Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (21)

Глава 21

Британското време е известно с подлостта си, но тази година през август се изложи. Целия месец дръпвах завесите в 8:15 и ме посрещаше унасящата гледка на светлосиньо небе. Обикновено бързах към метрото, облечена в тениска, тънък панталон и отворени сандали, и се наслаждавах на изкусителната топлина на слънцето върху кожата си. Преди началото на работния ден шляпах из офиса и подвиквах на колегите:

— Ама е жега, нали!

После в 12:45, докато зяпах през прозореца и се чудех дали да обядвам лазаня или печен картоф (отговор: това, което изглеждаше по-голямо), поглеждах през прозореца — същински мусон!

Небето надвисваше тъмно и съкрушително като в деня на Страшния съд и винаги влиташе някой, изтръскваше студените капки от косата си, изчеткваше тънката памучна права рокля и обявяваше:

— Страшен студ е навън!

Този климатичен тормоз продължаваше до деня, когато старателно си домъквах шлифер и резервен пуловер. Тогава настъпваше двадесет и четиричасов прилив на жега. Единствената утеха беше, че всички се хващаха. Освен Лизи.

— Ти да не си телепат или нещо такова? — промърморих веднъж на обяд, докато се свивах под чадъра й да спася косата си от водната напаст.

— Не — отвърна тя, — гледам прогнозата за времето.

Въпреки дъжда се спрях насред улицата.

— Господи, ти си гений! — възкликнах аз. — Каква брилянтна новаторска идея!

Но макар и да се възхищавах на хитростта й, знаех, че никога няма да имам търпението да последвам примера й.

И се намокрях. Винаги го правя. В това отношение съм като Шишко — за мен планирането е скука. (Любимото занимание на Шишко е да пропълзи в прясно изпрания юрган на Маркъс, докато съхне метнат на някой стол, въпреки че винаги се замотава в него като в капан. Но той винаги първо се отправя към приключението и после мяука жално за помощ.) Аз също рядко мисля занапред, а после си нося последствията.

И така, изобщо не допусках, че майка ми и Баба Фло ще се сдушат и че аз ще се чувствам отхвърлена, глупава и изпълнена с ревност, когато те наистина го направиха. Лизи обаче е по-предвидлива и бе осъзнала, че приятелството им бе сигурно. Разказвам й всичко по въпроса в петък, докато обядваме, като успявам да звуча нехайно. Тя кима мъдро и отпива от нейния Евиан.

— Предполагам, че ако не друго, поне баща ти ги свързва — казва тя.

— Да, но той винаги ги е свързвал — отговарям аз, с уста пълна с риба тон и майонеза. — И какво от това?

Спирам за момент, заинтригувана, докато Лизи изтънчено вади подправки от спагетите си и ги подрежда спретнато отстрани на чинията си.

— Защо не се погаждаха? — пита тя.

Сбърчвам чело.

— Не се мръщи, ще ти станат бръчки! — вика тя.

— Съжалявам — казвам аз. Опитвам се да мисля, без да се мръщя. — Останала съм с впечатлението, че баба Фло не харесва майка ми.

Лизи ахва:

— Защо? Майка ти е прекрасна!

Свивам рамене.

— Ами въпреки че самата баба работеше, тя всъщност не одобрява жените, които го правят. Не и омъжените.

Лизи извива очи. Добавям:

— По-малко време за баща ми. А тя не се проявяваше като особено добра домакиня.

Лизи се изкисква.

— Значи от там си го наследила — каза тя.

— Имам други таланти — ухилвам се аз. — Като стана въпрос за секс, как е Брайън? (Все още смятам, че е тъпанар, но заради Лизи се преструвам, че проявявам интерес. И все пак наистина ме интересува. Някак си отблъскващо интересно.) Лизи се изчервява.

— Наистина добре. Разбираме се прекрасно.

Ококорвам очи и се навеждам към нея:

— Уточни.

Лизи грейва.

— Говорехме си наскоро и аз случайно споменах, че обичам пресни смокини, но че са наистина скъпи. И снощи той дойде да ме види и ми бе купил цяла огромна пълна кесия. През ноември!

Тъй като не съм фанатизирана на тема плодове, ми е трудно да оценя усилията, които трябва да вложи човек, за да се сдобие с пресни смокини през ноември. Не се ли купуват от магазина?

