Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (25)

Глава 25

Когато бях в университета и още не познавах жестоката действителност, за кратко страдах от изблик на увереност. До голяма степен се дължеше на факта, че бях избягала от родителите си. Също така мнозинството от студентите бяха там най-вече, за да разширят сексуалното си образование — ако човек търсеше забивка, обикновено щеше да намери. Дори и Джаба Хаитянина би намерил с кого да легне. Даже май се натисках с него няколко пъти.

Така че за мен бе истински шок, когато излязох на лов с момиче на име Беатрис, която беше невзрачна като празна стена, и мъжът, в който се бях прицелила, ни черпи с питиета, но покани нея на танц. На следващата сутрин Люк дойде на гости и (посявайки семето на подведената ми страст) доведе Маркъс. Реших да се поблъскам над загадката в негово присъствие. Без съмнение се надявах, че когато някой е разгонен, това е заразно.

— Мислиш ли — попитах аз, докато гребях с лъжица фъстъчено масло от буркана, — че се е правел на труднодостъпен? Че използва Беатрис да ме накара да ревнувам?

Маркъс проследи пътя на лъжицата до устата ми със заинтригувано отвращение и заяви (първите и последните думи, които ми каза в продължение на пет години):

— Мила, няма мистерия — той е харесал Беатрис! Ако някой мъж те харесва, той ще те оправи!

Спомних си тези поетични слова в три сутринта в събота, докато плащах на таксиметровия шофьор и се отправях към входната врата сама. Да, вярно е, че аз първа се отдръпнах от Том. И без това не съм сигурна за него. Но защо трябваше да следва примера ми като глупаво пале?! Няма ли воля? Влитам в апартамента и се готвя да отворя вратата на спалнята си с карате ритник, когато виждам на нея залепена бележка: „Събрание на съквартирантите събота сутрин, 10:00. Присъствието задължително.“ И ми хрумва, че да живееш с Маркъс е като в казарма. Смачквам бележката и си навивам будилника за 2 следобед.

Заспивам и сънувам празната къща. Пак ме преследват лошите и пак се крия в шкафове, но тъй като вече съм го правила към четиридесет пъти, съм свикнала. Свита съм в гардероб и някой, нещо се качва по стълбите. Туп! Туп! И сега вече чука по вратата на гардероба Бам! Бам! Все по-силно и по-силно. Събуждам се, стряскайки се, цялата в пот и чувам Бам! Бам! — Маркъс бие по вратата и вика:

— Вече е девет и четиридесет и пет. Обаждаме се, за да ви събудим!

Хвърлям ботуш към вратата и слагам възглавница на главата си.

— Добре! — изпищявам. — Ще дойда на шибаното ти събрание, само ме остави на мира!

Измъквам се от леглото, като мърморя. Навличам халат, трамбовам към кухнята и си правя кафе. Няма мляко в моята част на хладилника (няма нищо в моята част на хладилника), така че крада от Маркъс. В неговата част има две кутии с мляко и на тях е подпряна бележка: „Сложил съм белина в една от тези кутии и само аз знам в коя.“ Изкушавам се да я заменя с бележка: „Шишко е пишкал и в двете кутии.“ После виждам, че една от кутиите е неразпечатана. Идиот.

Люк също е издърпан от леглото да присъства. Той изглежда размъкнат и уморен.

— Искаш ли кафе? — питам.

— Моля те! — отвръща той.

— Добре — казвам, — чашите са на рафта, кафето е в буркана и млякото е в хладилника.

Той изглежда съкрушен и казва:

— О…

Така че пропявам:

— Само се шегувам! — докато пощипвам бузата му с умиление и му правя кафе. Шишко също е буден, протяга се, прозява се и мърка за закуска. Свикнали сме със събранията на Маркъс. Той винаги ни събира да ни нахока, когато немарливостта ни стигне абсолютните граници, и ние винаги казваме, че съжаляваме и няма повече, и продължаваме по абсолютно съшия начин.

Така че за мен е шок, когато Маркъс ми казва, че иска да напусна апартамента до края на седмицата.

— Но аз няма къде да отида! — изблявам.

— Това не е мой проблем — казва Маркъс студено. Гледам сковано черния косъм, който се подава от носа му, като решително се сдържам да не плача или споря, тъй като нищо няма да го зарадва повече от това. Люк се опитва да ме защити, но не искам и той да бъде изритан, затова му шъткам да мълчи.

— Маркъс — лъжа аз, — ти ми правиш голяма услуга. И от носа ти стърчи черен косъм. Прилича на хамстерски зъб.

Излизам демонстративно от хола, влизам в стаята си и се сгромолясвам на леглото.

Не мога да повярвам! Не мога, но трябва. Разбира се, че това щеше да се случи. Как няма да се случи? Маркъс е шибана скръндза, но също така има репутация на, ами, мъж с отмъстителен характер. Знам това. И все пак, откакто ме сряза, непрестанно го ритам в слабите места. Макар че наистина изисква внимателно прицелване, когато мишената е толкова дребна. Ето пак — разбирате какво искам да кажа. Нима очаквах, че няма да си го върне? Предполагам, че бях така погълната от осъществяването на непрестанното му наказание, че не се замислих за последствията.

