Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (7)

Глава 7

Лизи никога не го е правила, „защото никога не й е хрумвало“. Тина никога не го е правила, защото „не е срещнала мъж, който го заслужава“, а аз съм го правила веднъж, с Джаспър, който (неблагодарен мръсник) не оцени жеста.

Говоря, разбира се, за това да изпратиш цветя на мъж. Латиша препоръча цветаря, който праща цветя на важни журналисти на свободна практика за успокоение, след като е променила текстовете им до неузнаваемост.

— Колко можете да си позволите? — попита цветарят.

— Четиринайсет-петнайсет лири — отговорих.

Настъпи надменна тишина, последвана от въпрос:

— Четиринайсет или четиридесети.

Понеже не исках нито Джаспър, нито цветарят да си помислят, че съм скръндза или пък беднячка, казах ядно:

— Четиридесет, разбира се!

Четиридесет лири! Това си е почти една почивка в чужбина! Успях да овладея негодуванието си, като си представях колко трогнат — и разгорещен — ще бъде Джаспър, като получи букета. (Все пак бяха минали два месеца от връзката ни, фаза, в която либидото надделява над пестеливостта). В 5:56 следобед не издържах и му се обадих.

— Получи ли го? — попитах със стаен дъх.

— Да — отвърна той с равен глас, — каква изненада. Никога преди не ми бяха изпращали цветя, камо ли розови — каза го по такъв начин, че веднага осъзнах, че заради розовите цветя колегите на Джаспър безспорно са го помислили за гей.

„Ти — помислих си бясна, — с твоите морски рисунки и зелени джинси би трябвало да си толкова благодарен.“ Но единственото, което казах бе:

— Добре. Тогава ще си ги взема.

Та като стана въпрос за това, вчера изпратих цветя на Том. Само че този път реших да не рискувам и дадох ясни инструкции на цветаря:

— Букетът е за мъж — казах сериозно, — може ли да сложите повече клончета и подобни работи?

Първо обсъдих намерението си с Тина и Лизи, да не би да направя голям гаф. Но според Лизи Том беше ангел и тя се съгласи, че заслужава цветя, защото ме беше закарал на погребението. Тина пък смяташе, че е толкова „подозрително мил, че най-вероятно е женен“, но се съгласи, че заслужава цветята, защото ми е помогнал да подразня Селин. Въпреки това той не се обади да ми благодари. Добре. Все ми е тая. Твърде заета съм да лежа в леглото ида гледам тавана, че да се тревожа за мъже. А съм си взела отпуска и следващата седмица. Без обяснение започнах да се будя — с бучаща глава и кипяща кръв — към 5 сутринта. Аз, която обикновено с мъка се измъквам от леглото в 8:15.

Лизи предположи, че сигурно е свързано с баща ми — тя всичко обяснява с него, вманиачила се е. Накрая студено й казах:

— Аз изобщо не мисля за него. Мислех за него в деня на погребението, но вече не.

Няма смисъл.

И това не е лъжа. Не мога да мисля, а и не трябва. Смъртта на баща ми е константа, като шум в ушите. Тя просто е там. Раздразнението ми вероятно се дължи на ужаса, че трябва да се върна на работа. Изтощена съм и не се чувствам достатъчно силна да прекарвам девет часа, пет дни от седмицата да се потя и да се гърча под лакирания палец на Латиша. Или може би съм просто мързелива. Проблемът беше, че знаех, че извинението „баща ми току-що умря и съм сломена“ не би ми помогнало.

После се обади Тина да ме информира, че според модния директор Латиша правила секс с някакъв граф за първи път от тринайсет месеца и е изпаднала в екстаз. И така, ако искам още една свободна седмица, сега е времето да си я поискам. Трябва да почерпя графа. Особено след като той всъщност е (според Тина, която го чула от модния директор) водопроводчик, който на времето бил пазач в Гордънстаун^[1].

