Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Getting Over It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Анна Макстед. Да погледнеш живота в очите

ИК „Санома Блясък“, София, 2008

Редактор: Милена Милева

Коректор: Мая Георгиева

ISBN: 978–954–8186–04–9

История

  1. — Добавяне

Глава 36

От време на време Шишко се забравя и ми показва преданост. Тези отклонения стават, когато му хрумне, и неизбежно се проявяват, когато съм заета. Особено когато чета вестник. Скача на масата, протяга се отпуснато върху заглавията и закрива всички думи. Ако го върна на пода, той скача обратно на същата статия и пак се отпуска. Единственият компромис, който приема, е да седи в скута ми. Стои си там, съвсем изправен, забива нокти в краката ми, мърка като витло и ми прави масаж. Усещането е същото като постоянното забиване на десет остри игли в кожата на едно и също нежно място. Това действие в същото време измъква малки кончета и разваля панталона ми. Но аз понасям болката и се отказвам от панталона, защото е такава рядкост Шишко да покаже чувства — а това по принципите на пазарната икономика го прави още по-ценен.

Предполагам, че причините да се съглася да изляза с Джаспър са подобни. Въпреки всичко приятно е да го видя. Сложил си е — не се смейте — „Егоист“ на Шанел, което ме кара да искам да го ухапя.

— Миришеш хубаво — казвам, преди да се сдържа.

— Зная — казва той и се ухилва.

Забелязвам бяло парче между зъбите му. Прокарвам език по моите и всмуквам навътре, макар че ги мих, преди да изляза. Изведнъж се чувствам тромава и небрежната арогантност на „зная“ остро отеква в ухото ми. Джаспър е красив както винаги, но също така е извънредно самодоволен. Решавам да го поизмъча. Или поне повече, отколкото той очаква. Докато вървим по Лонг Ейкър, той слага ръка на рамото ми. Мисля да я махна, но не искам да се държа много враждебно. И така, тя си остава там тежка и неудобна, докато не викаме такси.

— Е, къде ще ме водиш? — питам, докато се промъкваме през лондонското движение.

— Изненада — казва той. — Е, как си! От много време не сме се виждали.

— Как си ти! — казвам. — Как е Луиза?

Джаспър бърчи нос и казва прочувствено:

— Добре съм, а тя е тъпа кучка! — странно или не, не съм изненадана.

— О? И защо така? — казвам хладно. Изведнъж се чувствам необяснимо засегната от името на Луиза.

Джаспър надува ноздри, шумно изсумтява и завърта очи. Прилича на изплашен кон.

— Ами, нервира ме, не мога да я понасям тази жена! Тя — от тона му очаквам дълго хленчещо оплакване, но се поколебава и казва, — тя, си е наред. Добро момиче е. Тя, е добре, аз просто мразя музикалния й вкус.

Повдигам вежди и казвам:

— Джаспър, ти мразиш музикалните вкусове на всички. Какво толкова гадно харесва тя?

Той потръпва и плюе името като развалено мляко:

— Мадона.

Аз викам:

— Мадона! Че какво против Мадона имаш! Тя е страхотна! Обичам Мадона!

Джаспър се обажда:

— Тя е мъжемелачка.

Свивам устни и морално казвам:

— Разбирам. Това определено се отразява на музиката й, нали?

Джаспър като всички добри политици подминава въпроса ми и отговаря:

— Музиката й е гадост!

Мисля, че Джаспър очаква още коментари, но аз мълча. Накрая той промърморва:

— Не мога да понасям такива момичета.

Знаех си. Потръпвам от прилив на гняв и казвам:

— Не мога да понасям момчета, които мислят по този начин!

После седим в ледена тишина цели пет минути, докато Джаспър се предава.

— Хей, скъпа — казва той меко, — не исках да те разстроя. Споменах ли колко страхотно изглеждаш! Наистина.

В моя речник „Изглеждаш наистина добре“ е учтив начин да кажеш „Изглеждаш наистина дебела“. Затова подигравателно казвам:

— Хм!

Джаспър настоява:

— Не, наистина. Май си поотслабнала?

Предпочитам да остана кисела, но неволно се усмихвам.

— Не зная, а и не ми пука — промърморвам, — не съм се теглила от десет години.