Лизи тълкува погрешно замисленото ми изражение и добавя скромно:

— Той не е традиционно романтичен, както Ейдриън към Тина с всички тези букети, но аз всъщност никога не съм харесвала цветята особено. За Тина е прекрасно, разбира се. Но смокините! Бях толкова трогната! Беше такъв мил жест!

Бързам да я поправя:

— О не, аз не си помислих нищо лошо, прекрасно е постъпил… — особено ако иска приятелката му да пърди цяла нощ като тръба за оповестяване на мъгла.

Лизи отново се изчервява и се разсмива. Изведнъж спира да се смее и почуква по масата, сякаш да насочи вниманието ни към задачите за деня. Тя казва:

— И как така сега баба Фло харесва майка ти?

Нямам представа.

— Нямам представа — казвам аз, — дори не знам дали я харесва.

Лизи отговаря:

— Но навярно я харесва, ако изведнъж са започнали да се срещат!

Един Господ знае.

— Тя е странна — казвам аз. — Мисля, че никога не си е падала по майка ми, но винаги се е стараела да се държи мило.

— Заради баща ти — кима Лизи.

Аз също кимвам.

— Да, предполагам.

Лизи спира за момент.

— Значи може би сега, след като баща ти… почина, все още се държи мило заради него.

Чудя се.

— Да, може би — казвам. — Може би защото вече го няма и не могат да се карат заради него. Но мисля, че е донякъде заради мама. Тя никога не е имала нужда от баба Фло. А сега може би има.

Лизи изглежда развълнувана.

— И може би — възклицава тя със задъхан шепот от типа „обожавам, когато нещата се изясняват“, — сега баба Фло е изгубила сина си и има нужда от дъщеря! Като се замисля, изглежда напълно логично!

По дяволите, едва ли чак дотам.

— Баба Фло — казвам аз — е най-малко майчински настроената жена, която съм виждала, с изключение на майка ми. Не бих казала, че съчувства особено. Тя не спря майка ми да си пререже вените, нали?

Лизи свива устни.

— Не, но аз не казвам това. Как можеше да я спре? Никой не можеше.

— Освен баща ми, като изскочи от гроба жив и здрав, не призрак и да извика: „Хвана ли се!“

Лизи извива надолу ъгълчетата на устата си, поразена от моята нетактичност.

— О, Хелън — казва тя, — никой не може да замени баща ти. Но дори и баба ти да не съчувства, сигурна съм, че не й е безразлично.

Ето това е проблемът с Лизи. Тя мисли, че всички са добрички като нея. Дори и аз. Въздъхвам и казвам:

— Да, предполагам, че баба е по-добре от никой.

Мисля колко усилия положих да се грижа за майка ми и един тънък отбранителен глас в мен казва: „Но ти не беше никой. Ти беше някой. Готвеше ужасно, но не беше никой“.

На глас казвам предпазливо:

— Странно е, че майка ми не ми спомена за срещите с баба, не мислиш ли?

Лизи накланя блестящата си глава на една страна и се замисля. После казва:

— Може и да е забравила.

И може би земята е плоска и луната е голямо парче сирене. Време е да сменя темата. Разговорът стана сантиментален и честно казано от понеделник насам направо се удавих в сантименталности.

— Искам да те питам за онази процедура, дето си обтриваш тялото?

— Да — казва Лизи, наострила уши.

— Винаги забравям: търкаш към краката и ръцете, нали?

Лизи ме поглежда ужасено.

— О, за Бога, не! Винаги търкаш към сърцето! Това е много важно! — захваща да чете десетминутна лекция за ексфолиация и търкане и масаж и стига до подобряване на микроциркулацията и премахването на токсини и излишни течности, а баба Фло отива на заден план. Мисията е изпълнена. Изпитвам облекчение, че на следващия обяд и Тина благоволява да ни придружи, а това значи, че сериозните разговори са забранени. Всъщност почти всякакви разговори са забранени. Започвам с безопасна според мен тема — Ейдриън.

Аз: (шеговито) — Е, Тина, как е любовника?

Тина: (студено) — Какво искаш да кажеш с това?

Лизи: (дипломатично) — Тя има предвид Ейдриън — той май е луд по теб. Чудехме се как е?

Тина: (колебливо) — Ами, благодаря.

Аз: (засегнато) — Не виждам защо така се докачаш от един обикновен въпрос. Не съм питала за размера на оная му работа. (наум) И без това, когато връзката ти не беше така свещена, си ми го казала, така че зная.