Благодарение на Тина и графа успях да прекарам петък, събота, неделя, понеделник и вторник в спалнята си, като предварително се подготвих. В петък сутрин отидох до „Света на домашните любимци“ и накупувах консерви за Шишко. Забравих да запася себе си и вероятно затова, когато вчера за четвърта поредна вечер се обадих на „Вкуса на Индия“, мъжът, който взе поръчката ми, ме покани да излезем, защото каза, че звуча самотно.

Също така разчитах на телефонния секретар да подбира с кого да говоря. Майка ми звъня около петдесет пъти и зная, че трябва да съм до нея в този момент, зная, че постъпвам зле, като я избягвам, но само като чуя гласа й, се задушавам, сякаш ме натиска в малка тъмна кутия без въздух и искам да викам, да я изгоня, да ме остави на мира, да престане да иска, не мога да издържам, не мога да й дам нищо.

Джаспър и Том обаче изобщо не се обадиха. Междувременно Маркъс (разбрах от Люк) дава поредица от лични тренировъчни сесии на куклата от Секънд Едишън и вероятно затова остава в дома й в Хемпстед пет поредни вечери. Единственото, което мога да отбележа, е, че вътрешните и бедрени мускули явно са били в доста лоша форма. Лизи също звъни, но не мога да се изправя пред силата на добрите й намерения.

Накрая в четвъртък вечер Тина наруши летаргичния унес. Дойде в апартамента ми (отворих вратата само защото помислих, че ми носят пицата), влетя и изсумтя:

— Повлекана! Виж се на какво приличаш! Имаш един ден, един ден, да се приведеш в приличен вид! Утре вечер излизаме да се забавляваме! И ти, скъпа, ще се отрежеш!

Тя беше толкова настоятелна, че Шишко вдигна опашка уплашен и избяга през глава.

— Щом си рекла — казах смирено.

Купонът е в един съвсем нов бар, Тина ще ме вземе в осем, защото смята, че ако пристигнем нечувано рано, можем да вземем най-добрата маса и най-добрите мъже. Предполагам, че тя просто иска да ме измъкне от нас. Преди да си тръгне, ми пъха сребриста торбичка под носа. Отварям я и виждам, че е забърсала онзи секси розов потник, по който ми течаха лигите миналия месец, когато все още обръщах внимание на тези неща.

 

 

Сряда е, обяд е и аз се мотая из апартамента, цепя си цъфналите краища на косата и си гриза ноктите, когато телефонът звънва. Стресирам се, но не е майка ми, мъж е, Том.

— Здрасти, Том се обажда, търся Хелън, за да й благодаря пак за чудесните цветя, обадих се в петък и говорих с хазяина, каза, че ще предаде съобщението, но…

Грабвам слушалката.

— Здравей, Том!

— Хелън?

— Изчакай само да изключа телефонния секретар, о, мамка му, добре, здрасти! — развълнувана съм от радост и възмущение. — Маркъс изобщо не спомена, че си звънял!

Том казва:

— Да, ами звучеше забързано и си помислих, че трябва да звънна пак, за да се уверя, че ти е казал. Цветята бяха умопомрачителни! Толкова ти благодаря, не трябваше да ги пращаш! Между другото как така си вкъщи?

Не мога да измисля друго обяснение и в опита си да звуча бунтарски и привлекателно казвам:

— Ами не могат да ме накарат да се върна на работа.

Тъй като това би могло да се изтълкува като неприятна проява на слабост, добавям (нека Господ да ми прости за лъжата):

— Също така се грижех и за майка ми.

Хм, това прозвуча като от стара мома. Добавям:

— И се виждах с приятели. Довечера ще излизаме с моята приятелка Тина — ще ходим в онзи нов бар.

Моята приятелка! Проклинам се, но Том топло казва:

— Звучи добре. Къде се намира?

Обхваната съм от прилив на безразсъдство.

