безкофеинов чай, защото се страхувам, че истинският ще я хвърли в пощуряла суетня. Скрила съм и нурофена. Междувременно баба Фло и аз сме си разделили задълженията около погребението, а те са хиляди. Адвокати, бележки, сертификати, формуляри, завещания, легализации, пенсии, политики, застраховки, данъци. Боже! Ако се замисля колко неща трябва да свърша, ще се развикам и ще полудея, затова се опитвам да не мисля. Единственото, което ще кажа, е, че мразя да се грижа за хора и мразя да организирам неща, така че днес не ми е ден. В най-добрия случай бих искала да се тръшна на леглото и да гледам в нищото, но сърцето ми все още бие лудо и не мога да се отпусна. Напрежението прави чудеса с метаболизма ми — сега зная защо опечалените толкова отслабват. Мишел ще полудее от завист. Също така (не мислех, че някога ще го кажа) благодаря на Бога за баба Фло. Тя успя да извади майка ми от вцепенението й за достатъчно дълго време, че да ни покаже къде татко държи документите си. Обади са на всичките ни ужасни роднини, каза им засега да не идват и настоя да впише татко в регистрите, което означава бавно и изтощително пътуване до кметството в Камден.

Карам я да вземе такси. Започва да се противи и казва, че може да отиде и с автобуса, затова я успокоявам, че аз ще платя. Казвам на шофьора да я изчака и да я върне обратно. Ей, това са просто някакви си пари, татко е мъртъв, нека ние да поживеем малко! Не зная дали е от стреса, но започвам да използвам клишета. Когато се обадих на местния погребален дом, упоменат в „Жълти страници“ — дом, шегуват ли се? — казвам: „Обаждам се от името на баща ми“. Сякаш му правя резервация за хотел.

Нямам ни най-малка представа какво да правя и използвам като рецептурник синята брошура, която ми връчи жената от „Траурното бюро“ в болницата. Озаглавена е — „Какво да правим при смъртен случай в Англия и Уелс“.

Помага много повече от безполезните ми приятели. Лизи отново се обажда да ми каже, че е говорила с директора на „Здраве“ и „Красота“, който й казал за организация, наречена Център за естествена смърт.

Правела еко погребения с разграждащи се ковчези. След думите „изтъкани от върба“ я спирам със „замълчи, моля те“. Около шест часа по-късно, баба Фло се връща победоносно със свидетелството за смърт, пуфтейки, понеже й е струвало 6.50 лири. Пускам парите в портмонето й, докато е в тоалетната. Също така се е сдобила с всеизвестния зелен формуляр, за който всички приказват. Това е разрешителното за погребване на тялото и без него мъртвият не се признава за мъртъв. Ха-ха-ха!

Като изключим ужасяващия хумор на ситуацията, погребалният агент е много мил. Прилича на Юрая Хийп (или поне така, както аз си представям, че изглежда Юрая Хийп. Така и не успях да стигна по-далеч от първата страница, на който и да е Дикенсов роман, с изключение на „Големите надежди“ — накараха ни да го четем в училище). Висок, кокалест, с прозрачни сини очи, сива коса и нескопосно сресана над плешивината коса. Ръкостискането му е противно вяло. Приготвям се за разговор с неприятен паразит, но за щастие той се оказва много внимателен. Влизаме в стаичка, централно място, в която заема картина с елен насред гора и светъл лъч, сочещ право към главата му. Предлага ми кафе и ми обяснява какви са вариантите за погребението. Прелистваме брошура с ковчези. Имам чувството, че всеки миг ще се появи стилистът Ники Кларк да му оправи косата. Юрая обяснява, че при кремация предлагат „изчистен тържествен ковчег“. Тактично добавя:

— Не е първокачествено дърво, но знаете какво се случва при кремацията.

Аз кимам и се усмихвам, сякаш всеки ден обсъждам кремацията на баща си. Юрая продължава:

— На външен вид изглежда добре, няма да се разочаровате на погребението.

Милият.

Показва ми и брошура с венци — големи ангели, възглавнички, тромпети и столове. Странно — на смъртта й отива повече легналото положение от седналото.

Цената на един гроб е невероятна и Юрая също е подходящо възмутен от цените в Лондон.

— Парче земя, което в крайна сметка ще стигне едва за трима — моля?! — струва хиляда паунда.

Вижда шокираното ми изражение (макар че съм по-същисана от идеята за трима в един парцел, отколкото обирджийската цена) и добавя:

— Земята в Лондон е много скъпа. Място в гробището Хайгейт може да стигне до петдесет хиляди! А не много отдавна имах повод да погреба майка си в Корнуол. Мястото струваше пет лири!

Накрая вдигам вежди и казвам, че въпреки цената смятам, че семейството ми би искало погребение, а не кремация.

Гроб за мъртвото тяло на баща ми — нови грозни, чужди, отвратителни думи. Гротескно е и не мога да повярвам, че съм тук. Седя вцепенено на мястото си и през цялото време главата ми се върти, сякаш съм яхнала Голямата мечка, мозъкът ми крещи това е абсурдно, не е възможно да е истина — ще ми се да избягам. Междувременно Юрая държи да наблегне, че той ще се свърже с болницата, свещеника, ще осигури катафалката, колите, ще свали целия товар от момичешката ми глава.