Джаспър, който усеща леко разтопяване на леда, казва бодро:

— Можеш да се премериш в апартамента, ако искаш.

Разширявам очи като катерицата от филмите на Дисни.

— В кой апартамент — изписквам, — мислех, че ще ме водиш на вечеря?

— Мислех да ти сготвя специална вечеря вкъщи — казва той.

Изръмжавам:

— Искаш да кажеш в дома на Луиза. Тя ще бъде ли там?

Джаспър спокойно отговаря:

— Луиза е в Чикаго по работа. Ще имаме, ъъъ, кухнята на наше разположение.

Решавам да го пробвам:

— И какво смяташ да ми сготвиш?

Джаспър се изкашля в стиснат юмрук.

— Frittata di cheddar е erbe d’estiva — казва той и се усмихва.

— Леле! — казвам доволна, че се е постарал. — Това звучи невероятно! В деликатесен магазин ли ходи?

Джаспър се смее.

— Може и така да се каже — казва.

Джаспър се е постарал заради мен. Размазана съм от удоволствие. През останалата част от пътуването си говорим за работата му и как е на ръба да го повишат. Аз му казвам, че съм на ръба да ме понижат и ми обяснява, че трябва да се науча „да играя играта“. Каквото и да значи това. Таксито спира в спретната уличка в Кенсингтън[1].

— Уф, Луиза добре се е уредила! — казвам аз.

— Да — казва Джаспър. — За някои е добре.

За теб, мисля си, със сигурност. Мнението ми не се променя и когато виждам апартамента. Луиза е вманиачена на тема червено. Стените са пурпурни, големи пурпурни килими покриват подовете и прозорците са украсени с тежки червени драперии. Холът е препълнен със свещници, стари дървени масички и столове, има износено канапе в цвят люляк и претрупана етажерка с книги — ще ми се да не ми харесва, но ефектът е топъл, елегантен и безспорно съблазняващ.

— Това е невероятно! — ахвам.

— Сякаш живееш в утроба — вика Джаспър от кухнята, — ще пиеш ли едно шери?

Викам:

— Съжалявам, да ти приличам на стогодишна лелка?

Следва пауза и Джаспър бързо казва:

— Както искаш, аз ще си пийна едно.

— Тогава ще пийна чаша вода, моля — обаждам се.

— Имам само от чешмата — отвръща той. — Наздраве! Е, кажи ми как е новото ти местенце?

Отпивам от водата и казвам:

— Какво ново местенце?

Джаспър изглежда объркан.

— Мислех, че си купуваш нов апартамент.

Казвам бързо:

— Да, да. Ще се местя след около пет седмици — това не е точно лъжа, защото днес, преди да си тръгна от работа, Адам се обади да каже, че предложението ми не е прието, но между мен и него, ако съм готова да дигна още шест хиляди, апартамент 55 е в кърпа вързан.

„Да, и е толкова малък, че със сигурност ще се събере в кърпа“ — промърморвам аз, след като затворих телефона.

Джаспър вдига вежда в знак на интерес към собствеността, която смятам да купя, и аз му разказвам всичко за апартамента (като изключвам факта, че все още не съм го купила), докато той готви нещо, което прилича на омлет със сирене. Защо в тези постмодерни времена всички мъже, които познавам, знаят да правят единствено омлети?

— Мислех, че ще правиш нещо сложно — казвам сърдито.

— То е сложно, скъпа — отговаря той и ми намига.

Изяждаме омлетите си, седнали на дивана. Джаспър е много внимателен. Опитва се да ми даде да ям от неговата вилица — угаждам му, макар че от двайсет и пет години съм в състояние да се храня сама — и рови из списанията на Луиза да намери скорошен брой на „Домове и интериори“. Двамата разглеждаме заедно и макар че няма нищо, което да ми хареса или да мога да си позволя, аз съм трогната от интереса му. Всичко се развива добре до момента, в който часовникът удари десет и Джаспър се опита да ме целуне.

— Липсваш ми, скъпа — мърмори във врата ми. — Скъпа, липсваш ми.