— Близо до Пикадили Съркъс. Предполага се, че мястото е толкова изтънчено, че никой не разговаря вътре, а само си стои наоколо. Искаш ли да дойдеш? — и за да не изглеждам прекалено ентусиазирана, добавям: — Ако искаш, доведи някого.

Пауза. Том казва:

— Страхотно! Ще се включа, макар че вероятно ще дойда сам. Довечера съм дежурен, но няма да е проблем да се присъединя.

Разбираме се да се видим в бара в девет часа. Затварям телефона и веднага звъня на Тина:

— Харесваш ли го? — пита тя.

— Не съм сигурна.

— Това значи да — отговаря тя и ме съветва какво да облека.

 

 

Девет и десет. Меки дивани от червена кожа. Неясно осветление. Ретро музика. Красиви жени с коси, прихванати по онзи секси — тъкмо излязох от леглото искаш ли да се върнем обратно — начин, лъскави мъже с тесни ризи и тъмни панталони. Самодоволни. Аз се чувствам и изглеждам добре. Прилепнал потник. Черен панталон. Убийствени ботуши. Лек грим. Нагласена, но така, че да не личи. Креслив весел момичешки разговор с Тина. Глътки шампанско. Девет и половина. Още шампанско. По-големи глътки. Гъл-гъл. Златна текила. Гъста златна текила. Но ти даже не обичаш текила. Десет и десет. Не ми пука! Дайте ми сламка! Това искам. Дай цигара! Но ти не пушиш. Не ми пука, искам цигара. Един след друг шотове жълта текила Куерво. Размазани, неясни и завалени приказки с Тина. Единайсет без двайсет. Залитане, хилене, клатушкане към тоалетната. Замаяна, размазана спирала, рязко поглеждане в огледалото, непохватност, оправям увисналата коса. Залитане, замаяна, разревана връщам се при Тина. Единайсет и половина. Зле ми е. Хленча, къде е копелето, чекиджия, мамка му, още текила, ега ти колко е гадна, вкус на цигари замайва ме не ми пука искам още фиркана. Тина искам още текила, портмонето ми вземи го, какво, кой, остави ме на мира, изморена искам да легна там там Том Том! Ужасно много късно идваш, глупак, глупак, капак, люлеене, люлю…

 

 

Събуждам се. Будна съм. Лежа в моето легло. Ясно виждам тавана, но нещо не е наред.

— Хелън? — чувам мъжки глас.

Издавам неволно стенание и с ужас се взирам в Том, който седи размъкнат, но напълно облечен на стола по средата на спалнята ми. Изглежда, сякаш се опитва да прикрие усмивката си.

— Как си? — пита провлечено.

Едновременно осъзнавам няколко неща. Само по тениска съм. Не мога да си спомня какво се е случило снощи. Учудваща липса на главоболие. Но мисля, че много се отрязах, много зле наистина.

— Как… какво? Как? — казвам дрезгаво и понеже за първи път използвам гласа си, осъзнавам, че гърлото ми е като шкурка, а усещам гърдите си с един размер по-малки.

Том се изкашля. Подозирам, че печели време.

— Тина те съблече — беше повърнала върху потника си. Тя спи в хола — той спира.

— Какво се случи? — шепна аз.

Том поглежда стеснително.

— Бях тръгнал към бара, но ми се обадиха за един спешен случай — повиши глас, сякаш задаваше въпрос. — Спешна операция. Изникна в лош момент. Обадих се у вас да кажа, че ще закъснея, но вие вече бяхте тръгнали. Толкова съжалявам! Мисля, че донякъде вината е моя.

Вината за какво? Говори непонятно. Вижда изплашеното ми изражение и пак се усмихва.

— Не съм те видял гола, ако това те притеснява. Аз и Люк бяхме отвън, докато Тина те преобличаше. Сериозно се беше нафиркала.