Тина: (заядливо) — Някои неща са лични. Мамка му, не сме на петнадесет!

Аз: (подстрекателски) — Какво ти е, да не би да си пред мензис?

Лизи: (бързешката) — Сигурна съм, че Тина не е, но и така да е, имам масло от свещица. Прекрасно е, наистина действа. Направо се кълна в него.

Тина: (бясно) — Не страдам от предменструален синдром! По дяволите! Не би попитала това някой мъж! И не ми предлагай тия глупави цветни масла! И аз мога да се закълна, че това са пълни идиотии!

Лизи: (шокирана) — Тина, извинявай, не исках да те разстройвам.

Аз: (нацупено) — И аз.

Млъкваме. Лизи рови неспокойно в юфката на пара, аз намусено побутвам печения картоф, а Тина се мръщи над печения боб на филийка. Пропявам:

— Боб, боб действа добре на сърцето, колкото повече ядеш, толкова повече п…

Тина тряска вилицата и изревава:

— Млъквай!

Ако искате да знаете какво мисля, имам чувството, че е гледала прекалено много повторения на полицейски сериали. И може да прозвучи противоречиво, но колкото по-разярена става Тина, толкова повече ми се иска да я ядосвам. Така че преминавам от шеги за стомашни газове към лични нападки. Тина има раздразнено, покрито с коричка петно до устата. Откъсвам парче от кафява кожа от картофа и го залепям на долната си устна.

— Кой е това?

Лизи се сдържа да не се изхили. Забелязвам потресеното изражение на Тина и избухвам в кикот. Хъхря от смях на собствения си майтап, когато Тина скача, повличайки стола си, и хуква навън.

Замръзвам.

— Мислиш ли, че е добре? — питам Лизи.

Лизи изглежда обезпокоена.

— Не съм сигурна — отвръща тя.

Въздишам и хвърлям салфетката си. Картофът ми е твърд като гранит и също толкова вкусен.

— Чакай тук! — казвам. — Аз съм виновна. Ти си довърши юфката.

И двете изхвръкваме от кафето и тичаме след Тина.

— Тина! Спри! Извинявай! — викам аз. Но тя продължава да тича. За щастие, я затрудняват обувките „Прада“ и тясната, къса, права пола и скоро я настигаме. Четири минути се умилкваме първокласно, докато накрая тя се съгласява да я почерпим с кафе. Този път Лизи и аз ограничаваме разговора до собствените ни любовни отношения. Или в моя случай липса на такива.

Лизи: (свенливо) — Много бих искала и двете да се запознаете както трябва с Брайън. Някоя от вас свободна ли е утре вечер?

Тина: (сковано) — Мерси за предложението, но се опасявам, че съм заета.

Аз: (гордо) — И аз.

Лизи: (след размисъл) — Аха. Ти какво ще правиш, Хелън?

Аз: (лукаво) — Всъщност ще се виждам с Том. Нали се сещаш, ветеринаря. Помниш ли Том, Тина?

Тина: (по-спокойно) — Да, кралице на текилата!

Аз: (изведнъж изпълнена с желание да сменя темата) — Както и да е, Лизи, нека се уговорим да се видим с Брайън някой друг път.

Тина: (сега си връща) — Значи! Том отново е на дневен ред, така ли? Нямах представа, че се интересува от водните спортове.

Аз: (вбесена) — Стига де! Не ставай гадна!

Лизи: (наивно) — Какво? Не разбирам.

Аз: (бързо) — Няма значение. И какво ще правиш утре с Брайън?

Тина: (намесвайки се) — Хайде, Хелън, разкажи ни повече за Том! Докъде сте стигнали?

Аз: (със злобен поглед към Тина) — Не е това, което си мислиш. А и „някои неща са лични“.

Тина: (злостно) — С други думи, не си стигнала доникъде.

Аз: (отбранително) — Кой каза, че изобщо искам да стигна донякъде?

Тина: (саркастично) — Значи е платонично? Ох, само колко ти вярвам!

Аз: (ядосано) — Тъкмо съм се разделила с Джаспър! Защо винаги трябва да чукам някого?

Тина: (гадничко) — Ми ти ми кажи!

Аз: (засегната) — Много ти благодаря за това.

Тина: (не особено извинително) — Съжалявам, Хелън, ти непрекъснато се разделяш с Джаспър.