Сега поглеждам назад и не мисля, че бих могла да се спра да го подигравам дори и да исках. Насъбрала съм тази застояла локва от омраза към него, която удавя рационалното мислене, и не мога да разбера защо. Ако съм честна (не ме бива много в това), какво толкова е направил, освен, че ме премери и реши, че не ставам? (Което беше взаимно.) Крехкото его на Маркъс беше обречено да избухне някой ден, и така и стана. Би трябвало да съм готова за това, но не съм. Изплашена съм. Отново. Малка плаха женска мишка. Би трябвало да се радвам на натрапената ми свобода, но не мога. Животът с Маркъс може и да беше ад понякога, но бе по-безопасно, отколкото да се бориш сам. Животът с Маркъс беше като да се задържиш на работа, която мразиш. Знаеш, че трябва да престанеш да се оплакваш, да напуснеш и да си намериш нещо по-добро, но те спира ужасът от това, с което можеш да се сблъскаш навън. Но сега, след като Маркъс ме гони, нямам избор. Обаждам се на Том.

Нямах такова намерение. След събранието си мисля за снощи и решавам, че страхът, който почувствах, беше инстинктивен. Предупреждение. Разбирате ли, харесвам Том. Той ме привлича както русалка на скалата — моряк. Очите на Том, които сякаш казват „скочи ми“, сребриста опашка и обещанието му на русалка бавно ме увличат. Той наистина ми се предлага на тепсия — как да откажа? Но работата е в това, че не съм сигурна дали бих го презирала повече, ако неговата готовност е истинска, или е игра. Поне с такива като Джаспър знам как стоят нещата. Няма преструвка. Мъжете, които се представят като изпълнени с желание, и непресторени, и завинаги твои, са мит. Може би искам да бъда мамена. Но се спрях и Том избяга. Гмурна се в морето на Сохо и изчезна.

Мисля всичко това, казвам си, по дяволите, и все пак му се обаждам.

А копелето не си е вкъщи!

Тогава се обаждам на майка ми.

— Баба Фло иска да си поговори с теб — казва тя, преди да произнеса и сричка. Готвя се да питам за какво, но още на „за“ вече говоря с баба.

— Ало? — казва тя рязко.

— Ало, как си, бабо? — питам.

— Ами, благодаря. Видях много интересно предаване по телевизията вчера.

Ммм. Това накъде ли води?

— Така ли? — питам учтиво.

— За замразяване на яйцата — казва баба.

Странно. Тя няма представа какво ям и никога досега не е показвала каквито и да е симптоми на загриженост.

— Но аз мога да си купувам, когато… — започвам да обяснявам, но баба ми ме прекъсва.

— Да си замразиш твоите яйца! Да си сложиш яйцата в лед! Теб не те ухажват! Не си се установила! Не ставаш по-млада. Яйцата ти умират вътре в теб! По телевизията изглеждаше като много проста процедура.

Благодаря на баба за нейната загриженост, казвам й, че ще си помисля, и моля да ми даде пак майка. Първите й думи са:

— Аз нямам нищо общо!

Но е помагала и подстрекавала, гаранция. Оставям тоя въпрос, тъй като има по-належащ за обсъждане. Моята неизбежна бездомност.

— Можеш да дойдеш да живееш с нас! — извиква тя.

Просто си го представям. Три вещици и оранжева котка. Ще бъде като да живея в тенекиен барабан. Казвам й, че е много мило да ми го предложи, но не, благодаря. От обяд до пет следобед прекарвам времето, като се ядосвам и тъжа, и се занимавам с Шишко — който отчаяно иска да избяга и дращи по вратата с нокти, и се надявам, че преминаваща вълшебна фея ще ме спаси от изхвърлянето на улицата или (още по-зле) съжителството с лудата майка и жената с яйцата.

В 5:05 от алеята се чува силно бибипкане. Поглеждам през прозореца и виждам Ивана Тръмп да слиза от червен Голф. Косата й е с големината на къща. Тя и Маркъс навярно отиват на някое префърцунено място тая вечер, като Хард Рок Кафе. Как можа? Да избере нея пред мен?! Макар и да го мразя и не бих спала с него дори и за тренировка, пак боли. Предателството на Мишел бледнее в сравнение с това. Изцеждам една сълза и тъй като нямам какво друго да правя, поглеждам корема си отстрани в огледалото. Издувам го колкото се може повече — бременна в осмия месец, девствено раждане!

Погалвам го развълнувано и си спомням как веднъж, преди да поумнея, споменах на Маркъс, че стъпалата ми са наедрели. Казах го, сякаш говоря за едно от „чудесата на света“, и той се тросна:

— Като ядеш боклуци, ще изглеждаш като боклук!

Закопчавам халата и рухвам на леглото. Навярно съм заспала, защото когато се осъзнавам, Люк ме разтърсва и ми пъха телефона в лицето.

— На телефона — вика ненужно.

— Кой? — питам само с устни.

— Том — вика той.

Грабвам слушалката от ръцете му.

— Благодаря, Люк.

Том е мил и не казва нищо за снощи, освен че си е прекарал добре. Добре де, какво означава това? Харесал му е дюнерът? Пита как съм. Започвам надуто и отбранително, но объркването от завист и самосъжаление се смесват и за мой огромен срам гласът ми започва да трепери.

— Работата е там — подсмърчам (и това е дума, която по принцип съм си забранила), — че аз и Шишко няма къде да отидем!

Том замълчава. После казва:

— Какво ще правите ти и Шишко тази вечер? Замислям се дали да не му кажа някоя колосална лъжа.

— Нищо — изблявам.

— Искаш ли да дойда да те видя? — пита той.

Знам, че би трябвало да кажа не, за да запазя частица достойнство. Но както споменах по-рано, мразя думата „би трябвало“.

— Да — отговарям.

— Не мърдай никъде — казва той, — ще бъда при теб след няколко часа!

Стоя замаяна за част от секунда, преди да се впусна в действие. Първо се втурвам към хладилника, където ме очаква надеждна краставица с надпис: „това принадлежи на Маркъс!“ Отрязвам две щедри парчета да покрия червените си подути очи и като символичен жест напъхвам останалото в боклука.