— Татко ти ще остане тук, с нас.

Усмихвам се и кимам, макар че баща ми едва ли би останал доволен.

— Можеш — добавя Юрая — да се отбиваш и да го виждаш, когато искаш.

Предлага да се прибера, да обсъдя с майка си последните подробности и утре да му се обадим. Изпраща ме с поредното вяло ръкостискане и думите:

— Ужасен ден, нали?

Прав е. Вали силно и небето е погребално сиво като костюма на Юрая.

— Благодаря — казвам аз и изтичвам до тойотата.

Влизам вкъщи и… на очите си да вярвам ли! (обичам този израз — Магьосникът от Оз го използва — даже го предпочитам пред моя любим: „Ти повярвал ли би!“) Кого виждам да седи на кухненската маса и да слуша глупостите на баба Фло и майка ми (която по магичен начин се е сдобила с грим и дълга черна рокля), ако не Джаспър.

— Джаспър?

— Хелън! — вика майка ми, измъква се от стола и ме притиска в дълга, изпълнена с тъга, прегръдка. — Толкова дълго те нямаше! Ужасно се притесних! Помислих, че се е случило нещо!

О, я стига! Сякаш някога изобщо ме прегръща!

— Мамо, не се дръж глупаво — казвам, — уреждах неща за, та… за погребението. По-късно ще ти разкажа.

Измъквам се от стоманените й ръце и целомъдрено целувам Джаспър по бузата. Идиотско и глупашко е, но се радвам, че той е тук. Баба Фло и майка ми не дават знак, че имат намерение да ни оставят насаме и предлагам на Джаспър да се качим горе. Бавно влизаме в кабинета на татко, който е всъщност старата ми стая. Родителите ми я превърнаха в кабинет в деня, в който се изнесох.

Джаспър иска да каже нещо. Изражението му е много сериозно.

— Хелън — започва той, — моите дълбоки съболезнования. Поне не е страдал. И си е поживял. Повярвай ми, с времето ще ти мине — шикалкавещ глупак. Какво още ще ми каже? Да се опитам да бъда заета? Добре е да поговорим? Да си взема вана?

— Това е много утешително — казвам, без да си правя труда да скрия сарказма си, — макар че, Джаспър, всъщност бих предпочела да е все още жив.

Това го затапва. В Джаспъровия свят на викториански етикет жените не отговарят така. Той заеква и добавя:

— Да. Вероятно ти е много трудно. За майка ти е сигурно още по-трудно, тя го е познавала по-дълго време от теб.

Господи! Трудно е за всички ни, глупав идиот такъв!

— Виж, Джаспър! — казвам. Толкова съм ядосана, че едва говоря, и ако искате по-разтърсващи подробности, сфинктерът ми се свива в три последователни остри спазъма. Най-вероятно реакция на изумление, че най-сетне казвам какво мисля. — Виж, Джаспър, баща ми току-що умря и имам много работа. А ти, да говориш такива неща… неща като… като тези, просто не помага, Джаспър — за първи път, откакто започна това фиаско, съм на път да се разплача. — Имаш ли да ми казваш още нещо?

Забил е поглед в пода. После за моя изненада лицето му бавно почервенява.

— В неделя — обявява той — те излъгах. Бях с Луиза. И се чукахме. Аз… аз нямах намерение. Просто се случи — гледа ме право в очите. Отвръщам на погледа му. — Почувствах се зле — обяснява той, — и след като разбрах, че баща ти е починал, помислих, че ти дължа истината.

Какъв отличен смел почтен гражданин си.

— Добре — казвам. — Колко мило. Поне едно добро нещо да излезе от смъртта на баща ми.

Джаспър не схваща. Изглежда доволен и казва:

— Да.

— Джаспър — стискам юмруци. — Ти си глупак! Моля те да си тръгнеш! Всичко свърши!

Главата му трепва рязко от изненада.

— Но — заеква той, — но скъпа, това беше грешка. Грешна преценка.

Гледам го.

— Със сигурност — казвам. Казвам го и даже не зная дали все още ми пука, може би го казвам просто защото се очаква.

Джаспър прокарва ръка през косата си и с покровителствен тон произнася:

— Хелън, ти…

Прекъсвам го грубо:

— Джаспър, зарязвам те.

Погледът на райско сините му очи става по-твърд и той свива рамене. После си тръгва, като тихо затваря вратата след себе си.

Господи! Какво направих! Световъртежът се завръща. Бързо и неконтролируемо от очите ми потичат сълзи на гняв. Подсмърчам ядосано и ги изтривам. Влизам в кухнята. Чувствам се зле, боли ме глава, изтощена съм.

Майка ми ме поглежда.

— Хелън! Какво мило момче! Не мога да повярвам, че досега не си ни запознала. Донесе ми лилии — пауза. Вижда петната по лицето ми и нежно добавя:

— Скъпа, знаеш ли, че през войната са отглеждали зеленчуци в рова около „Кулата“ на Лондон?