Успявам да кимна с усилие. Не смея да се обадя. Том се изправя на крака.

— Трябва да тръгвам за работа, но ще ти се обадя по-късно — идва до мен, целува ме веднъж по челото, после излиза и тихо затваря вратата след себе си. Изчаквам да чуя, че входната врата се затваря, изскачам от леглото, тичам в коридора, сещам се, че съм без гащи, тичам обратно в стаята, ровя из купчината дрехи, търся долнището на анцуга си, навличам го, тичам в хола, разбуждам Тина и дрезгаво (болезнено е, но звучи секси) шепна:

— Мамка му, мамка му какво стана, кажи ми сега веднага, веднага!

Тина се изправя, стене, хваща се за главата и изръмжава, като криви лице:

— Дай ми нурофена от чантата! — и изпива две таблетки без вода. После ми обяснява:

— Хелън, патка такава! Яко се изложи. Той закъсня, но вината не беше негова. Опитал се е да ти се обади, но не е имал мобилния ти. Мисля даже, че може да се е обадил в бара, но те са идиоти и не предават съобщения. Дойде веднага след операцията. Мисля, че е ставало въпрос за вълчак. Вълчакът избягал от собственика си, оказал се на пътя и тази кола, май някакво BMW, зелено, трета серия, пълен инжекцион и… — Какво? Добре, добре. Ами той пристигна малко преди дванайсет, вече и двете се бяхме отрязали, но ти, ти беше нещо уникално. Ти кара на текила, само текила цялата вечер. Аз пих шампанско и имах доста да те догонвам. Никога не съм те виждала такава! Ти даже не обичаш текила. Но не, настояваше! Държеше се като раздразнителна крава. И ми изпуши всички цигари. Както и да е. И така, Том се появява, извинява се, но той се държи на крака, за разлика от теб. Всъщност ти се държа грубо с него. Нарече го глупак, но го произнесе като капак, така че може и да не те е разбрал. Не преставаше да мелиш за това как ти е писнало от загубеняци и как все на теб ти се случва и само как искаш някой, който да не те разочарова, и още куп такива неща. Опитах се да те спра, но беше невъзможно. После се изправи, мисля, че, защото искаше да го удариш, и падна. Той те хвана и после персоналът от бара започна да се изнервя, затова те извлякохме навън, беше мнооого зле, мислехме да те заведем в болницата да ти прочистят стомаха, но никое такси не искаше да те качи. Наложи се да използвам абонамента на Гърлтайм. После се разплака, защото ти стана лошо, после повърна, после дойде таксито и се наложи да спира, за да повръщаш и сигурно затова днес не ти е толкова зле, но скоро ще ти стане, скъпа, защото се върнахме в апартамента ти и се опитахме да ти намерим ключовете и после ти, ние… искам да кажа, че тогава позвънихме на звънеца и събудихме Люк и… — Какво? Не, нищо. Хелън, казвам ти, направо не искаш да знаеш. Добре тогава. Ти настояваш. Подмокри се. По-спокойно, болката в главата ме убива. Виж, ти попита, какво да ти кажа? Съжалявам. Ти ме принуди. Иначе нямаше да кажа. Да, разбира се, че той видя. Какво? Метна те на рамо. Не зная дали си го намокрила! Аз много се бях отрязала! Господи, жено, успокой се, главата направо ме цепи! Гледай от хубавата страна, човекът работи с животни, свикнал е да го напишкват! Какво? Ау! Спокойно, опитвах се да помогна! Сложи те на леглото и аз казах, че ще те съблека, така и направих и си ми длъжна, пикла такава, да знаеш, облякох ти тениската, но бях направо разбита, не можех да направя нищо повече, после бърбореше с Люк и казах, че мисля, че си добре, но той каза, че ще остане до теб за всеки случай, и така, аз се стоварих на кушетката и Люк си легна и да, това е. Това е всичко.

Сега ли да се самоубия, или по-късно?