Нежно, но категорично ме дърпа на лилавия диван и се опитва да ми свали блузата. Аз лежа неподвижно и му позволявам да ме целува, но махам търсещите му ръце от блузата. Джаспър ме целува по цялото лице и издава силно мляскащи звуци. Стомахът ми се бунтува от отвращение и аз обръщам лице. Би трябвало и аз да се чувствам като него, да му отвръщам, но не изпитвам нищо. Вероятно омлетът не ми подейства добре.

— Толкова свенлива — измърморва Джаспър, като извива лицето ми така, че да може да го целува, — много нетипично за теб.

Бързо се изправям и се отблъсквам от него.

— Какво искаш да кажеш с това? — питам ледено.

Джаспър прокарва ръка през косата си и казва:

— По-полека ангелче сладко, само се пошегувах.

Гледам го и казвам:

— Е, познай какво — не разбирам шегата.

Джаспър ме ощипва по носа и скача:

— Как е, ъъ, Шишо? — пита той.

— Шишо! — викам възмутено. — Името му е Шишко и благодаря, чувства се чудесно.

Джаспър се смее и с нисък дрезгав глас казва:

— Секси си, когато се сърдиш.

Клатя глава и отговарям:

— А ти си невъзможен. И не ми пробутвай този израз — на около петдесет хиляди години е! Още динозаврите са го използвали — Джаспър потрива чело и ме дарява с разтеглена усмивка, аз се размивам и казвам: — О, стига! При нормални обстоятелства бих ти се нахвърлила, но малко ме боли главата.

Джаспър ме поглежда и без много съжаление казва:

— Аууу! — после добавя: — Скъпа, купил съм ти подарък.

Рови из куфарчето си и ми подхвърля книга в ярки цветове джобен формат. „Да поговорим за котките“. Веднага се сещам, че я е задигнал от работата си.

— Имам и други интереси — казвам обидено.

Той взема книгата, мята я на дивана, ляга и слага глава в скута ми и започва да чете пасажи от нея. Понеже Джаспър обича котки почти толкова, колкото баба Фло, оценявам жертвата.

— Всеки живот трябва да има девет котки — обявява той, сякаш наистина го мисли. Напрегнатото ми лице омеква и усещам наченките на вътрешно мъркане. Затварям очи, слушам гласа му и го галя по косата. Грея се на топлината на нашата интимност, когато той изпуска книгата, сграбчва ръката ми и казва:

— Хелън, липсва ми да сме заедно. Моля те, нека се съберем! Не зная какво да кажа.

— О! — обяснявам му, че ще си помисля. После си тръгвам.

Започвам да мисля, че планетата Юпитер е сгрешила и закъснялата ми Коледа не е дошла, че съм подмамена от идиоти да приветствам фалшива зора, когато разбирам, че офертата ми за апартамент 55 е приета. Адам предава радостната новина като боклукчия, който мята чувал отпадъци в камиона, предназначен за целта. После пита дали искам да пием по напитка и да доведа със себе си лъскавата птичка, с която се движа. Казвам на Адам, че Лизи излиза само с агенти на недвижими имоти, които търгуват със собственост над триста хиляди. После разкривам новината на Лизи, която подскача и предлага да се обадя на фен шуй специалист.

— Не ми харесва това — казвам, докато затварям телефона на най-съмнителния брокер на ипотеки, — май ме минават.

Лизи се опитва да проявява съчувствие и изчуруликва:

— Но само помисли, в крайна сметка ще си струва!

Въздъхвам и казвам:

— Да. Ще бъда горд собственик на отрицателно уравнение — дъвча си устната и си мърморя: — Поне Том ще е доволен, лицемер.

Том е като рекламната мелодия на някое радио — подлудяващ и незабравим. Откакто видях Джаспър — а вероятно и преди това, — си мисля за Том. Маниакално сравнявам двамата. Очи, шеги, гърди, гласове, хумор, ум, умения за приготвяне на омлети, пениси, характери, вкусове, интелигентност, начин на викане на сервитьори, професии… Сравнявам повечето неща помежду им и крайният резултат е, че не се обаждам на Джаспър.

Но умирам да видя Том!

Честно казано отчаяно искам да се разсея от всичките правни прехвърляния и гадости около тях. Но основната причина е, че Том и аз имаме недовършена работа. И макар едно чукане да е приятен бонус, нямам предвид секс. Ако трябва да продължа някак с живота си (това е фраза, която не мога да понасям, сякаш животът е пътуване във втора класа, което трябва да изтърпиш, но ще направя изключение в случая), аз трябва да говоря с Том.