Лизи: (най-сетне успява да се намеси) — Ние просто ти желаем доброто. А Джаспър, ами, той невинаги е много загрижен.

Аз: (засрамена) — Дрън-дрън. Оставете Джаспър на мира.

Тина: (тържествувайки) — Бяхме го оставили на мира, докато ти не го спомена.

Лизи: (отчаяна) — Защо не излезем всички заедно към края на седмицата? Аз ще доведа Брайън, а вие двете доведете, който искате или пък може да сме четиримата? Какво ще кажете за петък?

Аз: (потиснато) — Добре. Но аз най-вероятно ще съм сама.

Тина: (за да ми го натърти) — Ще видя дали Ейдриън има някакви планове.

С облекчение се връщам в офиса. Което си е рядкост. Латиша веднага ме изпраща да й купя някакъв дезодорант без парфюм.

— Както наредиш! — изчуруликвам и изхвърчам навън.

Когато се връщам, Латиша ме моли да се обадя на експерт за цитат на тема „домашно насилие“ и аз веднага започвам да звъня навред. Обикновено се суетя и мачкам листчета с хартия по бюрото си поне половин час в подготовка, преди да се обадя. Знам, че Латиша е впечатлена от необичайния ми ентусиазъм този следобед, защото когато десет минути по-късно извиквам:

— Готово!

Тя отвръща:

— Добре.

Досега ми е казвала „добре“ само два пъти (първия път, когато предадох съобщението, че астрологът на Гърлтайм заплашва да напусне, и втория, когато й казах, че някой на име Оливър Брейтуейт се е обадил относно „ловния уикенд“). Аз грейвам и казвам:

— За мен бе удоволствие.

Имам нужда от всяка червена точка, която мога да докопам. Също така се опитвам да не мисля, че в четвъртък сутрин е първата среща на майка ми със сестрата за откачалки. (Сестрата ще отиде при нея, тъй като майка ми отказа да посети клиниката.)

Решавам, че отсега нататък ще съм супер дейна, докато Латиша се принуди да ме повиши до младши автор на статии. Тя, разбира се, няма да иска, но няма да има избор. Мисълта за моето неизбежно издигане към славата и богатството, и парите, които ще ми донесе, ме развеселява. Може би ще ми поверят да пиша страницата със Събития и да провеждам интервюта с второстепенни звезди от сапунени опери и някое бедно, ентусиазирано, невинно същество ще ме замени в ролята ми на купувач на дезодоранти. И ще имам нужда от костюм с панталон, разбира се.

До 5 следобед си представям, че вече са ме повишили до главен редактор. Решавам да се обадя на майка ми да го отпразнуваме. Зрр-зрр!

— Домът на Брадшоу! — изграчва кралицата. Или по-точно баба Фло с телефонния си глас.

Съвземам се достатъчно бързо, за да кажа приятелски:

— Здравей, бабо, Хелън е. Ти как си?

— Не се оплаквам, Хелън. Какво мога да направя за теб?

Хелън? Тя никога не се обръща към мен по име! Може би това е началото на старческата изкуфялост. Или пък е гледала „Животът е прекрасен“ и еуфорията още не е отминала. Още малко и ще ме нарича „мило дете“.

Слисана, моля да говоря с майка ми.

— Как е тя? — питам бързо (най-добре да съм предупредена).

— Не е толкова зле — отговаря баба Фло енергично. — Заети сме.

Я гледай ти?

— С какво? — питам заинтригувана.

— Чистим си шкафовете — отговаря тя кисело.

Стискам си носа между палеца и показалеца, за да заглуша смеха си. Нека възтържествува справедливостта!

— Всъщност, бабо — казвам, след като си връщам самообладанието, — аз, ами, всъщност няма нужда да говоря с мама, мога да питам и теб.

Настъпва пауза.

— Да? — излайва тя.

Прочиствам гърлото си и казвам:

— Бих искала да ви изведа, мама и теб, на вечеря този четвъртък, ако сте свободни.

(Това последното беше просто от учтивост.) Баба Фло отговаря със строг глас както винаги:

— Сигурна ли си, че имаш пари?

Ама че нагла неблагодарност!

— Да, — казвам (не е съвсем лъжа, ще ги имам, когато Баркликард ми ги заеме).

— Тогава — пропява баба ми превзето — не виждам защо не.

Ухилвам се на телефона и виквам:

— Уредено!

— Какво? — пита Баба Фло.