Не искам, но трябва. Непрекъснато превъртам лентата към изуменото му лице от нощта на кучешките задници. Най-слабата част в мен иска да се хвърли в краката му, а борбената иска да му говори, докато той се хвърли в краката ми. Как смее да ми сочи моите грешки, при положение че той се чука зад гърба ми с друга? Как можа да каже неща, които не мисли?

Как можах да съм толкова наивна, че да повярвам, че само защото ги е казал, наистина ги мисли? Какво мислеше, че прави, като се държи така мило? Защо не беше честен? Не разбира ли, че мога да приема неприятните неща, стига да не са маскирани в искреност? Тези лукави разяждащи въпроси ме тормозят и гризат и заради тях не се заравям в безпорядъка на чекмеджето е фактурите на Латиша. Грабвам телефона, обаждам се в „Мегавет“, обявявам, че Шишко не се храни и уреждам спешен час за довечера в 6:45.

Майка ми се цупи, понеже още не съм й показала апартамента (причината: не смея) и успявам да отклоня Шишко от волвото, да го напъхам в кутията и да се отправя към ветеринаря, без да ми е устроила засада. Докато тойотата се задавя и спира с трясък на Голдърс Грийн Роуд, аз се моля Том все още да е на почивка. Поемам дълбоко дъх, проверявам косата си в огледалото за обратно виждане (както и предполагах — сплескана е), изваждам Шишко от задната седалка и се отправям към вратата на „Мегавет“. Навеждам се към нея, оттласквам я със задните си части и със залитане тръгвам към рецепцията. Това не е особено достойно влизане и се радвам да видя, че няма чакащи животни и хора и Селин не стои зад бюрото. За жалост, там е Том.

Пише нещо, предполагам графика си, изглежда уморен и разчорлен. Гледа ме, сякаш не може да повярва, че ме вижда, и рязко кима. Вратът ми се напряга, аз го поглеждам и кимам също. Шишко вие и драска.

— Е — казвам кисело, — пак се срещаме.

Том хвърля писалката си, затваря с трясък графика и казва безизразно:

— Ти си наред. Влез, моля!

Премествам Шишко в кабинета, Том затваря вратата след себе си и аз се чувствам уплашена. Боя се от това, което може да каже, и затова започвам да говоря преди него.

— Как изкара почивката? — казвам мазно.

Том изглежда изненадан от тази вежливост и казва:

— Да, то…

Прекъсвам го с рев:

— С приятелката си!

Яд и шок се състезават за надмощие на изпитото му лице и той изсъсква:

— Какво?!

По отношение на съскането съм като Шишко — не ми е любимото нещо. Гневът и негодуванието се смесват и аз пламвам като кибрит.

— Какво! — изръмжавам, като имитирам изненадата му. — Какво ли! Не се прави, че не знаеш за какво говоря! Приятелката ти! Онази, с която си бил на почивка? Онази, която чукаше, докато чукаше и мен!

Том скърца със зъби и изръмжава:

— Не зная за какво говориш! Каква приятелка?

Тук сграбчвам косата си, за да не го разтърся, и изкрещявам:

— Не ме лъжи, омръзна ми да ме лъжат! Приятелката, с която те видяхме в кръчмата, идиот такъв!

Устата на Том се отваря от изненада.

— Какво? — казвам сърдито.

Том ме гледа заплашително и изкрещява:

— Глупачка, това беше сестра ми!

Това е абсолютно невъзможно и тръгвам да го кажа. После си спомням един от колебливите коментари на Лизи, след инцидента в кръчмата, нещо от рода на „може да е била сестра му“. Сещам се, че Том ми е разказвал за сестра си и изведнъж идеята жената от кръчмата да е сестра на Том ми изглежда не толкова невъзможна, колкото беше в началото. Ако това е така, позицията ми е грешна. Но няма да се предам без кавга.

— На майка ми са й казали, че си на почивка с приятелката си — отсичам.

Том невярващо клати глава.

— Не разбирам — казва той, — защо твоята майка ще обсъжда моите планове?

Бързо казвам.

— Защото аз бях заета в работата, Шишко беше болен и тя го доведе на лекар.

Том хладно казва:

— Наистина ли беше така?

Вдигам рамене.

— И тя те познава, така че попитала къде си! Предполагам, че Селин й е казала.

Докато произнасям лигавата дума Селин, в главата ми се заформя гадна, но много вероятна теория. Както и в главата на Том.

— О-о! — казва той язвително. — Селин казала на майка ти, че съм заминал с приятелката си — спира за секунда и после, изревава: — Защо си толкова егоистична? Защо не оставиш хората на мира? Човек не може да ти угоди, нали! Не можеш ли да ме попиташ в лицето като голям човек! О, не! Това би било твърде лесно! Ти…

Толкова силно тропвам с крак, че едва не си го чупя. Гласът ми трепери от гняв:

— Не ми викай, надувка такава, няма да го приема!

Тайно умирам от срам заради грешката с приятелката, но проклета да съм, ако Том разбере за това. Изпищявам:

— Не мога да повярвам, че ти позволявам да ме командваш! Мислиш се за нещо повече!

Том казва, задавен от гняв:

— За какво говориш?

Пак тропам с крак (този път не толкова силно) и отсичам:

— Не се прави, че не знаеш! Да ме напътстваш какво трябва да правя, какво да казвам на майка си, какво да чувствам за баща си! Къде да живея! Ти…

Сега Том удря по масата и ме кара да подскоча. Изкрещява:

— Не съм те напътствал за нищо, малка мърла такава! Предположих, защото никога нямаше да се сетиш сама! Опитах се да ти помогна, а ти не ми позволи! Ти си тази, която избяга! Аз никъде не съм ходил! Така че не обвинявай мен, скъпа! Ти не знаеш какво искаш! А аз гадая къде съм сбъркал! При положение, че не съм! Защо не пораснеш, мила!

Толкова съм изненада от силата на гнева му, че едва чувам какво казва. Не за първи път ми се ще да го зашлевя. Затова отговарям на „опитах се да ти помогна“ с пронизителен вик:

— Не, не си! Знаеше, че трябваше да отседна някъде! Не ми предложи да остана при теб! Не ти пукаше!

Том се удари по челото. Това ме хваща неподготвена и заеквам:

— За… защо направи това?

Той въздъхва и казва:

— Защото ще ме разплачеш!

Нацупено казвам:

— Защо?

Бавно, уморено, но със силен глас той казва:

— Не ти предложих, Хелън, защото ми пука. Или пукаше. Аз не съм бюро за „Спешна помощ“. Е, има ли нещо, което мога да направя за безотговорно прехранвания ти котарак, или го донесе дотук само като извинение да ми се навикаш?

Както повечето дребни лъжци, чието прикритие е свалено, аз гледам сърдито и мълча.

— Така си и помислих — казва Том, сините му очи са студени. Той отваря вратата. Аз правя презрителна гримаса.

— Котката тии! — вика след мен с гаден напевен глас.

Влизам, грабвам котката и се изнизвам. Обръщам се да кажа нещо ужасяващо, но Том тръшва вратата в лицето ми. Поглеждам към рецепцията и виждам как един териер порода Джак Ръсел и собственикът му ме зяпат изцъклени, затова навеждам задник към входната врата и се изнизвам на улицата.

Отровната черешка на изкуствената глазура на развалената ми торта е обаждане от Тина на мобилния ми. Всеки път, когато се доближа до нея в работата, тя нарежда:

— Не сега, миличка, заета съм! — и ме отпраща.

Всичките ми внимателно написани имейли са пренебрегнати. Но тази вечер решава да установи контакт. Получавам съобщение за пропуснато обаждане, докато вдигам Шишко да влезе през входната врата. Набирам гласова поща и трепвам от истерично веселия глас на Тина:

— Здравей, Хелън! Реших да ти кажа! Ейди сериозно обеща да се промени и всичко е наред! Така че можеш да спреш да се суетиш! Няма нужда да ми се обаждаш! Чао!

Затварям вратата с ритник, пускам Шишко от подвижния му затвор и горчиво казвам:

— Господи, по-тъпа си и от мен!

Не мога даже да се усмихна, когато майка ми подвиква от кухнята:

— Скъпа! На мен ли говориш?

Бележки

[1] Един от луксозните квартали на Лондон — Б.р.